Решение № 153 от 11.06.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 153 гр. София, 11.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Татяна Костадинова Касационно търговско дело № 20248002901506 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

С Определение № 382/06.02.2025 г. е допуснато касационно обжалване на Решение № 349/27.03.2024 г. по гр.д. № 2238/2023 г. на АС–София в частта, с която след частична отмяна на Решение № 52/19.05.20243 г. по гр.д. № 192/2022 г. на ОС-Благоевград касаторът „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД е осъден да заплати на А. А. С. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ допълнително сумата от 11 710,48 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от настъпило на 13.12.2019 г. пътно-транспортно произшествие, ведно със законната лихва от 12.05.2020 г. до погасяването.

В касационната жалба се поддържа искане за отмяна на обжалваното решение на основания по чл. 281, т. 3, пр. 2 и 3 ГПК – поради съществено нарушение на процесуалния закон и необоснованост. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд е определил погрешно размера на извършеното от касатора извънсъдебно плащане (1 736,52 лв. вместо 3 505,68 лв.), макар това обстоятелство да е било отделено като безспорно, а и да се установява от приетото като писмено доказателство преводно нареждане. Наред с изложеното касаторът твърди, че въззивният съд неправилно е отхвърлил възражението за допринасяне от увредения за настъпване на вредите поради неизползване на обезопасителен колан. В тази връзка се сочи, че съдът е приел за общоизвестна неефективността на пасажерските колани при страничен удар, но в нарушение на разпоредбата на чл. 155 ГПК не е обявил това на страните, както и че необосновано не е кредитирал заключението на автотехническата експертиза, а се е позовал на медицинската експертиза и то в частта й относно инерционните сили и движението на тялото на увредения, в която част тя не е от компетентността на експерта. Касаторът допълва, че 1 решението на въззивния съд почива на предположения относно точното място в купето на автомобила, в което главата на ищеца се е ударила, като изводите му не се подкрепят нито от събраните доказателства, нито от опитните правила и науката. При тези съображения моли за отмяна на решението в обжалваната част. Претендира разноски.

Ответникът по касационната жалба А. А. С. счита, че решението е постановено при правилна съвкупна оценка на доказателствата във връзка с възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Според него не е доказано нито че е пътувал без поставен колан, нито че при поставянето на такъв би се избегнало настъпването на процесните травматични увреждания. В тази връзка заявява, че заключението на автотехническата експертиза, некредитирано от въззивния съд, е изготвено без позоваване на обективни данни относно скоростта на движение на автомобилите, както и че двете експертизи – автотехническа и медицинска, допускат възможността уврежданията по главата му да са настъпили в резултат от удар в дясното предно стъкло, а не в сенника.

Отделно от това ответникът по жалбата сочи, че е налице противоречие по въпроса в кой от двата сенника е реализиран ударът, което според него засилва недостоверността на тезата за съприкосновение с този предмет. Поради изложеното обобщава, че възражението за допринасяне като непълно доказано правилно не е било уважено от въззивния съд, и моли решението в обжалваната част да бъде оставено в сила. В хода на устните състезания ответникът по жалбата представя становище, с което допълва, че ако бъде прието наличие на допринасяне, то същото следва да бъде отчетено в много ниска степен, а справедливото обезщетение да бъде определено в размер, поголям от приетия от въззивния съд. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, приема следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от А. С. срещу касатора осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер от 26 500 лв.

(след допуснато увеличение по чл. 214 ГПК) и за имуществени вреди (разходи за лекарства и консумативи) в размер от 53 лв., настъпили в причинна връзка с реализирано на 13.12.2019 г. пътно-транспортно произшествие.

Първоинстанционният съд е установил следната фактическа обстановка: на процесната дата в гр. Севлиево водач на автомобил, чиято гражданска отговорност е задължително застрахована от ответника, не спазва знак „Б2СТОП“ и удря в предната дясна част движещия се с предимство автомобил, в който ищецът е седял на мястото до шофьора; в резултат от произшествието ищецът е получил мозъчно сътресение и разкъсно-контузни рани в областта на лявото слепоочие, третирани чрез хирургични шевове и оставили трайни белези; в продължение на месец той е бил в постелен режим, преживяна е и психическа травма, довела до преустановяване на работата му като шофьор; уврежданията са допринесли за влошаване на съществуващото преди инцидента заболяване на Бехтерев; за лечението си ищецът е направил разходи за лекарства и медицински консумативи. При тези факти съдът е определил като справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди сумата от 20 000 лв., както и приел, че имуществените вреди под формата на направени разходи са в претендирания размер.

Във връзка с направеното от ответника възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД 2 поради неизползване от увредения на обезопасителен колан първоинстанционният съд се е позовал на приетата от него автотехническа експертиза, според която ищецът е пътувал необезопасен, като в резултат от инерционните сили, задействани от спирачната реакция на шофьора, тялото му е политнало напред и главата му е реализирала удар с левия ръб на десния сенник (над пасажерското място). Поради това е счетено, че ищецът е допринесъл за вредите си в равна степен с делинквента. След приспадане на извършеното преди процеса частично плащане в размер от 1 789,52 евро (факт, отделен като безспорен с доклада на делото) искът за имуществени вреди е отхвърлен изцяло, а за неимуществените вреди е присъдено обезщетение в размер от 6 553 лв.

Въззивният съд е възприел изводите за виновност и противоправност на поведението на застрахования при касатора водач и за причинна връзка между деянието и процесните вреди. По възражението за допринасяне обаче съдът се е позовал на заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-медицинска експертиза и на разясненията на вещото лице, депозирани при разпита му, според които ищецът вероятно е бил без колан, но поставянето на такъв не би ограничило движението му наляво, каквото е било осъществено в резултат от сблъсъка на автомобилите, и не би препятствало удара на главата му в левия сенник (над мястото на шофьора). За да даде превес на съдебно медицинската експертиза и да не кредитира автотехническата, въззивният съд се е мотивирал с допускането, че ако левият сенник е бил в свА.а позиция, разстоянието между него и главата на пътника би било неголямо и съответно преодолимо и с поставен колан при странично отклоняване на тялото, при каквото според съда е ноторна неефективността на колана. Като допълнително основание за некредитиране на автотехническата експертиза въззивният съд е посочил, че силата на удара не се определя само от установената от вещото лице скорост на движение на увреждащия автомобил, а от освободената кинетична енергия, сбор от скоростите на двете превозни средства, което не е било отчетено от автоексперта.

С тези мотиви въззивният съдът е счел, че възражението за допринасяне е недоказано и че от определеното справедливо обезщетение за неимуществени вреди от 20 000 лв. следва да се приспадне само стойността на извършеното извънсъдебно плащане. Последната обаче е определена на 1 789,52 лв., без да са изложени съображения относно по-големия размер, отделен като безспорен по реда на чл. 140 ГПК.

По въпросите, обусловили допускане на касационно обжалване.

Обжалването е обосновано в хипотезата на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК със следните въпроси:

1. Може ли съдът да не кредитира експертно заключение, мотивирайки се със свои специални знания от областта, в която е възложил изготвяне на експертизата?

2. Когато релевантен за делото факт е отделен като ненуждаещ се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК, може ли с решението съдът да установи друго относно този факт, без да е уведомил страните относно необходимостта от провеждане на доказване за него?

За да отговори на първия въпрос, съдът съобрази следното:

Съгласно чл. 195, ал. 1 ГПК вещо лице се назначава, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални 3 знания из областта на науката, изкуството, занаятите и други. С т. 10 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е прието, че съдът трябва и служебно да допусне експертиза, щом това се налага за съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, имащи отношение към обосноваността на решението.

Същото задължение съдът има и ако сам разполага със съответните специални (неюридически) знания, включително ако те са надлежно удостоверени. На първо място, това произтича от ролята, която вещото лице има в процеса - то разяснява фактически положения от специални области не само за нуждите на съда, но и за да подпомогне усилията на страните да докажат обективната истина. По този начин се гарантира точното приложение на принципите на чл. 9 и чл. 10 ГПК, тъй като на страните се осигурява равна възможност да установят фактите, дори когато едната от тях притежава специални знания, а другата - не. На следващо място, при изслушване на експертното заключение страните имат призната от закона възможност да се защитят срещу него, оспорвайки знанията и констатациите на експерта, или пък възможност да изяснят за съда и за себе си фактически положения, от които да направят други изводи или доказателствени искания, но подобна възможност те не биха могли да реализират (или поне не в същата инстанция), ако едва със съдебното решение съдът приложи свои специални знания.

Впрочем, гореизложените аргументи са намерили законодателен израз в прецизирането на разпоредбата на чл. 195, ал. 1 ГПК, в която за разлика от чл.

157, ал. 1 ГПК (отм.), е отпаднало изискването да се касае за знания, „каквито съдът няма“.

Необходимостта от специални знания, освен че води до задължение за допускане на експертиза, логично изключва и възможността съдът да не кредитира заключението, позовавайки се на свои специални знания.

Идентично следва и от разпоредбата на чл. 202 ГПК, според която некредитирането на експертизата може да се обоснове само с анализ на други събрани по делото доказателства. Поради това съгласно казуалната практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав (напр. Решение № 132/29.05.2015 г. по гр.д. № 7298/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.), когато с оглед съдържащите се данни във вече приетото заключение възникне необходимост от отговор на въпроси от специални области, съдът трябва да допусне нова експертиза – в това число и служебно, като формулира изрично задачата с оглед конкретно възникналата нужда.

Следователно отговорът на поставеният въпрос е, че съдът не може да не кредитира експертно заключение, мотивирайки се със свои специални знания от областта, в която е възложил изготвяне на експертизата.

По втория въпрос съдът намира следното:

Докладът на делото очертава кръга на подлежащите на доказване факти, от който се изключват общоизвестните и служебно известните факти (чл. 146, ал. 1, т. 4 вр. чл. 155 ГПК), фактите, за които е установена презумпция, при доказване на презумптивната предпоставка (чл. 146, ал. 1, т. 4 вр. чл. 154, ал. 2 ГПК) и безспорните факти (чл. 146, ал. 1, т. 3 вр. чл. 153 ГПК).

Състоянието на безспорност не е константно и може да отпадне или пък обратно – да се формира в резултат от последващи спрямо доклада фактически признания на страните. В първия случай, ако фактът е бил отделен като безспорен на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, но впоследствие възникне необходимост от доказването му, съдът е длъжен да укаже това на страните, 4 като измени доклада в тази част и разпредели тежестта на доказване относно конкретния факт (в какъвто смисъл е и възприетото в казуалната практика на ВКС разрешение, напр. в Решение № 60114/28.10.2021 г. по т.д. № 1751/2020 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.). И обратно - ако не е изпълнил тези свои процесуални задължения, свързани с уведомяване на страните за отпадналата безспорност на факта и за необходимостта от провеждане на доказване за него, съдът не може с решението да приеме за установено друго относно този факт, какъвто е и отговорът на втория поставен въпрос.