Решение № 115 от 30.04.2026, Районен съд - Самоков

РЕШЕНИЕ

№ 115 гр. С., 30.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марина Тр. Цветкова при участието на секретаря Евелина Д. Неделчева като разгледа докладваното от Марина Тр. Цветкова Гражданско дело № 20241870100421 по описа за 2024 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.

1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД, във вр. чл.22 и чл.11,ал.1,т.10 и вр. чл.146 ЗЗП от В. С. В., ЕГН:**********, гр.С., ул. “З.“ № 220, чрез пълномощника си адв.Е.И., против "Ю.К." ЕООД, ЕИК:.... със седалище и адрес на управление гр.С., ул.

„Ч.“ № 38, етаж 1, офис 4, за прогласяване за нищожен поради противоречие със закона, поради заобикаляне на закона, поради 01.11.2023г. и за прогласяване на нищожна на клаузата, предвиждаща таксата за разглеждане по договора за кредит.

Ищцата твърди, че на 01.11.2023 г. е сключила с „Ю.К." ЕООД Договор за кредит № .... за сума в размер на 3 750 лева, която се е задължила да върне на 30 месечни вноски при годишен лихвен процент от 34,00 % и годишен процент на разходите 58.96 %. В договора се предвиждало да заплати таксата за разглеждане на документи за отпускане на кредит в размер на 827.64 лв., дължима заедно с месечните вноски съгласно погасителния план.Общо дължимата сума по договора възлизала на 6 419.04 лв., която следвало да бъде погасена на месечни анюитетни вноски, включващи главница, възнаградителна лихва и такса.Счита уговорката в договора, за заплащане на такса за разглеждане за нищожна, като неравноправна. Таксата била уговорена, едва след като била направена заявката. По този начин потребителят преди подписване на договора се задължавал да плати такса, за която не му било известно в какъв размер ще бъде и как ще бъде платена.

Липсвала еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя, поради което клаузата предвиждаща заплащането й била неравноправна по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП. С нея кредиторът 1 неоснователно се обогатявал за сметка на длъжника,без реално да е извършена конкретна услуга, поради което тази такса,представлявала и скрит разход по договора за кредит, който привидно бил уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и с нея заобикаляла разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК.Сочи се,че таксата за разглеждане била в разрез с добросъвестността.Предвидено било тя да се кумулира към погасителните вноски, което водело до скрито оскъпяване на кредита. По същество била добавка към възнаградителната лихва на търговеца-заемодател и го обогатява неоснователно.Чрез уговореното с клаузата за такса разглеждане в договора се въвеждал допълнителен сигурен източник на доход на икономически посилната страна.Твърди, се че Договор за кредит №: L339228 бил недействителен на основание чл.22,във вр.с чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК, тъй като не отговарял на изискванията за яснота и разбираемост.Не било посочено как е формиран ГПР и кои разходи и допускания са включени.Обстоятелството, че договорът не съдържал компонентите, от които се състои ГПР, поставяло потребителя в неравностойно положение и го възпрепятствало да разбере икономическите последици на поетото от него задължение.Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота въведено с чл.11,ал.1,т.10 ЗПК.Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяла потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи. Това правело договора недействителен.В ГПР не била включена таксата за разглеждане, поради което размерът му не бил коректно посочен.Счита, че изискваната от ищеца такса за разглеждане представлявала пряк разход по кредита и следвало да бъде включена при формирането на годишния процент на разходите.Поддържа, че е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния.

Всичко това поставяло потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора, защото нямал информация с колко точно се оскъпявал кредита.

Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68д,ал.1 и ал.2 от ЗЗП. Ищцата претендира разноски.

В срока по чл.131 от ГПК „Ю.К.“ ЕООД оспорва допустимостта на иска при липса на правен интерес, след като не е упражнил правото си на отказ и е ползвал кредит от ответника без възражения срещу процесния договор.Сочи, че ГПР по договора е правилно изчислен и не надвишава границата по чл.19,ал.4 от ЗПК. Оспорва, че таксата за разглеждане е такса за усвояване, каквато не била предвидена в процесния договор, а процесната такса била включена в общите разходи по кредита за потребителя. Навежда, че процесната клауза е индивидуално уговорена, тъй като потребителят при сключване на договора от разстояние избрал сумата на кредита и срока на погасяване, като таксата за разглеждане се променя при промяна срока за 2 погасяване на кредита.Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявените искове с правно основание чл.26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД, във вр. чл.22 и чл.11,ал.1,т.10 и вр. чл.146 ЗЗП са допустими. Неоснователен е доводът на ответника, че предявеният иск бил недопустим при липса на правен интерес за ищеца, който не упражнил правото си на отказ в 14-дневен срок и ползвал кредита без възражения.По правило установителният иск за нищожност на договорни клаузи не се погасява по давност и служи за създаване на яснота и определеност в отношенията между страните по договора за кредит, в частност за установяване дали съответни договорни клаузи са валидни и пораждат правно действие между същите страни, които в този случай следва да съобразяват процесуалното и извънпроцесуалното си поведение с произнасянето на съда по този въпрос, обективирано във влязъл в сила краен акт по същество на спора.Поради това за ищеца съществува правен интерес да предяви иска по чл.26 ЗЗД.В тежест на ищцата е да докаже,че е сключен между нея и ответника договор за паричен заем със соченото в исковата молба съдържание, а ответникът – че процесният договор съдържа валидни и равноправни клаузи, както и своите възражения.

Не се спори между страните ,че е сключен от разстояние договор за кредит № 333501/01.11.2023 г. при уговорен ГПР от 58,96 %, по силата на който ищецът е усвоил сумата от 3 750 лв., със срок на погасяване от 30 месеца, като договора е уговорено, че ищецът дължи и такса за разглеждане от 827.64 лева .Процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор на основание §13,т.1 ЗЗП,съгласно чиято разпоредба „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не се предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Не са налице данни, опровергаващи потребителския характер на договора за финансиране и задоволяване на нуждата от потребителски блага.Неоснователен е доводът на ответника, че процесната такса за разглеждане не била такса за усвояване, каквото не била начислявана и удържана от ищеца при сключването на процесния договор за кредита.

Съгласно процесният договор таксата за разглеждане се дължи в деня на подписване на индивидуалния договор за кредит, като същата такса в размер на 827.64 лв. бива възстановена от кредитополучателя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план, приложение към процесния договор за кредит, в който е предвидено, че с оглед избягване на всякакви съмнения таксата за разглеждане се дължи изцяло при предсрочно погасяване на кредита и при предсрочно прекратяване на договора независимо от причината за прекратяването.С чл.10а,ал.1 ЗПК се цели покриване на административни разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с 3 договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит. Такива допълнителни услуги не са действията по предоставяне и управление на кредита, които са безплатни за потребителя съгласно чл.10а,ал.2 ЗПК.Процесната клауза противоречи на разпоредбата на чл.10,ал.2 ЗПК ,според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,свързани с усвояване и управление на кредита, а в случая кредитодателят изисква заплащане на допълнителна такса за отпускане на кредита с оглед неговото по-бързо усвояване от кредитополучателя.Уговорката за заплащане на такса за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит е нищожна, както и неравноправна клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП. При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва.Процесната клауза въвежда възникването на допълнително задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем),а във връзка с побързо отпускане на кредит. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи на принципа за справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата.

Основателен е ищцовият довод, че с уговорената клауза се цели заобикаляне на законово предвидения максимален размер на ГПР съгласно чл.19,ал.4 ЗПК.Съгласно чл.19,ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,определена с постановление на Министерски съвет на Република България.Следователно лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал.4 размери са нищожни– арг.чл.19,ал.5 ЗПК.Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл.19,ал.4 от ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение и липса на основание за дължимост на това вземане /чл.19,ал.5 ЗПК/.Сам ответникът признава, че таксата за разглеждане била включена в ГПР,както се установи и от заключението на вещото лице по извършената СИЕ, а по гореизложените съображения ГПР не бива да бъде формиран от сума за такса за разглеждане. Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по чл.11,ал.1 ЗПК , вписаните параметри не съответстват на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума,дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие 4 или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето -чл. 22 ЗПК.В този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредитна основание чл.22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и11 ЗПК Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП,тъй като същата е необосновано висока с оглед общия размер на отпуснатия кредит.Основната цел на така уговорената такса е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.