Решение № 8449 от 08.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 8449 гр. С, 08.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело № 20251110119057 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по искова молба от Г. Ц. Н., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. С, 1359, кв. Л, бл. 431, вх. 1, ет. 7, ап. 37, срещу „БЕДК“ ООД с ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление: гр. С, п.к. 1113, р-н И, ул. "Н" № 25, ет. 5, с която са предявени: 1/ иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл.1 ЗЗД за прогласяване нищожността поради противоречие със закона на Договор за кредит с номер MAX_500076445 от 25.07.2024 г. и 2/ иск с правно основание чл. 124 ГПК за установяване недължимост на сумата от 4575,86 евро /8949, 60 лева/, представляваща претендирана сума над чистата стойност на кредита.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и ответника е сключен атакувания договор за кредит за сумата от 4200 лева, която ищцата като кредитополучател се е задължила да върне за срок от 24 месеца при ГПЛ – 39,69 %. Сочи, че в договора е посочен ГПР – 48,52 % , но претендира, че реално ГПР многократно надвишава законоустановения максимум съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК с оглед уговорените в чл. 9, ал. 1 – такса „Бързо разглеждане“ - 2 799,36 лв. и в чл. 9, ал. 2 – такса „Динамично плащане“ - 4 199,28 лв.

Претендира, че посочените клаузи са нищожни, тъй като не предполагат конкретно поведение на кредитора, а само евентуална възможност, и са неравноправни. Навежда възражение и за противоречие на посочените такси и възнаграждения с разпоредбата на чл.

10а ЗПК. Поддържа, че действителната цел на уговорените такси е увеличаване възнаграждението на кредитора. Посочва, че в договора липсва начинът, по който е формиран ГПР. Претендира да дължи само чистата стойност на кредита като се позовава на разпоредбата на чл. 23 ЗПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Сочи, че в договора е посочен правилно приложимият ГПР, както и че същият е изчислен спрямо посочената в закона методика.

Поддържа, че стойността на допълнителните услуги не следва да се включва в размера на ГПР, тъй като клаузите за предоставяне на допълнителни услуги са индивидуално уговорени 1 и не са предпоставка за отпускане на кредита. Поддържа, че ищцата е пожелала да се ползва от допълнителните действия, поради което и таксите за тях не съставляват общ разход по кредита за потребителя. Оспорва допълнителните действия да са свързани с усвояването и управлението на кредита. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, приема от фактическа и правна страна следното:

Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между тях е сключен Договор за кредит с номер MAX_500076445 от 25.07.2024 г., по силата на който ответното дружество като кредитодател предоставило на ищцата като кредитополучател сумата от 4200 лева, която ищцата се задължила да върне ведно с възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 36,69 % на месечни вноски за срок от 24 месеца. Посочен в договора е ГПР – 48,52 %.

Съгласно чл. 9, ал. 1 от договора при кандидатстването за кредит кредитоискателят изрично е заявил желание за Бързо разглеждане на искането му за кредит при условията на т.

7.3. от раздел V от Общите условия, за което дължи сумата 2799,36 лв. на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка погасителна вноска от погасителния план по Кредита, заложен в договора.

В чл. 9, ал. 2 е посочено, че при кандидатстването си за кредит кредитоискателят изрично е заявил желание да ползва Динамично плащане по своя кредит при условията на т.

7.4 от раздел V от Общите условия, като паричната сума за динамичното плащане по кредита е в размер на 4199,28 лева и е дължима на равни части през периода на Кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по кредита, заложен в договора.

С оглед посоченото съгласно чл. 9, ал. 3 от договора общо дължима по кредита е сумата от 13149,60 лева.

Съдържанието на процесния договор за кредит, преценено с оглед предмета, страните и уговорените права и задължения, обуславя извод, че същият съставлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Ищецът - кредитополучател е физическо лице, на което е предоставен заем, който не се установява да е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, поради което същата има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а ответното дружество – кредитодател е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Доколкото не са налице изключенията по чл.

4 ЗПК, то за валидността на договора за заем приложение намират изискванията, закрепени в императивни разпоредби на Закона за потребителския кредит.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите по кредита съгл. чл. 19, ал. 1 ЗПК изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С посочената уредба е въведено императивно изискване на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и 2 икономически обоснован избор дали да го сключи, в какъвто смисъл е и изискването на чл.

10, пар. 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за изчисляването на този процент.

В случая формално в договора е посочен ГПР, освен цифрово посочване на ГПР обаче договорът не съдържа взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му и допълнителна информация относно начина на формирането на посочения процент на разходите, както и какво е взето предвид при формирането му. Смисълът на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК налага при посочване на ГПР в договора за кредит по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Видно от твърденията в отговора на исковата молба, а и от съпоставка между размерите на ГПР и ГЛП, в изчислението на ГПР е взета предвид като разход по кредита единствено възнаградителната лихва, но не и възнагражденията за допълнителни услуги по чл. 9 от договора – Бързо разглеждане и Динамично плащане. Преценката на съдържанието на тези услуги обаче води до очевиден извод, че възнаграждението за същите съставлява по своята същност общ разход по кредита, подлежащ съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и пар. 1, т. 1 ДР ЗПК на съобразяване и включване в изчислението на ГПР. В случая преценката на цялостното съдържание на договора, уговорените насрещни престации на кредитора, изначалното уговаряне на услугите и включването на възнагражденията за тях в месечните погасителни вноски води до извод, че обвързването на потребителя със заплащането им съставлява съществена част от основното съдържание на кредитното правоотношение. От друга страна срещу уговорените такси на практика е налице липса на еквивалентна услуга, което води до извод, че възнагражденията за тях съставляват реално увеличаване на възнаграждението на кредитодателя за изпълнение на основното му задължение по договора – да предостави на потребителя сума за определен срок.

Предвид изложеното следва извод, че възнагражденията, уговорени за допълнителни услуги „Бързо разглеждане“ и „Динамично плащане“, съставляват общ разход по кредита, който не е включен в изчисления и посочен в договора ГПР и следователно последният не отговаря на действителния такъв, което води до нарушение на императивното изискване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като неточното посочване на ГПР е равнозначно на непосочен ГПР. Макар да е без значение дали с включване на непосочените компоненти ГПР ще е в рамките на размера по чл. 19,ал. 4 ГПК или ще го надвишава, следва да се посочи че в случая действителният ГПР очевидно съществено надвишава петкратния размер на законната лихва. Неточното посочване на ГПР съставлява неизпълнение на изискването на цитираната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не изпълнява нейната цел – потребителят да бъде информиран за разходите за кредита и да направи осъзнат избор да сключи договора с ответника на фона на предлаганите от други финансови институции условия. В този смисъл е и застъпено в решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на СЕС (девети състав) разбиране, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. С посоченото решение е разяснено и чл.

10, пар. 2, б. "ж" и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. "ж" от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води до връщане от страна на съответния потребител единствено на предоставената в заем главница.

По изложените мотиви процесният договор за заем е нищожен на основание – чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, относимо към съдържанието му, а именно в него липсва посочване на действителния годишен процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключването на 3 договора, съобразно установената методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.

Предвид изложеното съдът не дължи произнасяне по останалите наведени от ищеца възражения за недействителност на договора.

По иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК

Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Не се твърди и не се установява в полза на ответника да е реализирано друго основание, въз основа на които в негова полза да са възникнали вземания за процесната сума 8949,60 лева, поради което и същата, съставляваща претенция над главницата по недействителния съгл. чл. 22 ЗПК договор за кредит, е недължима.

По отговорността на страните за разноски:

Ответникът следва да заплати на ищеца разноските в производството в размер на 508,94 евро, от които 268,94 евро /526 лева/ за държавна такса, както и разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 240 евро, намалено по възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК поради прекомерност от общо 1300 лева съгласно представения договор за правна защита и съдействие. При намаляване на адвокатското възнаграждение съдът не дължи съблюдаване минималните размери по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед приетите разрешения с Решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 на СЕС. С посоченото решение е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се отчете като ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС.