Определение № 24801 от 14.07.2023, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 24801 гр. С., 14.07.2023 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теодора Анг. Карабашева като разгледа докладваното от Теодора Анг. Карабашева Гражданско дело № 20231110103122 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на Д. И. Д., ЕГН ********** с адрес гр. С., ж.к. (АДРЕС), чрез пълномощника си адвокатско дружество „Д. М." вписано в регистър БУДСТАТ под № *********, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., ж.к. (АДРЕС), представлявано от Д. М. М. – управител против „(ФИРМА)" ООД, с ЕИК: *********, сьс седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „С." ул. (АДРЕС), представлявано от Н.П.Г..

След проверка съдът е приел, че исковата молба отговаря на изискванията на чл.

127, ал. 1 и чл. 128 от ГПК и е разпоредил да се извърши размяна на съдебните книжа.

Съдебните книжа са редовно връчени на ответника, като в предвидения от закона срок последния, е депозирал отговор на исковата молба, с който исковите претенции се оспорват неоснователни. Твърди, че не е налице неизпълнение на договора.

С настоящето и по аргумент от разпоредбата на чл. 140 от ГПК съдът следва да се произнесе по всички предварителни въпроси и по допускането на доказателствата, като може да съобщи на страните и проекта си за доклад по делото, както и да ги напъти към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.

В тази връзка съдът като приема, че исковата претенция е допустима, доколкото същата е заявена в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК и като заявена от лице, което описва и твърди факти, на които основава правния си интерес, прави следния проект за доклад:

1. Обстоятелства, възражения: от които произтичат претендираните права и

Ищецът, в качеството му на заемополучател, сключил Договор за потребителски кредит №517591 с ответника „(ФИРМА)" ООД в качеството му на заемодател, като 1 уговореният размер на кредита бил 500 (петстотин) лв., със задължение да бъде погасен чрез 23 (двадесет и три) седмични вноски, като годишния процент на разходите бил малко под 50%. Сочи, че към момента на депозирането на исковата молба задължението било изцяло погасено.

В Договора било разписано, че в срок от три дни кредитът ще бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като съгласно ПМС №331/ 26.11.2020 г., размерът на минималната работна заплата за 2021 г. била в размер от 650 (шестстотин и петдесет) лв., тоест, ако договорът бъде обезпечен с един поръчител, то неговият месечен доход следва да бъде не по-малко от 4550 (четири хиляди петстотин и петдесет) лв., а при двама поръчители - всеки един от тях трябвало да декларира месечно възнаграждение в размер от поне 2 600 (две хиляди и шест лв.), което било неизпълнимо.

Ищецът твърди, че със сключването на договора му била начислена „неустойка" в размер, надхвърлящ многократно позволения от размер, като същата била включена в погасителния план. Сочи, че уговорената в договора неустойка противоречала на множество императивни норми на ЗПК, поради което на основание чл. 26 от ЗЗД била нищожна. Твърди, че уговорената неустойка заобикаля предвиденият максимален размер на Годишен процент на разходите/ГПР/, като договарянето на този разход като неустойка имало единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което па основание чл. 21 от ЗПК тази клауза била недействителна. Счита, че уговорената неустойка излизала извън присъщите обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД била нищожна, противоречала на закона и добрите нрави и с нея се нарушавали основни принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Същата била в размер на над 100% от предоставения заем, без да ставало ясно какви вреди обезщетява.

Ищецът твърди, че било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал.

1 пр. 2 от ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза за неустойка кредиторът уговарял още едно допълнително обезщетение за неизпълнено акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичала подобна неустойка, което било недопустимо. Уредената неустойка била нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на погребителите /ЗЗП/, като необосновано висока неустойка и противоречаща на чл. 146 от ЗЗП.

Излага, че били налице основания целият договор за потребителски кредит да бъде приет за недействителен, заради недействителността на неустоечната клауза, както и поради неспазване на изискванията в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Предвид изложеното, ищецът иска от съда да постанови решение, с което да бъде обявена за нищожна клаузата за неустойка, регламентирана в чл. 6, ал. 2 в договор 2 за потребителски кредит № 517591, сключен между Д. И. Д., ЕГН ********** и „(ФИРМА)" ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „С." ул.(АДРЕС) представлявано от Н. П. П., която предвижда заплащане на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, както и да бъде осъден ответника „(ФИРМА)" ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „С." ул.(АДРЕС) представлявано от Н. П. П., да заплати на Д. Г. Г., ЕГН **********, сумата в размер на 50 лв. /частичен от 150 лв/, представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране па настоящата искова молба до окончателното изплащане.

Прави се искане за присъждане на сторените разноски от ищеца в исковото производство.

С отговора на исковата молба се твърди, че не било налице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, тъй като в същия били посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния процент на разходите, който в конкретния случай ГПР бил в размер на 49.8%, изчислен по формула, съгласно Приложение № 1, като видно от съдържанието на процесния договор единственият разход бил посоченият в договора годишен лихвен процент.

Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Оспорва се твърдението, че в размера на ГПР следвало да бъде включен и размерът на неустойката, понеже това противоречало пряко на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.

Ответното дружество изтъква, че в договор за потребителски кредит били всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния процент на разходите. Поддържа, че изискването по чл. 11, ал. 1, т.9 ЗПК не било приложимо към процесния договор за заем, доколкото в него бил уговорен фиксиран лихвен процент, който остава непроменен за целия период на договора. Сочи, че клаузата на договорната лихва и ГПР не била неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Размерът на възнаградителната лихва по договора за кредит бил приет в определен процент на годишна база, като ГЛП бил фиксиран и с ясно изразена стойност към момента на подписване на договора - 40.05%,

Сочи, че в договора за кредит ясно били посочени параметрите на главницата, възнаградителната лихва, както и размерът на дължимата неустойка и още при сключването на договора потребителят можел да направи преценка за икономическите 3 последици от сключения договор. Твърди, че предоставянето на обезпечение в една от двете форми зависило изцяло от волята и действията на потребителя, като ако ищецът изначално е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение, то същият бил договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД, с ясното намерение да лиши кредитора от обезпечение по кредита.

2.Правна квалификация на правата, претендирани насрещните права и възраженията на ответника: от ищеца, на

В настоящото производство са заявени в условията на обективно, кумулативно съединяване следните искови претенции:

- по иска за прогласяване на нищожност на уговорената в договора клауза за неустойка в чл. 6, ал. 2 правната квалификация е чл. 26, ал. 1 Закона за задълженията и договорите.

- по иска за законна лихва за забава – правната квалификация е чл. 86 от Закона за задълженията и договорите;

- по иска за парично вземане в размер от 50.00 лева – частичен иск от 150 лева, правната квалификация е чл. 55, ал. 1, предл. 1 Закона за задълженията и договорите.

Следва да се посочи, че настоящият съдебен състав разполага с възможността да се произнесе по основания за нищожност, които не са заявени от ищеца, като се има предвид постоянната съдебна практика – така Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела С-240/98 до С-244/98,Осеаnо Grupo Editorial SA срещу Rocio Murciano Quintero (С-240/98) u Salvat Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon Prades и други (С-241/98 до С-244/98), като в този смисъл националния съдия, като съдия по правото на ЕС е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата – така –решения по: дело С-240/98- С244/98, т. 27- т. 28; дело С-168/05; дело С-40/08; дело С-137/08, дело С-243/08, т. 31, дело С-618/10, т. 41-42; дело С-472/11, т. 21-24, дело С-397/11, т. 26, дело С-415/11, т.

44-т. 46/. В този смисъл следва да се има предвид, че облигационното правоотношение очертава ответникът като краен клиент, който има качеството на потребител и съответно в казуса е приложим Закона за защита на потребители – в този смисъл относно неравноправността на клаузите на процесния договор и приложимите към същия Общи условия – съдът ще извърши проверка по смисъла на чл. 143 – 147а от Закона за защита на потребителите.

3. Кои права и кои обстоятелства се признават – признава се, че между Д. И.

Д. и „(ФИРМА)“ ООД бил сключен договор за паричен заем № 517591 от 21.04.2021 г., по силата на който ищецът получил в заем сумата от 500 лева, както и обстоятелството, че заемните средства били предоставени от „(ФИРМА)“ ООД на потребителя съобразно посочените в договора условия.

4. Кои обстоятелства не се нуждаят от доказване – такива няма.

4

5. Как се разпределя доказателствената тежест на подлежащите на доказване факти:

За ищеца

На основание чл. 154 ГПК в тежест на ищеца е да установи в условията на пълно главно доказване по иска с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД съдържанието на договора, вкл. клаузата, която оспорва, респективно, че договорът и/или уговорката за неустойка е недействителна по изложените в искова молба твърдения.

За да възникне правото на парично вземане по иск по чл. 55, ал. 1, пр.1 от ЗЗД необходимо е да се установи от ищеца, че 1/процесната сума е излязла от патримониума на ищеца; 2/тя е постъпила в имуществения комплекс на ответника; и 3/това разместване на блага от имуществото на ищеца в патримониума на ответника е без правно основание/ не е бил налице годен юридически факт/. В доказателствена тежест на ищеца е да установи първите две предпоставки.

В случай, че бъдат доказани, ответникът следва да установи по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, че за него съществува правно основание да задържи полученото; евентуално, че го е върнал.

По акцесорния иск ищецът следва да установи възникването на главен дълг, изпадането на ответника в забава и размера на обезщетението за забава.

По доказателствените искания

По заявените от ищеца доказателствени искания за задължаване по чл. 190 ГПК на ответника да представи цялата преписка, включително и договор за паричен заем № 517591 от 21.04.2021 г., както и за назначаване на съдебно-икономическа експертиза, съдът счита, че същите са относими и допустими и ще се произнесе по тях в първото открито съдебно заседание.

Във връзка с гореизложеното, следва да бъде насрочено открито съдебно заседание по делото.

Мотивиран от горното и на основание чл. 140 ГПК, съдът