Решение № 205 от 19.10.2021, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 205 гр. Смолян, 19.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и осми септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Тоничка Д. Кисьова

Членове:

Мария Ан. Славчева

Крум Б. Гечев при участието на секретаря Недялка М. Кокудева като разгледа докладваното от Тоничка Д. Кисьова Въззивно гражданско дело № 20215400500318 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение № 109/19.04.2021г. ,постановено по гр.д.№ 840/2020г. по описа на Смолянски районен съд е признато за установено между страните ИЛК. ЛЮБ. Н., ЕГН**********, с адрес гр.Смолян, ул.”В. Р.” № **, и „Фр. Инт.” ЕАД, ЕИК ********, гр. С., Район Л., ул.”Х.Иб.” № **, че ИЛК. ЛЮБ. Н. не дължи на Фр. Инт.” ЕАД олихвяема сума за главница в размер на 9 847,44 лева, ведно със законната лихва от 02.09.2011г. в размер на 8 566,76 лева , неолихвяема сума за договорна лихва в размер на 684,45 лева, неолихвяема сума за авансови такси съгласно ТТР към ЗЧСИ в размер на 66,00 лева, неолихвяема сума за юрисконсултско възнаграждение по изп.дело в размер на 100 лева, както и дължима сума по т.26 в размер на 2 354,23 лева по изпълнителен лист от 08.09.2011г., издаден по ч.гр.дело №1178/2011г. по описа на Районен съд- Смолян, поради погасяването на вземанията по давност. Осъдено е „Фр. Инт.” ЕАД, ЕИК **********, гр.С., Район Л., ул.”Х. И.” №**, да заплати на ИЛК. ЛЮБ. Н., ЕГН **********, с адрес гр.См., ул.”В. Р.” № **, съдебни разноски по делото в размер на 2064,75 лева.

Решението е обжалвано в срок с въззивна жалба с вх. № 3285/26.05.2021г. от „Фр. Инт.“ ЕАД с ЕИК *********, представлявано от изпълнителния директор Л. Д., чрез пълномощника й юрисконсулт В. Цв. с оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Излагат се доводи, че районният съд не е анализирал събраните по делото доказателства и не е изложил мотиви, защо 1 приема, че извършените след 21.11.2011г. изпълнителни действия не са надлежно извършени и не са годни да прекъснат давностния срок. Съдът не е коментирал защо не е съгласен с посочената от жалбоподателя съдебна практика, в която е посочено от кой момент намира действие ТР №2/2015 по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Същата е относима към спорния предмет, доколкото изпълнителното производство за процесното вземане е било висящо в продължителен период, обхващащ времето преди и след постановяването посоченото ТР. Неправилно съдът е приел, че извършеното от ищеца признание на вземането му, изрично обективирано в писмена форма в две последователни споразумения, не следва да бъде взето предвид. Твърди се, че давността е прекъсната с двете споразумения, сключени между Обединена Българска банка АД и насрещната страна. И двете споразумения са приети като доказателства по делото и не са оспорени от насрещната страна. В този смисъл е безспорно между страните и съдът е следвало да приеме за установено, че на 15.02.2012г. и на 07.12.2015г. между ОББ АД и И.Н. са сключени споразумения, за които страните са изявили воля и са постигнали съгласие. И в двете споразумения е приет за установен размерът на задълженията на насрещната страна по процесния договор за кредит и е договорено разсроченото/отсроченото им погасяване,т.е. налице е изрично и недвусмислено признаване от страна на И.Н., както на основанието така и на размера на вземането. Съдът е приел, че изявлението на И.Н. не е било адресирано до кредитора му, затова не представляват признание, съответно не прекъсват давността за вземането. Този извод противоречи както на фактите по случая, така и на съдебната практика. Действително настоящ кредитор на И.Н. е „Фр.

Инт.“ ЕАД, който е придобил вземането по силата на договор за цесия с първоначалния кредиторцедент и кредитодател - ОББ АД. Договорът за цесия е сключен на 04.12.2015г., т.е. първото по време споразумение от 15.02.2012г. е сключено с актуалния към този момент кредитор и признанието на вземането е отправено именно към него. Що се отнася до второто по време споразумение от 07.12.2015 г., същото е сключено 3 дни след подписването на договора за цесия, но направеното с него признание е породило действието си и е отправено до актуалния към този момент кредитор, тъй като към датата на подписване на споразумението длъжникът –ищец не е бил уведомен за извършената цесия и същата не е породила действие спрямо него. Съдът не е изследвал въпросът кога ищецът е уведомен за цесията преди или след сключването на споразумението от 07.12.2015г. Твърди се, че е уведомен много по-късно, а именно 09.06.2017г., когато жалбоподателят е входирал пред ЧСИ молба, с която е поискал да бъде конституиран като взискател в производството.По делото няма данни длъжникът-ищец да е уведомен по-рано, като той също не въвежда такива твърдение. Напротив, цялостното му поведение е в насока, че към датата на сключване на споразумението от 07.12.2015г. същият е считал, че негов кредитор е ОББ АД, тъй като споразумението е сключено именно с банката-цедент, а не с цесионера и с оглед направените плащания към банката след сключване на споразумението, които са прехвърляни по сметка на цесионера от цедента, по силата на уговорка в договора за цесия. Плащанията са правени съобразно договореното в споразумението (месечни вноски в размер на 200 лева), като същите са преустановени през месец август 2016 година, непосредствено след като „Фр. Инт.“ ЕАД е конституиран като взискател по изпълнителното дело, съответно ищецът е бил уведомен за цесията. Признанието е отправено преди длъжникът да е уведомен за цесията и тя да е породи действието си спрямо него, като към този момент за длъжника надлежен кредитор е била ОББ АД.

Признанието е едностранен акт, то е волеизявление, изходящо от страната, която има право да се позове на давностния срок и същото не следва да бъде прието от адресатът му, нито е необходимо съгласието на кредитора. Дори и да не е налице надлежно сключено споразумение поради липса на материалноправна легитимация на банката, обективираното в писмена форма и подписано от 2 длъжника признание не страда от пороци и е породило действието си. В практиката ВКС приема, че не е необходимо волеизявлението, съдържащо признание на дълга, да бъде адресирано до кредитора или негов представител, за да прекъсне давността съгласно разпоредбата на чл. 116, б.

"а" от ЗЗД. Това волеизявление на длъжника има единствено удостоверителен характер.

Прекъсването на давността настъпва по силата на самата правна норма (ех lege), като за това е достатъчно длъжникът да направи такова недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е направено волеизявлението. Без значение е дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността или не, както и кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание. В този смисъл е постановено Решение № 131/23.06.2016г. по гр.д. № 5140/2015г., IV г.о. на ВКС. След като давностният срок е прекъснат на 07.12.2015г. , то следва да се приеме, че е погасено вземането на жалбоподателя за лихви.

Срокът на погасителната давност за главницата, разноските и лихвата за забава за период от три години преди 21.02.2020г. обаче не е изтекъл,тъй като за периода от 07.12.2015 г. до 21.02.2020г. не е изтекъл срокът на петгодишната погасителна давност, който се прилага по отношение на главницата и разноските. При дължимо главно вземане за главница е дължимо и акцесорното вземане за лихви за забава за период от три години преди прекъсването на давностния срок.

Давността е прекъсната на 21.02.2020г. с подаването на молбата за образувано на изп. дело №64/2020г. на ЧСИ В..

Съдът е приложил неправилно материалноправната норма и задължителната съдебна тълкувателна практика, указваща как текат сроковете в изпълнителното производство. Дори да се приеме, че последното валидно изпълнително действие е предприето на 21.11.2011г., това няма отношение към висящността на изпълнителното приозводство, която е поддържана от взискателя чрез редовно и своевременно правени искания за извършване на изпълнителни действия. Поради тази причина изпълнителното дело е било висящо към 26.06.2015г. ,на която дата е постановено ТР № 2/2015 по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Със същото е обявено за изгубило действието си Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. на ПВС и е дадено ново задължително тълкуване на въпросите за начина, по който текат давностните срокове за вземане - предмет на принудително изпълнение. Съгласно дадените разяснения по отношение на изп.дело №19/2013 г. и материалното право, предмет на настоящия иск, приложение намират две различни задължителни тълкувания на закона. До 26.06.2015г. приложение е имало ППВС № 3 от 18.XI.1980 г., съгласно което до тази дата давността за вземането в рамките на висящото изпълнително производство е била спряна, а считано от 26.06.2016г. приложение намират ТР № 2/ 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което давностният срок за вземането е започнал да тече и се прекъсва с извършването на всяко изпълнително действие в рамките на висящия процес. В този смисъл е и трайната практика на ВКС ( Решение № 170/17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. на ІV-то г.о. на ВКС). Считано от 26.06.2015г. е започнал да тече нов петгодишен давностен срок за вземането, който е бил прекъснат преди изтичането му с образуването на изп.д. № 64/2020г. на ЧСИ Тодор Витанов. Съдът не е разгледал и възражението относно размера на вземането, обективирано в отговора на исковата молба, не го е докладвал и не е разпределил доказателствената тежест относно доказване на същото. Доколкото ищецът е този, който твърди погасяване по давност на вземането, в негова тежест е да докаже размерът. Предвид изричното оспорване и при липса на доказан размер, искът е следвало да бъде отхвърлен като недоказан по размер. Моли да бъде отменено обжалваното решение като неправилно и бъде отхвърлен предявения иск.Претендира за разноски по делото за двете съдебни инстанции.

3

В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх.№ 4897/11.08.2021г. от ИЛК. ЛЮБ. Н., чрез пълномощника му адв. Евг. В., в който се оспорва същата като неоснователна. Твърди се, че е неоснователно оплакването за немотивираност на решението.Районният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, възраженията на страните ,проследил е хронологията на фактите и въз основа на тях е направил правните си изводи, че последното действие, извършено по време на изпълнението и прекъсващо давността е вписването на възбрана на 21.11.2011г.,като след тази дата липсват данни за реално извършени действия. Правилно районният съд е приел, че от посочената дата не са извършвани в срок от пет години същински изпълнителни действия, водещи до прекъсване на давността. Неоснователни са и наведените в жалбата доводи, че давността е прекъсната с подписването на споразумението от 07.12.2015г. , сключено с ОББ АД. От приложения по делото договор за цесия сключен между ОББ АД и „Фр. Инт.“ ЕАД е видно, че е с дата 04. 12.2015г. , към която дата ОББ АД вече не е била кредитор на длъжника, като съобщаването на цесията на длъжника е ирелевантно за признаването на вземането, доколкото към датата на подписване на споразумението действителния кредитор е „Фр. Инт.“ ЕАД, а пред него длъжникът не е направил признание на вземането. Твърди се, че с постигането на съгласие между страните по договора за цесия настъпва прехвърлителното действие и преминаване на вземането от патримониума на цедента в този на цесионера.Последователна е практиката на ВКС, че за да е налице признание на вземане по смисъла на чл.116,б.“а“ от ЗЗД, същото следва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител, което в настоящия случай не е налице. Поради това представеното Споразумение от 07.12.2015г. не е от категорията факти, водещи до извода, че е налице валидно извършено признание на вземането и същото е породило правните последици на чл. 116,б.“ а“ от ЗЗД. В най-новата съдебна практика ВКС приема, че само и единствено признание, отправено до кредитора, а не до кое да е трето лице, включително държавен орган, е годно да прекъсне давността относно вземането, в който смисъл е (Решение №26/24.07.2018 г. т.о. на ВКС),поради което не е налице признание на вземането отправено до кредитора, което да прекъсне давностния срок. Извършените от длъжника частични плащания не са факти, водещи до признаване на целия дълг,в който смисъл е Решение № 98/26.07.2013г. по т.д. № 851/2012г. на І т.о. на ВКС.