Решение № 102 от 14.04.2020, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ № гр. П.. , 14.04.2020 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

Пазарджишкият окръжен съд, търговско отделение, на двадесет и осми февруари през две хиляди и двадесета година в публично съдебно заседание в състав:

ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ секретар Катя Кентова като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 571/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по предявен иск от Е.В.Х., ЕГН **********,***, срещу В.А.А., ЕГН **********,***, с правно основание чл. 55, пр. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 60 000 лева, получена без основание, ведно със законната лихва върху нея от датата на предявяване на иска – 17.05.2019 г. до окончателното плащане, както и законната лихва за забава върху главницата в размер на 18 266.69 лева, за период 16.05.2016 г. – 16.05.2019 г., на основание чл. 86 от ЗЗД. Претендират се направените по делото разноски, вкл. разходите, направени в обезпечително производство – сочи се ч. гр. д. № 992/2019 г. на ОС - П..

Предявените искове се основават на следните фактически твърдения:

Ищцата твърди, че по повод на предоставени на ответника на 23.01.2015 г. парични средства в размер на 60 000 лева е било образувано гр. д. № 312/2017 г. на ОС – П.. , като с влязло в сила решение се отхвърля предявеният иск за връщане на сумата на договорно основание – сключен на 23.01.2015 г. договор за временна финансова помощ. Излага, че сумата е предоставена на ответника без основание, поради което моли съда да уважи предявения иск на основание неоснователно обогатяване.

С уточнителна молба от 16.10.2019 г. ищцата уточнява, че вземането за законна лихва за забава принципно се дължи от датата на недължимото плащане – 23.01.2015 г., но предвид тригодишната давност за погасяване на този вид вземане, претендира същата три години назад от предявяване на иска.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът В.А.А. е подал отговор на исковата молба. Оспорва иска. Твърди, че е налице основание за плащане на процесната сума от 60 000 лева, като излага подробни съображения: ищцата е изпълнила задължение на МБАЛ „Св.К“ ЕАД – П., ЕИК *********. Поддържа, че е бил член на Съвета на директорите и изпълнявал длъжността изпълнителен директор на дружеството за период от 16.07.2010 г. до 01.07.2015 г., когато е бил заличен от ТР. Твърди, че е сключил договор за възлагане на управлението на дружеството, в който било уговорено, че възнаграждението му се определя от решение на Съвета на директорите. Такова писмено решение обаче нямало.

Възнаграждението му като изпълнителен директор било договорено в размер на 20 000 лева годишно. Във връзка с полагащото му се такова за изпълняваната от него длъжност за период от три години (2012 – 2014 г. вкл.) ответникът е получил от ищцата именно сумата от 60 000 лева на 23.01.2015 г. По това време тя била вписана също като изпълнителен директор на МБАЛ „Св.К“ ЕАД, заедно със съпруга си М.Х.Х.. Ищцата заявила на ответника, че вместо да му се плати възнаграждението от името на болницата, тя щяла да му плати дължимото под формата на договор за финансова помощ с цел избягване плащането на данъци и осигуровки. Излага, че никога не е връщал част от тази сума, тъй като е знаел, че тя не е заемна, а е дължимото му се възнаграждение.

В пледоарията по същество ответникът, чрез процесуалния си представител, навежда довод за приложимост на т. 10 от ППВС № 1/79 г., т. е. понеже ищецът е имал на разположение друг иск – на заемодателя по договора за финансова помощ, обстоятелството, че лошо е водил това гр. д. № 312/2017 г. на ОС - П.. не му дава правото да предяви настоящия иск.

По допустимостта на производството:

Легитимацията на страните съответства на твърденията на ищцата. Сезиран е родовокомпетентният съд – чл. 104, т. 4 и т. 6 от ГПК.

От фактическа страна съдът приема следното:

По делото не се спори между страните, че на 23.01.2015 г. ответникът е получил от ищцата сумата от 60 000 лева, което се подкрепя и от приети по делото доказателства: авизо по платежно нареждане с основание за плащането „договор за финансова помощ“ и изслушана по делото експертиза.

Приет е по делото и Договор от 23.01.2015 г. за временна финансова помощ, съгласно който ищцата се задължава при необходимост да предостави на ответника заемна сума от 60 000 лева, която ответникът се задължава да върне в изрично уговорен срок, заедно с годишна възнаградителна лихва от 1 % върху заемната сума. По делото не е спорно, че с влязло в сила решение по в. гр. д. № 335/2018 г. на П.ския апелативен съд, потвърждаващо решение по гр. д. № 312/2017 г. на ОС – П.. е отхвърлен иск на ищцата срещу ответника за връщане на предоставена заемна сума на основание описания договор за временна финансова помощ от 23.01.2015 г.

По същество със сила на пресъдено нещо е установено, че между страните не съществува заемно облигационно правоотношение на основание този договор.

Видно от публичния Търговски регистър към Агенция по вписванията и на основание чл. 23, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ, съдът установява, че ответникът В.А. е вписан като изпълнителен директор на МБАЛ „Св.К“ ЕАД, ЕИК *********, за периода от 16.07.2010 г. до 01.07.2015 г. Ищцата Е.Х. е представлявала дружеството, като изпълнителен директор, заедно и поотделно с ответника, за периода от 27.10.2014 г. до 01.07.2015 г., когато остава единствен представител на дружеството.

По делото е приет Договор за възлагане на управление от 07.07.2010 г., сключен на основание чл. 244, ал. 7 от ТЗ, с който МБАЛ „Св.К“ ЕАД възлага на ответника В.А. управлението и представителството на дружеството, като е уговорено, че изпълнителният директор има право на възнаграждение, изчислено съобразно задълженията и отговорностите, които поема съгласно договора, в размер, определен от Съвета на директорите.

Не се спори между страните по делото, а и изрично се признава от ответника фактът, че Съветът на директорите на дружеството не е определило възнаграждение на изпълнителния директор съгласно чл. 244, ал. 4, изр. 1 от ТЗ.

С влязло в сила решение № 190 от 15.02.2019 г. по гр. д. № 1012/2017 г. на ОС – П., прието по делото, със сила на пресъдено нещо (СПН) е установено по предявен насрещен иск от В.А., че не съществува в негова полза вземане от МБАЛ „Св.К“ ЕАД за възнаграждение като изпълнителен директор за периода ноември 2012 г. – юни 2015 г. по договора за възлагане на управление от 07.07.2010 г.

По направеното по това гр. д. №

1012/2017 г. от

В.А. възражение за прихващане с вземането му за възнаграждение като изпълнителен директор на болницата за периода март 2011 – октомври 2012 г. по договора за възлагане на управление от 07.07.2010 г. липсва СПН, поради следното:

Тъй като по възражението за прихващане се формира сила на пресъдено нещо – чл. 298, ал. 4 от ГПК, съдът е длъжен да отрази произнасянето си по него в диспозитива на решението (т. 18 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК), вкл. когато го отхвърля изцяло/частично, при сбъдване на условието. В случая условието се е сбъднало, тъй като съдът е приел иска на болницата по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за основателен, но пропуска му да се произнесе по възражението в диспозитива на решението /прието за неоснователно в мотивите – стр. 11 от решението/ обосновава извод за липса на формирана СПН по това вземане за посочения период март 2011 – октомври 2012 г. (мислима е хипотеза на очевидна фактическа грешка, която към настоящия момент не е отстранена по предвидения в чл. 247 от ГПК ред).

От изслушаните по делото гласни доказателства се установява следното:

Свидетелят П.И.Г., извършвал счетоводни услуги на МБАЛ „Св.К“ ЕАД за периода 2010-2018 г. чрез собствена фирма, сочи, че познава страните по делото. Спомня си, че са осчетоводявани суми, изплащани от болницата към ищцата, към М.Х.и към ответника с основание договори за финансова помощ. Не си спомня размера на същите, нито периода, когато са предоставени. Доктор В.А. е имал задачата да организира дейността на болницата – набор на лекари и т. н. Спомня си, че на изпълнителния директор е плащано възнаграждение само за 2010 г. или най-късно до януари 2011 г., по-късно не е предвиждано да се плаща възнаграждение, само такова по трудово правоотношение.

Свидетелят Р.Н.А.

, обслужвал юридически страните по делото. Доктор В.А. е набирал персонал за МБАЛ „Св.К“ ЕАД. Излага, че знае ответникът, че е искал заем от ищцата във връзка със закупуване на недвижим имот от Община П. Ищцата и М.Х.имали за цел създаване на МБАЛ, която да сключи договор с НЗОК, като ответникът е имал задачата да набере персонал – лекари, сестри, охрана и т. н., което той правел през 2010 г. Болницата сключва договор със здравната каса в началото на 2011 г.

Твърди, че никога членовете на СД не са получавали възнаграждения, вкл. изпълнителният директор. Като доктор ответникът е получавал само трудово възнаграждение.

От изслушаното по делото заключение по назначената съдебносчетоводна експертиза, приета от съда за компетенто изготвена и обоснована, неоспорена от страните, се установява следното:

На 23.01.2015 г. ищцата е превела, а ответникът е получил по банковата си сметка сумата от 60 000 лева с основание на превода „договор за финансова помощ“. На 03.02.2015 г. сумата е усвоена от ответника изцяло. За процесния период 16.05.2016 г. – 16.05.2019 г. законната лихва върху главница от 60 000 лева е в размер на 18 267.45 лева. Установява се, че МБАЛ „Св.К“ ЕАД е превело на ответника суми през 2010 и 2011 г. с основание „заплата“ и „Договор за управление и контрол“ (ДУК), като според експерта „заплатата“ в размер на 3 000 лева за м. август 2010 г. се отнася до ДУК, тъй като трудовият договор е от 01.09.2010 г., т. е. няма основание да е платено за август по трудов договор, сключен на 01.09.2010 г. Съответно счита, че дължимото /наречено от експерта трудово/ възнаграждение е в размер на 3 000 лева и същото е дължимо по Договор за управление и контрол. На 14.10.2010 г. ответникът е получил от болничното заведение сумата от 668.87 лева, която представлява нетната (чиста) сума за получаване, след приспадане на данъци и осигуровки, при брутно възнаграждение от 3 000 лева. Общата сума, която ответникът е получил по ДУК за периода 16.07.2010 г. – 23.01.2015 г. е в размер на 21 001.87 лева.

По делото е прието ч. гр. д. № 992/2019 г. на ОС – П.. за допускане на обезпечение на бъдещи искове, предмет на настоящия процес, видно от което разноските по делото са в размер на 2 260 лева /2 200 лева адв. възнаграждение, платени в брой, 45 лева – държавна такса и 15 лева за вписване на обезпечителната заповед в СлВ/.

Правни изводи:

Предявени са искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 и чл. 86 от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание е длъжен да го върне.

Съгласно т. 10 от ППВС № 1/79 г., с иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД разполага само този, който въобще не може и не е могъл да защити своето право с друг иск, а не и този, който е разполагал с друг иск, но е пропуснал да стори това в установените от закона преклузивни или давностни срокове.

В разглежданата от постановлението хипотеза се касае до иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, докато по настоящото дело е предявен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

Съгласно т. 8 от постановлението, субсидиарен е само искът по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, а не и исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. На това основание, възражението на ответника е неоснователно.

Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение (т. 1 от ППВС № 1/79 г.).

Повдигнатият правен спор по чл. 55, пр. 1 от ЗЗД възлага в тежест на ищеца да установи по делото факта, че е дал имуществено благо на ответника, а в тежест на ответника е да докаже, че полученото от него имущественото благо не е лишено от основание, т. е. че съществува правно призната причина за разместването на благата, което му дава право да задържи полученото.