Решение № 260434 от 25.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ гр.София, ..….…………….. г.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Елена Иванова

ЧЛЕНОВЕ:

Златка Чолева

Розалина Ботева при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора ..................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 10 457 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 77733, постановено на 28.04.2020 г. по гр.д.№ 60 876/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 126 състав е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД, че Л.Х.А., ЕГН ********** дължи на А.Я.К., ЕГН ********** сумата 10 808,30 лева, представляваща 1/2 част от стойността на разходите, сторени от А.Я.К., за извършени от същия в периода: 2012 г. - 2017 г. строително-монтажни работи в имот – апартамент № 136, находящ се в гр.София, ж.к. **********, изразяващи се в: поставяне на топлоизолационна система, с обръщане около отвори и всички необходими аксесоари, подготовка на панелите, обработване/ хидроизолация на панелните фуги, извършени по договор за изработка, сключен между ищеца и „Алпсофия“ ЕООД на 06.09.2012 г.; цялостна обшивка на жилището отвътре с гипсокартон, с топлоизолация от вата, шпакловка, грунд, обръщания, както и цялостно боядисване с латекс, извършени по договор за изработка, сключен между ищеца и А.Д.К.на 28.03.2014 г.; изработка и монтаж на кухненски фронт, включващ долни и горни корпусни мебели с плотове от технически камък, доставка и монтаж на вградени кухненски уреди, извършени по договор за изработка, сключен между ищеца и „Т.С.Мебели“ ЕООД на 04.03.2015 г.; изработване и монтаж на декоративна дървена ламперия по договор, сключен между ищеца и „Самара ВЖГ“ ООД, обективиран в оферта от 19.05.2015 г., заедно със законната лихва от 23.01.2017 г. до погасяване на задължението, като за разликата до пълния предявен размер от 24 999,28 лева искът е отхвърлен като неоснователен.

Със същия акт ответницата Л.Х.А. е осъдена да заплати на А.Я.К. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 1 614,80 лева – разноски в исковото и заповедното производство, а ищецът А.Я.К. е осъден да заплати на Л.Х.А. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 482,51 лева – разноски за исковото производство, а на основание чл.77 ГПК по сметката на Софийски районен съд и сумата 200,00 лева – разноски за повторна СТЕ.

Така постановеното съдебно решение в частта, в която е уважен предявеният иск, е обжалвано от ответника Л.Х.А. като незаконосъобразно. Поддържа се, че на основанието, на което е предявен и уважен искът, решението в атакуваната част, не може да бъде прието за законосъобразно, тъй като чл.72 ЗС и чл.73 ЗС имат предвид владелец на имота, а в конкретния случай ищецът няма такова качество, тъй като във владение на ½ ид.ч. от имота е другият съсобственик, който е държател на собствената на жалбоподателката 1/2 ид.ч.

Твърди се и че искът е неоснователен и недоказан и по същество, тъй като представените писмени доказателства са оспорени и те не касаят реално извършени действия в процесния апартамент, а съставът на СРС не е взел предвид възражението на Л.А., че санирането на жилището не е изискуемо по действащите правила и норми, т.е. касае се за лукс, а луксозните подобрения, дори и да са извършени, не подлежат на заплащане. Сочи се и че не е взето предвид възражението й, че дори да се приеме, че подобрителят е владелец, то той е недобросъвестен, тъй като „подобренията“ са извършени без знанието и съгласието на жалбоподателката и не са били необходими; че недобросъ-вестният подобрител няма право на увеличената стойност, а на вложените труд и материали, но поради допуснато процесуално нарушение първоинстанционният съд не е допуснал исканата допълнителна задача по този въпрос, както и по поисканата задача за определяне на размера на наемната цена за времето от м.01.2012 г., когато апарта-ментът е предоставен на съсобственика, до предявяване на иска с оглед направеното възражение за процесуално прихващане. Наведени са оплаквания и че съставът на СРС не е взел предвид и че претендираните подобрения в кухнята, фактически не са подобрения, а се касае за движими вещи, които могат да бъдат демонтирани без да бъде нарушена субстанцията на вещта – апартамента, като освен това кухнята е била обзаведена, монтирана по БДС и не се е нуждаела от никакви ремонти.

Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се постанови ново, с което да се отхвърли изцяло предявеният срещу нея иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от ищеца А.Я.К., с който е оспорил жалбата изцяло като неоснователна. Релевирани са аргументи, че правилност на изводите на съда, че ищецът е бил допуснат в имота доброволно от съсобствениците, които са му го предоставили за обитаване, заедно със семейството му, и че това предоставяне, респ. получаване на достъп до апартамента по взаимно съгласие представлява договор за заем за послужване, като вследствие на това към момента на извършване на СМР ищецът не е бил владелец, а държател на имота. Наведени са доводи, че с ангажираните писмени, гласни доказателства, снимков материал и приетите заключения на изслушаните първоначална и повторна СТЕ безспорно е установено, че в периода: 2012 г. – 2017 г. са извършени СМР в процесния имот и моментът на извършване на всяка една от тези дейности, както и че ремонтите са извършени именно от ищеца. Намира за правилни и изводите на СРС, че квалифицирането на разноските като луксозни, а не като полезни, не е основание за отричане на правото на обезщетение и че по делото е било безспорно доказано, че по-голямата част от разходите нямат качеството „луксозни“, а касаят масово приложими към съвремието дейности. Поддържа и че правилно СРС е кредитирал заключението на повторната СТЕ, от която се установява увеличената стойност на имота вследствие на процесните СМР с изключение на подлежащите на вдигане хладилник и пералня със сушилня – 23 670,00 лева, а предвид обстоятелството, че ищецът е държател /заемател/ на имота и отношенията между него и собственика следва да се уреждат съобразно чл.59, ал.1 ЗЗД, при съвкупна преценка на доказателст-вата този съд е достигнал до правилния извод, че собственикът на имота, съобразно идеалната му част от 1/2, дължи по-малката сума между сторените разноски – 21 616,60 лева и увеличената стойност на имота – 23 670,00 лева, а именно: сумата от 10 808,30 лева. Заявено е искане жалбата да бъде оставена без уважение. Претендира се присъждането на разноски за въззивната инстанция.

Първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 10 808,30 лева до пълния предявен размер от 24 999,28 лева като неоснователен не е обжалвано и е влязло в сила.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е процесуално допустимо – същата е подадена от легитими-рана страна в производството, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззив-но обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изклю-чение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09. 12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в цитираното ТР на ОСГТК на ВКС, поради което дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.

В подадената искова молба с уточненията на същата ищецът А.Я.К. твърди, че ответницата Л.Х.А. е собственик на 1/2 идеална част от недвижим имот, представляващ апартамент № 136, находящ се в гр.София, ж.к.„*********, вх.“******, а другата ½ ид.част е собственост на Т.Х.Т., с която са във фактическо съпружеско съжителство, както и че през 2012 г. ответницата е предоставила на ищеца и жена му собствената й част от апартамента, за да живеят в него, като впоследствие да прехвърли на Т. Тодорова правото си на собственост върху нейната част от имота.

Поддържа се и че тъй като апартаментът е бил в много лошо състояние и се е нуждаел от спешен и неотложен ремонт в периода: 2012 г. – м.януари 2017 г. ищецът е извършил в него строително-монтажни работи и подобрения на стойност 24 999,28 лева, включващи цялостна външна изолация на апартамента по договор за изработка от 06.09.2012 г., полагането на гипсокартон с топлоизолация, шпакловка и боядисване с латекс на целия апартамент по договор за изработка от 28.03.2014 г., монтирани мивки и изработка и монтаж на кухня с вградени ел.уреди по договор за изработка на мебели от 04.03.2015 г. и поставянето на дървена ламперия с маса на терасата по договор за изработка по оферта от 19.05.2015 г., които са увеличили стойността на имота, както и че същите са извършени със знанието и без противопоставянето на ответника. Наведени са доводи и че на 23.01.2017 г. ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу ответницата Л.Х.А. за сумата 24 999,28 лева, заедно със законната лихва от датата на подаване на същото до окончателното й заплащане, както и че срещу издадената на 27.01.2017 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 4 173/2017 г. по описа на СРС,126 състав е било подадено възражение от длъжника, с оглед на което с получено на 04.07.2017 г. разпореждане са му били дадени указания да предяви иск за установяване на вземането му – предмет на заповедта на изпълнение, което същият е направил с депозираната искова молба. Претендира и присъждането на разноски за заповедното и исковото производство.

Ответницата Л.Х.А. с депозирания в срока по чл.131, ал.1 ГПК отговор е оспорила предявения срещу нея иск. Релевира доводи, че към 2012 г., когато е предоставила ползването на апартамента на ищеца, последният е бил в перфектно състояние и не се е нуждаел от спешен и неотложен ремонт; че никога не е имало уговорки за прехвърляне на правото й на собственост на другия съсобственик и че нелогично и голословно е твърдението за прехвърляне на собственост срещу някакви неконкретизирани ремонти и обзавеждане. Оспорва претендираните подобре-ния и разходи, като поддържа, че последните не са действително извършени, а при условията на евентуалност, че не са били необходими и че се касае за лукс, който не подлежи на заплащане от нейна страна. По отношение на кухнята счита, че ако се касае за движими вещи, то те не са подобрения по смисъла на закона и не подлежат на заплащане. Претендира разноски.

Съдът е сезиран с положителен установителен иск, заявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспореното от длъжника Л.Х.А. вземане с подадено в срока по чл.414, ал.2 ГПК възражение, за което по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/2011 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.