Решение № 1191 от 23.10.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1191 гр. София, 23.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следН. състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Анелия Маркова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20261000501582 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ЗД „Бул Инс“ АД, ответник в производството пред първата съдебна инстанция, срещу решение № 85 от 08.01.2026 г. по гр.д.№ 4557 по описа за 2023 г. на СГС, ГО, І-10 състав.

Решението се обжалва в частта , в която претенцията на ищеца Г. Е. М., с правно основание чл.432, ал.1 КЗ вр. с чл.45 ЗЗД срещу въззивника/ответник е уважена.

Въззивникът не споделя мотивите и правните извода на съда, тъй като същите били изградени без да бъде извършен правен анализ на събраните по делото доказателсва. Не били съобразени и реалните житейски отношеН. в българското общество. Счита, че от заключението на съдебнопсихологическата експертиза и показаН.та на свидетелите не се установява „изключителна“ и „необичайна“ надхвърляща нормалното семейна връзка, каквото било изискването на ВКС. Събраните по делото доказателства 1 установявали една обичайна и социално нормална силна семейна връзка между родители и деца, а не извънредна житейска ситуация. Приложение намирали разяснеН.та в ТР № 1/2016 г., като постановеното решение противоречало на тези разяснеН.. Сочи, че по повод смъртта на Б. били предявени претенции от различни лица, които също претендирали обезщетение. Всички твърдели извънредни, изключителни и заместващи отношението с починалия. Счита, че особена житейска ситуация не може обективно да съществува едновременно за множество лица. Противното обезсилвало самата концепция за изключителност. Наред с това от страна на ищеца не били доказаН. предпоставките визирани в горецитиранато ТР, както и съдебната практика на ВКС по аналогични случаи. Сочи, че заключението на съдебно-психологическата експертиза следвало да се цени в хипотезата на чл.202 ГПК. Следвало да се има предвид и, че заключението е оспорено от страна на ответника. Експертизата била спорна, вътрешно неубедителна и методологически компрометирана. Вещото лице било явно пристрастно и проявявало симпатия към ищеца. Затова не можело да се приеме за обективно доказателство. Това се установявало и от употребените изрази от вещото лице.

Макар в научната литература становището да не било еднозначно, вещото лице се позовавало на това, че ищеца и пострадалия били близнаци. Вещото лице безкритично възпроизвеждало твърдеН.та на ищеца. Свидетелските показаН. също не установявали изключителната емоционална връзка между двамата братя. Липсвало каквото и да е основание да се приеме, че братът е заемал заместваща или доминираща емоционална роля. Налагал се извод, че не е доказана активната материално-правна легитимация на ищеца. При определяне на обезщетението не била съобразена разпоредбата на чл.493 а, ал.4 от КЗ; по този въпрос липсвали и мотиви на СГС. Размера на обезщетението бил определен произволно и без съобразяване с критериите по чл.52 ЗЗД и практиката на ВКС по тези въпроси. Иска се от настоящата инстанция да се разгледа и възражението за съпричиняване, което ответника поддържал в хода по същество. Намира същото за доказано с оглед поведението на пострадалия мотоциклетист. Позовава се и на влязлата в сила присъда, където поведението на мотоциклетиста било обсъдено, както и на разпоредбата на чл.300 ГПК. Счита, че определеН.т / на съпричиняване от 30 % бил занижен; позовава се на заключението на САТЕ. Счита, че съпричиняването е най-малко 50 %.

2

Иска се в обжалваната му част решението да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което претенциите да бъдат отхвърлени като неоснователни. При условията на евентуалност да се намали размера на обезщетението за неимуществени вреди. Претендират се разноски.

По въззивната жалба не е постъпил отговор от ищеца в първоинстанционното производство - Г. Е. М.. В течение на производството се излагат доводи за неоснователност на въззивната жалба.

Третото лице помагач ЗД ЛЕВ ИНС АД на страната на ответника не изразява конкретно становище по жалбата. В хода по същество излага доводи за необоснованост на първоинстанционното решение.

По допустимостта на въззивната жалба:

Обжалваното решение е връчено на въззивника/ответник на 22..01.2026 г.

Въззивната жалба е подадена на 27.01.2026 г.; следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Въззивната жалба е допустима.

Подадена е насрещна въззивна жалба от ищеца Г. Е. М..

Решението се обжалва в частта, в която е отхвърлен искът за сумата над 17 895 евро до 51 129 евро /обезщетение за неимуществени вреди/, както и законната лихва върху обжалваната сума като главница.

Излагат се доводи за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Сочи се, че съда правилно бил установил фактическата обстановка по делото, но не бил вникнал в дълбочината и интензивността на отношеН.та между ищеца и пострадалия, негов брат. Това довело до присъждане на обезщетение в значително по-малък размер от справедливото.

Позовава се на заключението на СПЕ. ПървоинстанционН.т съд неправилно анализирал механизма на ПТП и кредитирал възражението на ответника за съпричиняване. Сочи, че В. Р. давал сведеН., които тотално се различавали от дадените от него показаН. по досъдебното производство и наказателно такова.

Сочи, че пострадалия не бил проявил противоправно поведение и бил положил обичайната грижа при извършване на действията си, но той не можел 3 да предположи проявата на грубата небрежност от страна на Радославов и превишаването на скоростта с 60 км/ч и повече. Определеното обезщетение не съответствало на търпените от ищеца болки и страдаН., както и на критериите в ПВС №4/1986 г. Следвало да се отчете и нарасналото недоволство в обществото спрямо престъплеН.та по транспорта, идентични с това, при което е пострадал М.. Счита, че това е предпоставка за присъждане на по-високо обезщетение. Следвало да се съобразят и обществено-икономическите условия в страната, както и все по-нарастващите лимити на отговорност, застрахователни премии и растящата МРЗ. Следвало да бъде съобразена и съдебната практика при аналогични случаи.

Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната му част и вместо това да се постанови ново, с което претенцията за неимуществени вреди да бъде уважена в пълН. предявен размер като главницата бъде присъдена ведно със законната лихва. Претендира се адв. възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАДв. като при уважаване на въззивната жалба, което било вероятно, да се измени първоинстанционното решение и в частта за разноските.

По насрещната въззивна жалба не е постъпил отговор от ответника пред първата съдебна инстанция. В течение на производството пред въззивН. съд се излага становище за неоснователност на въззивната жалба.

Конкретизира, че ищеца и пострадалия са братя, но не са близнаци, тъй като с 4 години разлика във възрастта. Не била налице изключителност на връзката между двамата братя, за да се породи право на обезщетение за ищеца.

Третото лице помагач ЗД ЛЕВ ИНС АД на страната на ответника не взема конкретно становище по насрещната въззивна жалба. В хода по същество излага доводи за необоснованост на първоинстанционното решение.

По допустимостта на насрещната въззивна жалба:

Препис от въззивната жалба е връчен на Г. М. на 16.03.2026 г.

Насрещната въззивна жалба е подадена на 30.03.2026 г., т.е. в срока по чл.263, ал.2 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Насрещната въззивна жалба е допустима.

По основателността на въззивните жалби:

4

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционН.т съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалваН. смисъл, първоинстанционН.т съд е констатирал , че от служебно изисканата справка за родствени връзки се установява, че ищецът Г. Е. М. и починалият Б. Е. М. са братя.

Спорен по делото бил въпросът явява ли се ищецът материалнолегитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдаН. от смъртта на своя брат.

Посочено е, че с ТР №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС не се разширява кръгът на имащите право на обезщетение, а се признава правото на лица, извън посочените в ПП № 4/61 г. и № 5/69 г. да получат обезщетение, “когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на едиН. от родствениците е причинила на другия морални болки и страдаН., надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка“ т.е. когато „най-близките на починалия“ са други лица, извън съпруг, деца, родители .

По въпроса налице ли е в настоящия случай по изключение такава трайна и дълбока емоционална връзка, причиняваща продължителни болки и страдаН., които е справедливо да бъдат обезщетени, първоинстанционН.т съд се е позовал на показаН.та на свидетеля Е. Х. В., както и на приетата по делото съдебно-психологическа експертиза. Въз основа на тези доказателства първоинстанционН.т съд е приел, че приживе братята са имали близки отношеН., основани на взаимна обич и уважение, подкрепа и грижа, живели били заедно в един дом и в общо домакинство, делили една стая, като починалият бил в най-тясна емоционална връзка и физически близко с ищеца.

Връзката между двамата братя била по-силна от обичайното, рядко срещана и необичайно здрава, вероятно обусловена от семейната ситуация и особености в характерите им. Събраните доказателства за отношеН.та между ищеца и починалия - свидетелски показаН. и заключението на съдебно- 5 психологическа експертиза, били безпротиворечиви и единозначни и първоинстанционН.т съд ги е кредитира като обективни и отразяващи действителните факти.

За недоказани са приети твърдеН.та на ответника за необективност и заинтересованост на вещото лице – данни за наличие на пристрастие или некомпетентност на вещото лице не били налични по делото.

При тези си мотиви първоинстанционН.т съд е достигнал до правН. извод, че по делото се установяват особени житейски обстоятелства, поставили ищецът и пострадалия в изключителни отношеН., превишаващи обичайните за степента им на родство и сочещи на изключително силна привързаност, при която смъртта на едиН. от родствениците причинила на другия морални болки и страдаН., надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка.

В полза на ищеца било възникнало вземане за застрахователно обезщетение.

При определяне на размера на вземането първоинстанционН.т съд се е позовал на критериите за справедливост във връзка с чл.52 ЗЗД: възрастта на пострадалия (34 г.), възрастта на ищеца (30 г. към произшествието), същността на връзката им, невъзвратимостта на загубата, както и обстоятелството, че ищецът не е най-близък родственик на починалия, т.е. при съобразяване на степента на родствената връзка. Приел, че справедливото обезщетение е в размер на 50 000 лв. този размер отговарял на обективно установените по делото факти и обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия и обективирана в съдебната практика като ориентир за размерите на обезщетеН.та.

З а основателно е прето възражението на ответника за съпричиняване. По този въпрос първоинстанионН.т съд се е позовал на приетата по делото авто-техническа експертиза, която освен на писмените доказателства по делото се опирала и на обективни технически данни– от видеозаснемане на движението на участващите превозни средства, както и от показаН.та на свидетеля В. Р. С. – водач на л.а. БМВ. От тези доказателства се установявало, че процесното произшествие е настъпило на настъпило извън 6 населено място, където максимално разрешената скорост за леки автомобили е до 90 км/ч, за мотоциклети - до 80 км/ч и за товарни автомобили с ремаркета и полуремаркета - до 70 км/ч. ПътН.т участък бил прав и всички участници били имали видимост едни към други. Преди настъпване на ПТП, мотоциклетът се движел със скорост около 100 км.ч. /при максимално разрешена за мотоциклет от 80 км.ч./, върху средната пътна лента, като застигнал движещият се пред него т.а. Мерцедес, движещ се със скорост от 61 км/ч. Вещото лице обосновавало извод, че преди настъпване на ПТП, водачът на мотоциклета е имал възможност да забележи движещия се и приближаващ от задната му лява страна по лявата пътна лента лек автомобил БМВ през лявото огледало за обратно виждане. Мотоциклетистът могъл да предотврати ПТП с л.а. БМВ като не навлиза върху лявата пътна лента, което изисквало да намали скоростта си до 61 км.ч. – скоростта на т.а. Мерцедес. Водачът на лекия автомобил могъл да предотврати ПТП при управление с максимално разрешената скорост от 90 км.ч., при което произшествието нямало да настъпи.