Решение № 2823 от 08.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2823 гр. София, 08.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20241100503797 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение от 30.06.2023 год., постановено по гр.дело № 85626/2017 г. на СРС, ІІ Г.О., 123 състав, са отхвърлени изцяло предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление: гр.София, район „Красно село“, ул.“Ястребец“ № 23Б срещу Н. Т. Р., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“*********0, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.415, ал.4, вр. ал.1, т.1 ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД за сумата от 1624,20 лв.- за доставена от „Топлофикация София“ ЕАД в периода от месец 05.2013 г. до месец 04.2014 г. топлинна енергия за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр.София, ул.“*********0, абонатен номер *********, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 09.02.2015 г.- на която дата е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, въз основа на което е образувано ч.гр.дело № 6435/2015 г. по описа на Софийски районен съд, 123 състав до изплащане на вземането, както и с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.4, вр. ал.1, т.1 ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.86, ал.1, изр.1 от ЗЗД за сумата от 116,04 лв.- обезщетение за забава в размер на законната лихва върху 1 главницата за периода от 30.06.2013 г. до 20.11.2014 г., като неоснователни и недоказани.

Срещу решението на СРС, 123 с-в е постъпила въззивна жалба от „Топлофикация София“-ЕАД, гр.София, подадена чрез юрк.И.М., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго, с което бъдат уважени предявените установителни искове. Във въззивната жалба се излагат доводи, че решението е неправилно, постановено в нарушение на процесуалния закон, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото Въззиваемата страна- ответник Н. Т. Р. не взема становище по подадената въззивна жалба.

Третото лице- помагач на страната на ищеца-„Техем Сървисис“ ЕООД, гр.София, не взема становище по подадената въззивна жалба.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно - не е постановено в нарушение на правните норми, които уреждат условията за валидност на решенията - постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече смисъла му.

Обжалваното първоинстанционно решение е недопустимо, поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран от „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София със заявление от 09.02.2015 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Н. Т. Р. за сумите посочени в заявлението. Въз основа на подаденото заявление е образувано производство по ч.гр.дело № 6435/2015 год. по описа на СРС, Г.О., 123 състав. На 02.11.2015 год. в полза на заявителя е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, по силата на която е разпоредено длъжникът Н.

Т. Р. да заплати на кредитора „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, сумата от 1624,20 лв.- главница- неплатено задължение за доставена в периода от месец 05.2013 г. до месец 04.2014 г. топлинна енергия за топлоснабдения имот, находящ се на адрес:

2 гр.София, ул.“*********0, абонатен номер *********, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 09.02.2015 г. до окончателното й плащане; сумата от 116,04 лв.- обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 30.06.2013 г. до 20.11.2014 г., сумата от 34,80 лв.- направени по делото разноски за платена държавна такса, както и сумата от 343,69 лв.- възнаграждение за един юрисконсулт.

По делото е постъпило възражение с вх.№ 3086267/03.12.2015 г., подадено от Н.

Т. Р., с което същата се е обърнала с молба към съда, сумите за които е издадена заповед за изпълнение да изплати на посочена банкова сметка всеки месец по 100 лв. до пълното погасяване на задължението. Във възражението изрично е посочено от страна на длъжника, че не се отказва да изплати дълга си към „Топлофикация“, но че не е в състояние да заплати наведнъж цялата сума, тъй като вече изплаща всеки месец друго задължение за друг топлинен период.

На 19.10.2017 г., СРС, 123 състав е постановил разпореждане по чл.415 от ГПК.

В изпълнение на дадените указания на 19.10.2017 г. ищецът „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София е предявил искове за установяване на вземането по издадената заповед за изпълнение срещу Н. Т. Р., въз основа на което е образувано производството по гр.дело № 85626/ 2017 год. по описа на СРС, ІІ Г.О., 123 с-в.

Установителният иск по чл.422 ГПК е иск на кредитора за установяване на вземането му срещу длъжника, за което вземане е издадена съответната заповед за изпълнение. Правният интерес от установяването на вземането срещу длъжника е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно и ако същата не е налице предявеният установителен иск е недопустим. По принцип, за да съществува интерес от установителен иск, е достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира отричано от него право. В хипотезата на иск за съществуване на вземането на основание чл. 422 ГПК, специалните положителни предпоставки за допустимост на този установителен иск са: 1/ издадена заповед за изпълнение; 2/ подадено в едномесечен срок от връчването на заповедта от длъжника възражение по чл.414 ГПК; 3/ спазване на срока за предявяване на установителния иск за съществуване на вземането по чл.415, ал.1 ГПК. Липсата на която и да е от посочените предпоставки обосновава извод за липса на правен интерес, респективно за недопустимост на иска. Следва да се има предвид, че дадените от съда, пред който е висящо заповедното производство, указания до заявителя да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок съгласно чл.415, ал.1 ГПК не освобождават съда, разглеждащ предявения установителен иск по чл.422 ГПК, от задължението му да провери абсолютните процесуални предпоставки, които обуславят съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. Съдът, пред който е висящо исковото производство, не е обвързан от констатацията на съда по заповедното производство, че е подадено в срок възражение от длъжника срещу вземането, за което 3 е издадена заповед за изпълнение, и дадените указания по чл.415, ал.1 ГПК, а е длъжен да провери допустимостта на предявения установителен иск по чл.422 ГПК, като при необходимост тълкува изявлението на длъжника в депозирания формуляр за възражение.

При издадена заповед за изпълнение за заявителя възниква правен интерес от съдебно установяване на вземането, предмет на заповедта, само ако в установения от закона срок постъпи възражение от длъжника срещу вземането на заявителя. Това е така защото възражението по своята правна природа е именно пречката за влизане в сила на издадената заповед за изпълнение и то именно определя наличието или не на правен интерес от съдебно установяване на вземането, както и предмета на установителния иск.

В процесния случай в срока на чл.414 ГПК длъжникът Н. Т. Р. формално е подал възражение, което обаче не съдържа същинско оспорване на вземането, а се прави пълно признание на фактите по заявлението както и на претендираните суми в пълен размер. Като е направено искане единствено съдът да разсрочи изпълнението и да даде възможност на ответницата на посочена от ищеца банкова сметка всеки месец да изплаща по 100 лв. до пълно погасяване на задължението. Ответницата в подаденото възражение е направила изрично следното изявление: „ Не отказвам да изплатя дълга си към Топлофикация, но не съм в състояние да заплатя наведнъж цялата сума, тъй като вече изплащам всеки месец друго задължение за друг топлинен период, за което съм редовен платец всеки месец до изплащане на дълга“. В процесния случай, длъжникът на практика не оспорва, а признава вземането, т.е. няма подадено същинско възражение по смисъла на чл.414 от ГПК.

При издадена заповед за изпълнение за заявителя възниква правен интерес от съдебно установяване на вземането, предмет на заповедта, само ако в установения от закона срок постъпи възражение от длъжника срещу вземането на заявителя. Това е така защото възражението по своята правна природа е именно пречката за влизане в сила на издадената заповед за изпълнение и то именно определя наличието или не на правен интерес от съдебно установяване на вземането, както и предмета на установителния иск.

При липсата на подадено в срока на чл. 414 ГПК възражение за вземането, на осн. чл.416 ГПК заповедният съд е следвало да обяви заповедта за влязла в сила, а не да дава указания за предявяването на иск по реда на чл.422, ал. 1 от ГПК от заявителя.

Обстоятелството, че задължението не е спорно се явява пречка за последващото развитие на производството респективно за предявяване на иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК и се явява обстоятелство, за което съдът следи служебно.

В настоящия случай е налице хипотеза, в която заповедта за изпълнение е издадена по реда на чл.410 ГПК и съдът е следвало да обяви заповедта за изпълнение за влязла в сила, тъй като не е била оспорена чрез подадено по чл.414 ГПК възражение, и да издаде изпълнителен лист за претендираните суми.

Съдът приема, че с влизане в сила на заповедта за изпълнение, съществуването на вземането по нея вече не може да се оспорва от длъжника. При непредявено възражение по чл.414 от ГПК срещу заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК липсва правен интерес от предявяване на установителен иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, а ако такъв е предявен, производството е недопустимо, поради което подлежи на прекратяване.

На следващо място съдът приема, че с иска по чл.422, ал.1 от ГПК кредиторът 4 цели последицата по чл.416 от ГПК - снабдяване с изпълнителен лист /а при допуснато незабавно изпълнение - стабилитет на изпълнителното основание/ с оглед удовлетворяване на субективното си материално право, което е и правният интерес от предприетата защита. Удовлетворяването на този интерес с влизане в сила на заповедта за изпълнение, прави безпредметно воденето на исково производство.

Наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск и обуславя допустимостта на производството по предявения установителен иск /чл.124, ал.1 от ГПК/. Съдът следи служебно за наличието й по всяко време на процеса, а при констатирана липса на правен интерес предявеният иск е недопустим и исковата молба следва да бъде върната на основание чл.130 от ГПК.

В настоящия случай, поради липсата на абсолютна положителна процесуална предпоставка, каквато е наличието на правен интерес, образуваното исково производство е недопустимо. От същия порок страда и постановеното по това производство съдебно решение. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3, изр.1 от ГПК, когато решението е недопустимо, въззивният съд го обезсилва, като прекратява делото.

Поради изложените съображения за недопустимост на обжалвания съдебен акт и на основание чл.270, ал.3, изр.1 от ГПК решението на Софийския районен съд следва да бъде обезсилено, като процесуално недопустимо, а производството по делото прекратено.