Решение № 2657 от 14.04.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И

Е

В И М

Е Т О Н А Н А Р О Д А

№…………. Гр.София, 14.04.2020 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА

КОЛЕГИЯ, IV „в“ състав, в открито съдебно заседание, проведено на осемнадесети април, две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева

Мл. Съдия Андрей Георгиев при участието на секретаря Маргарита Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 8631 по описа за

2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Т.С.“ ЕАД срещу решението на СРС, 24 състав под № 364635 от 19.03.2018г. , постановено по гр. дело № 67437/2016г., в частта, с която са отхвърлени предявените обективно съединени искове от жалбоподателя срещу Е.М.Г. , както следва: 1/ с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.150 от ЗЕ - за разликата над уважения размер от 1 763,94лв.- до пълния предявен размер от 4 161,50лв., претендирана като неиздължена стойност на доставена топлинна енергия за периода м.07.2013г.- м.04.2015г. за ап.№ 10, находящ се в гр.София, ж.к.********с аб.№ 155831 и 2/ с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.86,ал.1 от ЗЗД – за разликата над уважения размер от 255,46лв.- до пълния предявен размер от 707,10лв., претендирана като мораторна лихва върху главницата за периода от 31.08.2013г.- 25.07.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 44827/2016г. по описа на СРС, 24 състав. Решението се обжалва и в частта за разноските.

Въззивникът, „Т.С.“ ЕАД, заявява искане за отмяна на атакуваното решение, като се позовава на отменителните основания - нарушение на материалния закон и неправилност. Поддържа, че неправилно с обжалваното решение е прието, че ответникът няма качеството на потребител на топлинна енергия /ТЕ/ за целия топлоснабден имот. Счита, че с представения по делото нот.акт в полза на третото лице Н.В. е учредено само облигационноно правото на обитаване върху отделни помещения от процесния имот, а не ограниченото вещно право на ползване, както неправилно е прието с обжалваното решение. Моли съда да съобрази факта, че третото лице Н.В.е родено през 1914г., поради което дори да се приеме, че в негова полза е било учредено вещно право на ползване, то това право е било погасено към началния момент на исковия период от време. На последно място, моли съда да вземе предвид и факта, че от ответника в качеството му на собственик на целия имот е подадена молба-декларация за откриване на партида на негово име за целия имот, поради което и именно той е станал страна по договора за доставка на ТЕ за целия имот . С изложените доводи въззивникът- ищец мотивира искането си за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната отхвърлителна част и вместо него- постановяването на друго, с което исковете да бъдат уважени в пълните им заявени размери. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемата страна Е.М.Г.- не заявява становище по жалбата.

Третото лице

– помагач на ищеца - „Б.“ ООД

– не заявява становище по жалбата.

Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок , от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

При извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.

По предявения иск с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.150 от ГПК- настоящият съдебен състав не споделя изводите на първата инстанция, с които е мотивирана неоснователността на предявения иск по отношение на ½ част от претендираната сума за главницата. Настоящият съдебен състав приема, че неправилно с обжалваното решение от първата инстанция е прието, че върху ½ ид.ч. от процесния топлоснабден имот има учредено вещно право на ползване за третото, неучастващо в процеса лице- Н.В., поради което за тази ½ ид.ч. третото лице има качеството на потребител на ТЕ, а не ответника, и съответно третото лице, а не ответникът , носи отговорността за заплащане цената на доставената ТЕ, съответстваща на тази 1/2 ид.ч. От представените по делото нот.акт № 51, том ХХХІІІ по нот.дело № 5355/1983г., нот.акт № 192, том ІV по нот.дело № 571/ 1984г. и нот.акт № 191, том ІV по нот.дело № 570/ 1984г., се установява, че ответникът се легитимира като собственик на целия процесен топлоснадбен имот. Учреденото с първия нот.акт № 51/ 1983г.- „право на обитаване с ползване на стаята и ползване на сервизните помещения“ в полза на прехвърлителя Н.В. - докато е жив, настоящият съдебен състав приема, че не представлява учредено валидно вещно право на ползване с титуляр-прехвърлителя, както неправилно е приел първоинстанционният съд. Съдът приема, че от страните по договора е учредено в полза на прехвърлителя само облигационното право на обитаване върху конкретно посочените жилищни помещения, като са конкретизирани изрично отделните помещения може да обитава /ползва титуляра.

Видно от нот.акт , страните по договора категорично не са постигнали съгласие за учредяване право на ползване върху

½ ид.ч. от жилището, както необосновано е прието с обжалваното решение.

Освен, че волята на страните за учредяване право на обитаване е ясно отразена в нот.акт, следва да се посочи, че ограниченото вещно право на ползване може да има за предмет само самостоятелен обект на правото на собственост, каквото отделно жилищно помещение и отделните сервизни помещения от жилищния обект, категорично не представляват. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че по делото не се установява валидно учредено ограничено вещно право на ползване в полза на третото лице- Н.В.. Като последица от това приема, че ответникът като собственик на целия процесен топлоснабден имот има качеството на битов клиент на топлинна енергия /ТЕ/ по смисъла на легалните дефиниции на приложимия към исковия период от време параграф 2“а“ от ДР на ЗЕ и чл.153,ал.1 от ЗЕ. и именно той е обвързана от облигационната връзка с ищеца с предмет – доставката на ТЕ за целия процесен имот. Съответно- ответникът дължи стойността на доставената за целия имот ТЕ през исковия период от време. Съгласно неоспореното заключение на СТЕ, както правилно е приел и първоинстанционният съд, стойността на доставеното реално количество ТЕ въззлиза на сумата от 3 527,88лв. До този размер исковата претенция за главницата се явява основателна и като такава-следва да бъде уважена след отмяна на обжалваното решение в частта, с която е отхвърлена за разликата на сумата от 1 763,94лв. – до размера на сумата от 3 527,88лв. За разликата над дължимата сума от 3 527,88лв. – до пълния предявен размер от 4 161,50лв. искът за главницата се явява неоснователен, поради което обжалваното решение, с което е отхвърлен за тази разлика следва да бъде потвърдено.

Основателността на претенцията за главницата за сумата от 3 527,88лв. обуславя основателността и на иска за акцесорното вземане за мораторна лихва върху тази главница, дължима за времето на забавата.

Настоящият съдебен състав приема, че за исковият период от време период 31.08.2013г.- 25.07.2016г., ответникът е в забава за плащане на падежиралите в този период ежемесечно дължими суми, представляващи стойността на ТЕ за периода м.07.2013г.- м.01.2014г. Съгласно клаузата на чл.33,ал.1 от ОУ от 2008г., купувачите на ТЕ дължат плащане на месечно дължимата сума в 30 дн.срок от изтичане на периода, за който се отнасят. Т.е. за стойността на ТЕ за първия месец от исковия период- м.07.2013г., падежът за плащане е настъпил на 30.08.2013г. и от деня, следващ тази дата-т.е. от 31.08.2013г. ответникът е в забава. Това се отнася и за стойността на ТЕ за останалата част от исковия период – до месечно дължимата сума за м.01.2014г., чийто падеж е настъпил на 04.03.2014г.г. Настоящият съдебен състав определя дължимото от ответника обезщетение за забава по чл.86,ал.1 от ГПК, върху главницата от 981,44лв., представляваща стойност на ТЕ, дължима за периода м.06.2013г.- м.01.2014г., което се следва на ищеца за времето на забавата 31.08.2013г.-25.07.2016г. , по реда на чл.162 от ГПК – в размер на 289,36лв. , като за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 707,10лв. , настоящият съдебен състав приема, че искът по чл.86,ал.1 от ЗЗД се явява неоснователен и като такъв - следва да бъде отхвърлен. Съдът намира, че за главницата, представляваща стойността на ТЕ за периода м.02.2014г.- м.04.2015г., ответникът не e изпаднал в забава за плащане, поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този период от време ОУ от 2014г. / в сила от 12.03.2014г./. С посочените договорни клаузи е регламентиран падежът за изпълнение на задължението за плащане на стойността на ТЕ. Настоящият съдебен състав намира, че клаузите на чл.33,ал.1 и чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са нищожни, на основание чл.146,ал.1,предл.1 от Закона за защита на потребителите, като неравноправни - противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези на потребителя /купувач/ - ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ от 2014г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. А с клаузата на чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30 дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД.

Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане, с притежаването на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър или смартфон /, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Съдът приема, че потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и отделно от тях – да направи и допълнителни парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че клаузите на чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014г. противоречат на императивната норма на чл.143,ал.1 от Закона за защита на потребителите и като последица от това, на основание чл.146,ал.1, предл.1 от ЗЗП – са нищожни. Ето защо, за вземанията на ищеца за дължимата стойност на ТЕ за периода м.02.2014г.- м.04.2015г., които попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, съдът приема, че ответникът не е изпаднал в забава, тъй като липсва договорен падеж, както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно изискването на чл.84,ал.2 от ЗЗД.

С оглед изложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение в частта, с която е отхвърлена исковата претенция за разликата над уважения размер от 255,46лв.- до дължимия размер от 289,36лв. следва да бъде отменено и вместо него- постановено друго, с което искът да бъде уважен за тази разлика. В останалата обжалвана част, с която искът за мораторна лихва е отхвърлен за разликата над дължимия размер от 289,36лв.- до пълния предявен размер от 707,10лв.- първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

Разпечатката съдържа 29 от 54 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0732b244-59df-46cb-8c27-7dca21d9afb5