Решение № 1267 от 03.06.2022, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 6850/2021
- Вид
- Решение № 1267
- Подписан
- 03.06.2022
- Състав
- Теменужка Симеонова, Хрипсиме Киркор Мъгърдичян, Божидар Иванов Стаевски
Цитирани разпоредби
- чл. 127 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 154, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 250 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 270, ал. 3, изр. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 37, ал. 2 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 6, ал. 1, т. 3 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 6, ал. 1, т. 4 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 10, ал. 3 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 2 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 2, ал. 1, т. 3 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 2б · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 2б, ал. 1 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 8, ал. 2 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 69 · Закон за собствеността
- чл. 20, ал. 2 · Наказателен кодекс
- чл. 253 · Наказателен кодекс
- чл. 253, ал. 1 · Наказателен кодекс
- чл. 321, ал. 3 · Наказателен кодекс
- чл. 327, ал. 1 · Наказателен кодекс
- чл. 93, т. 7 · Наказателен кодекс
- чл. 10 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 112 и 113 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 112 и 113 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 14 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 219 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 219, ал. 2 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 226, ал. 1 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 234 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 242, ал. 2 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 246 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 24, ал. 1, т. 1 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 2, т. 2, пр. 3 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 46, ал. 2, т. 1 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 52, ал. 3 · Наказателно-процесуален кодекс
РЕШЕНИЕ
№ 1267 гр. София, 31.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на осми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Теменужка Симеонова
Членове:
Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски при участието на секретаря Михаела Огн. М.а в присъствието на прокурора Д. Ж. К. като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20211100506850 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 14.07.2020 год., постановено по гр.дело №13582/2019 год. по описа на СРС, ГО, 177 с-в, допълнено с решение от 21.09.2020 год., П. на Р.Б. и Главна дирекция „Н.П.“ са осъдени да заплатят солидарно на Д. С. М. по искове с правно основание чл. 2, ал.
1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на водено наказателно производство за престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1 вр. с ал. 1 вр. с чл. 253, ал. 1 НК, което е било прекратено с постановление от 07.03.2014 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.03.2014 год. до окончателното й изплащане и сумата от 8 449 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи в размер на законната лихва от незаконното отнемане от държането на ищеца на сумите от 8 310 лв. и 350 евро, равняващи се на 684 лв., за периода от 15.05.2009 год. до 19.06.2018 год., ведно със законната лихва върху сумата от 8 449 лв., считано от датата на подаване на исковата молба – 06.03.2019 год. до окончателното й изплащане, като иск за неимуществени вреди е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 15 000 лв., а искът за имуществени вреди – до пълния предявен размер от 8 550 лв. и за периода от 20.06.2018 год. до 13.08.2018 год. ; отхвърлени са предявените от Д. С. М. срещу П. на Р.Б. и Главна дирекция „Н.П.“ искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 750 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от незаконното отнемане от държането на ищеца на 1 следните вещи: фактура от 22.10.2007 год., банков документ от S E Ескпресбанк от 03.10.2008 год. за сумата от 1 024.59 евро или 2 000 лв; 4 бр. талони за изплащане на печалба от Еврофутбол; хартиена опаковка с печат „Банка ДСК“ и подпис; диви белезници; шест мобилни апарата марка Nokia, различни модели; талон на Еврофутбол за 112.40 лв; настолен компютър; CD-Rom “Princo Budget”; един лаптоп „MSI”; преносима памет „Voyager Flash”;
2 бр. сим карти – В connect и Mtel; четец за карти; общо 21 броя дискове; Хардиск; компютър „Seagate” и 2 бр. пластики – празни карти, за периода от 15.05.2009 год. до 19.06.2018 год., като ответниците П. на Р.Б. и Главна дирекция „Н.П.“ са осъдени да заплатят солидарно на ищеца Д. С. М. на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ направените разноски по делото за държавна такса в размер на 4.30 лв., за възнаграждение за един адвокат във връзка с исковете за неимуществени вреди в размер на 130.67 лв. и за възнаграждение за един адвокат във връзка с исковете за имуществени вреди в размер на 744.97 лв.
Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца Д. С. М..
Жалбоподателят поддържа, че правилно СРС бил приел, че процесуалната репресия му се била отразила неблагоприятно, като за определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди бил отчел, че ищецът не е осъждан, че му е било повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление, че търпените от него вреди са с нисък интензитет, формално не му било повдигано обвинение, а осъществените спрямо него процесуално-следствени действия не били многобройни и наказателното производство било водено в необосновано продължителен период от време – 5 години, единствено в досъдебна фаза. Ищецът бил обвинен за три престъпления. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че при липсата на формално повдигнато обвинение ищецът бил търпял вреди с понисък интензитет, отколкото при наличие на акт по чл. 219 или чл. 246 НПК. Както и при предявено обвинение, така и в настоящия случай ищецът бил обект на процесуалноследствени действия. Спрямо него били извършени обиск, претърсване и изземване, по отношение на него били използвани специални разузнавателни средства, снет му бил сравнителен материал и били осъществени два разпита. По множеството молби за връщане на иззетите вещни доказателства били постановени откази, аргументирани с извършването на процесуално-следствени действия по производството. В период от почти 5 години срещу ищеца било водено наказателно производство, като развитието на досъдебното производство надхвърляло шестмесечния срок по чл. 234 НПК и накърнявало правата на ищеца. Прекомерен бил и периодът, през който отнетите му вещи не му били върнати.
Срокът на производството по делото бил самостоятелно нарушение на чл. 2б ЗОДОВ, който се вземал предвид при определяне на обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Следователно справедливото обезщетение за неимуществени вреди следвало да е не по-малко от 5 000 лв.
Освен това СРС не бил отчел, че ищецът бил публично арестуван, като впоследствие медиите били уведомени за действията на П.; имал хронично заболяване, което било от значение и за търпените от него физически болки; липсата на отговор на молбите му от 22.10.2012 год., 08.12.2013 год. и неадминистрирането на жалбата му от 31.03.2014 год.
2 представлявало отказ от правосъдие. На следващо място сочи, че бил подал на 03.07.2018 год. и 31.07.2018 год. молба до Главна дирекция „Н.П.“ за връщане веществените доказателства, като те му били върнати на 09.08.2018 год. В този смисъл необоснован бил изводът на СРС, че по делото липсват данни за връщането на веществените доказателства.
Неправилно първоинстанционният съд бил приел и че липсва доказана вреда във формата на пропусната полза, както и данни, че ищецът е собственик на вещите. За периода от 15.05.2009 год. до 19.06.2018 год. стойността на процесните вещи била намаляла с претендираната сума от 750 лв. Известно било, че техниката остарява в рамките на период от две до пет години. Т.е. към момента на връщането на вещите тяхната стойност практически била близка до нула. Следвало да се държи сметка и за това, че тези вещи били във владение на ищеца, което предполагало и тяхното своене – чл. 69 ЗС. Освен това към вещите нямало и претенции за собственост от трети лица. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваните му части, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата П. на Р.Б. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваните от ищеца части.
Ответникът по жалбата Главна дирекция „Н.П.“ – МВР счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваните от ищеца части.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника П. на Р.Б..
Жалбоподателят поддържа, че елементите от фактическия състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следвало да бъдат доказани от ищеца , съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. В случая не били налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника, тъй като не било установено настъпването на твърдените неимуществени и имуществени вреди, както и че те са в пряка причинно-следствена връзка с незаконни действия на правозащитните органи /обвинението/. Липсвали доказателства за действително търпените от ищеца морални вреди – за настъпили отрицателни последици в емоционален и социален план, както и че спрямо ищеца са извършени действия извън регламентираните в хода на наказателното производство. Нямало доказателства и настъпването на претендираните имуществени вреди.
На ищеца не се дължала и законна лихва съответно от датата на прекратяване на увреждането и от датата на подаване на исковата молба. Следвало да се имат предвид разясненията, дадени в т. ІІ от ППВС № 4/1968 год. Липсвали данни за произхода на иззетите парични суми, както и за стойността и амортизацията на иззетите движими вещи. В периода, през който делото било висящо в съда, не било налице основание за ангажиране на отговорността на ответника. Нямало доказателства, че ответникът е извършил действия, в резултат на които било забавено връщането на иззетите движими вещи, както и такива, че нарушаването на психическото равновесие и изпитаните емоционални страдания са резултат от воденото срещу ищеца наказателно производство. Освен това обвинението не било разгласявано от ответника. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваните му части, а исковете – отхвърлени.
3
Ответникът по жалбата Д. С. М. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваните от ответника части.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Главна дирекция „Н.П.“ – МВР. Жалбоподателят поддържа, че не били налице основания за ангажиране на отговорността му, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 52, ал. 3 НПК, неговите служители действат под ръководството и надзора на прокурор. Не било установено чия собственост били иззетите вещи и предмети, включително парични средства, описани в исковата молба.
Ищецът основавал вземанията на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, която норма обаче уреждала отговорността за действия на органите на съдебната власт за нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, поради което ответникът не бил материално легитимиран. По отношение на присъденото обезщетение за неимуществени вреди следвало да се има предвид, че неблагоприятните изменения в правната сфера на ищеца следвало да са настъпили в пряка причинно-следствена връзка с провежданото спрямо него наказателно производство. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваните му части, а исковете – отхвърлени.
Ответникът по жалбата Д. С. М. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваните от ответника части. Поддържа, че отговорността по чл. 2 ЗОДОВ обвързвала и разследващите органи, въпреки че те били под ръководството и надзора на П. – чл. 46, ал.
2, т. 1 НПК. От друга страна разследващите органи били независими, вземали решенията си по вътрешно убеждение, ръководейки се от закона – чл. 10 ВКС. Следователно неразумно дългата продължителност на разследването обуславяла отговорността на ответника. Самото връщане на вещите на ищеца предполагало, че той е техен собственик – чл. 112 и 113 НПК, като в случая липсвал и спор за собственост. Безспорно било и наличието на причинноследствена връзка между обвинението и търпените от ищеца вреди. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е валидно. При осъществената дължима служебна проверка въззивният съд приема, че решението на СРС е недопустимо в обжалваните части, които се отнасят до предявените искове за имуществени вреди, поради следните съображения:
Обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне съгласно чл. 2 ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба /чл. 127 ГПК/. Наведените в обстоятелствената част на 4 молбата фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум са определящи за вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор. Дадената от страната правна квалификация на претенцията не обвързва съда – той е длъжен въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитума на исковата молба служебно да издири и приложи относимата към случая материалноправна норма.
Разпечатката съдържа 33 от 83 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/07356113-9e46-40bd-ab42-ecf8c31acd5d