Решение № 262751 от 27.04.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е град София,……………..

В

И М Е

Т О Н А

Н А Р

О Д А

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ

СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-д ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание на осемнадесети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.А

ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

Мл. с-я РОСИ МИХАЙЛОВА при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА като разгледа докладваното от младши съдия МИХАЙЛОВА в. гр. дело №

5275 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от името на И.А.А. и М.В.А., чрез адвокат П.М., срещу решение № 3916 от 08.01.2020г., постановено по гр.д.№ 70232/2018г. по описа на СРС, 150 състав. Решението се обжалва в частта, с която И.А.А. и М.В.А. са осъдени да заплатят при условията на солидарност на В.Г.В. сумата от 9000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на неправомерно поведение на ответника Н.И.А., осъществено на 27.01.2018 г., като непълнолетен, изразяващо се в захапване на четвърти пръст на дясна ръка на ищеца В.Г.В., и неизпълнение на задълженията за осъществяване на достатъчен надзор и възпитание от страна на родителите на деликвента – И.А.А. и М.В.А., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.01.2018 г. до окончателното и изплащане.

Излагат се подробни съображения за неправилност, необоснованост и незаконосъобазност на обжалваното решение, както и за прекомерно завишаване на обезщетението за неимуществени вреди от страна на СРС. Твърди се, че от разпита на свидетеля К.П.се установява, че до 2017 г. Н.А. е живял заедно с родителите си в ж.к. „Стрелбище“ и отношенията в семейството са били нормални, но в края на 2017 г. на свидетеля е направило впечатление, че Н.А. не ходел на училище, след което бил изключен. Акцентиира се на показанията на свидетеля, според които Н.А. започнал да употребява наркотици, че родителите му са полагали усилия да се справят с този проблем, както и че по това време Н.А. не се прибирал при ответниците, а се е връщал при тях инцидентно, колкото да вземе пари и дрехи. Релевирани са доводи, че синът им е бил 17-годишен човек, който не може да бъде принудително затворен, настанен за лечение или лекуван с медикаменти, ако той самият не желае. Изразява се становище, че зависиостта му от наркотични вещества е лишила ответниците от възможността да предотвратят причиняването на вредите на ищеца и е налице хипотеза на чл. 48, ал. 3 ЗЗД. Наведени са аргументи, че са налице обстоятелства по чл. 48, ал. 2 ЗЗД – Н.А. не е живеел при родителите си към датата на процесния случай. В подкрепа на изложеното се посочва, че свидетелят П. е дал показания, според които няколко месеца преди инцидента Н.А. е напуснал дома си, като се е прибирал там инцидентно. Твърди се, че не са коментирани от първоинстанционния съд данните за съпричиняване на резултата от ищеца – неправомерният му опит насилствено да задържи непълнолетният Н.А. в таксиметровия автомобил, като свързаните с тези доводи за съпричиняване обстоятелства щели да бъдат изяснени, ако по гражданското дело е било приложено нохд № 10418/2018 г. на СРС, 136 състав. Твърди се, че с неприлагането на наказателното дело е допуснато съществено процесуално нарушение. Сочи се, че решението е неправилно и по отношение на определения размер за обезщетяване на неимуществените вреди в размер на 9000 лева, ведно със законната лихва, считано от 27.01.2018 г., като се изразява становище, че определеният им от първоинстанционния съд размер е прекомерен. Моли се съдът да отмени решението в обжалваната му част, включително по отношение на присъдените разноски, като постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове или да измени постановеното решение по отношение на присъдения размер на обезщетение за неимуществените вреди, както и да присъди на жалбоподателя направените разноски по делото.

Въззиваемата страна – ищецът В.В., чрез адв. Г., е депозирал в установения от закона срок писмен отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва, като се поддържа, че решението е законосъобразно, съобразено с материалния и процесуалния закон, както и със събраните по делото доказателства. Определя се като неоснователно твърдението на въззивниците, че е налице хипотеза на чл. 48, ал. 3 ЗЗД, като се излагат аргументи, че отговорността на родителите е лична и съгласно чл. 48, ал. 3 ЗЗД те се освобождават от отговорност, ако не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите по обективни причини от такова естество, че родителите да са били в невъзможност да предотвратят противоправното поведение на непълнолетния, както и да е изключена изобщо възможността родителите да възпитават и контролират детето си. Сочи се, че е иррелевантно за изхода на спора обстоятелството, че към момента на извършването на деянието Н. И. е бил на близка до пълнолетието възраст, тъй като законодателят в чл. 48 от ЗЗД е поставил като критерий за ангажиране на отговорността на родителите на деликвент към момента на извършване на деянието той да е бил непълнолетен. По отношение на показанията на св. П. за споделеното му от ответника И.А., че в този период – началото на 2018 г., синът му се е прибирал вкъщи, а след това изчезвал с дни, не променя извода, че Н.А. е живеел с родителите си, имал е общ дом с тях и това е било мястото, където винаги се е прибирал, дори да го е напускал за кратко. Сочи се, че дори Н.А. да не е живеел постоянно с родителите си през процесния период, това не би довело до освобождаването им от отговорност, тъй като причинените от него вреди са резултат от недостатъчни грижи за неговото възпитание. Твърди се, че по делото нито е доказана твърдяната от ответниците зависимост на сина им от наркотични вещества, нито наличието на такава зависимост е от естество да ги освободи от отговорност, тъй като те са могли да повлияят на поведението му и да му осигурят необходимото възпитание.

Наведени са аргументи, че иррелевантно, а и неоснователно и недоказано е твърдението на въззивниците за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца. Изразява се становище, че в обжалваното решение съдът правилно, мотивирано и законосъобразно е приел, че на ищеца следва да се присъди обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 9000 лева. Моли се съдът да остави без уважение въззивната жалба като неоснователна и да потвърди обжалваното решение. С молба от 02.10.2019 г. въззиваемата страна претендира присъждане на сторените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение. Не претендира разноски по делото. Не прави възражения по разноските, претендирани от насрещната страна.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че Н.И.А. към датата на осъществяване на процесното деяние е бил непълнолетен, а именно на 17 години, като това обстоятелство се установява и от представеното удостоверение за съпруга и родствени връзки на ответника И.А.А. с изх. № ГР94-2091/11.10.2019 г., в което е посочен единният граждански номер на ответника Н.А.. От същото удостоверение е видно, че Н.А. е син на ответника И.А. и ответницата М.А., като това обстоятелство е признато и от ответниците И. и М.А..

По делото е приложено одобрено от съда споразумение по НОХД № 10418/2018 г. по описа на СРС, 136 състав, от което е видно, че ответникът Н.И.А. е признат за виновен в това, че на 27.01.2018 г. около 8:30 часа, в гр. София, ул. „*********, като непълнолетен, но могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, чрез захапването на четвърти (безименен) пръст на дясната ръка на В.Г.В., му е причинил средна телесна повреда, изразяваща се в ампутация на половината от дисталната фаланга на четвърти пръст на дясната ръка от ухапване от човек на четвърти пръст и дефект на кожата, реализиращ медико-биологичния признак постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота – престъпление по чл.

129, ал. 2 вр. с ал. 1, вр. с чл. 63, ал.1, т. 3 от НК.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение се обжалва в частта, в която И.А.А. и М.В.А. са осъдени да заплатят при условията на солидарност на В.Г.В. сумата от 9000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на неправомерно поведение на ответника Н.И.А., осъществено на 27.01.2018 г., като непълнолетен, изразяващо се в захапване на четвърти пръст на дясна ръка на ищеца В.Г.В., и неизпълнение на задълженията за осъществяване на достатъчен надзор и възпитание от страна на родителите на деликвента – И.А.А. и М.В.А., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.01.2018 г. до окончателното и изплащане.

По отношение на необжалвалия ответник Н.А., който не се е присъединил към въззивната жалба на родителите си на основание чл. 265, ал. 1 ГПК, първоинстанционното решение е влязло в сила.

Първоинстанционното решение е влязло в сила и в неоспорената от страните част, в която в полза на ищеца е присъдена сумата в размер на 37.40 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, като е отхвърлен искът за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 50 лева като неоснователен.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, в частта, в която е обоснован извод, че ответникът Н.А., който е прекият причинител на вредите на ищеца, е син на ответниците И.А. и М.А. и че същият е бил непълнолетен към датата на процесното деяние, както и че към момента на извършването на деянието същият е живеел заедно със своите родители.

Съгласно разпоредбата на чл. 383, ал. 1 от НПК одобреното от съда споразумение за решаване на делото има последиците на влязла в сила присъда, а последната е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици на деянието относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца – арг. от чл. 300 ГПК. Следователно, в настоящото производство, съдът е обвързан от констатациите на наказателния съд по посочените въпроси и е длъжен да приеме за доказано между страните, че ответникът виновно е извършил описаното в исковата молба деяние, което е противоправно.

Настоящият състав намира за неоснователни релевираните във въззивната жалба доводи за допуснато съществено процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото поради неуваженото доказателствено искане на ответнците за прилагане на преписката по образуваното срещу Н.А. наказателно дело. По делото е приложено одобреното от съда споразумение по НОХД № 10418/2018г. по описа на СРС, което единствено е обвързващо за съда, сезиран с гражданскоправните последици на деянието по въпросите, изрично посочени в чл.