Решение № 113 от 12.06.2023, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 113 гр. Варна, 12.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Диана В. Джамбазова

Членове:

Росица Сл. Станчева

Юлия Р. Бажлекова при участието на секретаря Юлия П. Калчева в присъствието на прокурора С. Д. А. като разгледа докладваното от Диана В. Джамбазова Въззивно гражданско дело № 20233000500096 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и слeдв. от ГПК и е образувано по въззивна жалба, подадена от пълномощника на Народното събрание на Република България срещу решение № 260011/26.04.2022 г. по гр. д.№ 360/2019 г. на Окръжен съд – Варна, в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на „В2М“ ООД сумата от 148159.48 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплащането на такси от м. март до м. август 2014 г., произтичащи от приемане на разпоредбата на чл.

35а от ЗЕВИ, обявена за противоконституционна с решение № 13/31.07.2014 г. по к. д.№ 1/2014 г. на КС на РБ, на основание чл.7 от КРБ и ЗОДОВ, както и сумата в размер на 45152.85 лв., представляваща сбора на обезщетенията за забава от 22.02.2016 г. до 22.02.2019 г., на основание чл.86 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на иска – 22.09.2019 г., до окончателното изплащане и сумата от 6332.96 лв., представляваща сторените по делото разноски съразмерно на уважената част от исковете, на основание чл.78, ал.1 от ГПК. Оплакванията са за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния и на процесуалния закон, с молба за обезсилване, евентуално - за отмяна.

В подаден писмен отговор ответникът оспорва с подробни съображения въззивната жалба и изразява становище за правилност на решението.

Подадена е въззивна жалба от „В2М“ ООД, ЕИК 201106243 срещу решение № 260000/03.01.2023 г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, като в началото на разпоредителната част на обжалваното 1 решение е отхвърлен главният иск, предявен от от „В2М“ ООД срещу Народното събрание на РБ за заплащане на сумата от 148159.48 лв.обезщетение за имуществени вреди, произтичащи от приемане на разпоредбата на чл.35а от ЗЕВИ, нарушаваща правото на ЕС, на основание чл.4,пар.3 от Договора за ЕС и ЗОДОВ. Оплакванията са за неправилност поради нарушение на закона, с молба за отмяна и за уважаване на главния иск.

В подаден писмен отговор пълномощникът на Народно събрание на РБ оспорва жалбата и изразява становище за правилност на решението за поправка на очевидна фактическа грешка.

Представител на Апелативна прокуратура – Варна изразява становище за основателност по подадената от НС на РБ въззивна жалба.

Въззивните жалби са подадени в срок и от надлежни страни и са процесуално допустими. Поради липса на жалба срещу решението в отхвърлителната му част – за заплащане на горницата над 45152.85 лв., до претендираната сума от 68973.26 лв., представляваща сбора на обезщетенията за забава за периода от датата на внасяне на таксата за всеки от м.март-август 2014 г., до 21.02.2016 г., решението е влязло в сила.

След като прецени доказателствата по делото – поотделно и в тяхната съвкупност, Варненският апелативен съд приема за установена следната фактическа обстановка:

Предявени са искове от „В2М“ ООД срещу НС на РБ за заплащане на сумата от 148159.48 лв., обезщетение за имуществени вреди – плащане на такси от м. март до м. август 2014 г., произтичащи от приемането на разпоредбата на чл.35а от ЗЕВИ, нарушаваща правото на ЕС, обявена за противоконституционна с решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 на КС на РБ, по чл.4, § 3 от Договора за ЕС, чл. 7 КРБ и ЗОДОВ и сумата 68973.26 лв., представляваща сбора на обезщетенията за забава от датата на внасянето на таксата за всеки от месеците март-август 2014 г. до датата на подаване на исковата молба – 22.02.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на иска – 22.02.2019 г., до окончателното изплащане, с присъждане на разноски.

Ответникът оспорва допустимостта на исковете и възразява за погасяване на вземанията по давност.

Прокурорът дава заключение за основателност на исковете.

По възражението за недопустимост на решението с твърдения, че Народното събрание не е пасивно легитимирана страна:

Съдът споделя изцяло изразеното становище в Решение № 72/21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о. относно възможността НС да бъде процесуален субституент на държавата по иска по чл.7 от КРБ – съгласно който държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание и действията на държавния орган са действия на държавата. Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск, предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на 2 процесуален субституент. Държавата участва в съдебните производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент - органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите - чл. 7 от ЗОДОВ. Съдебната практика приема, че държавата може да участва в съдебни производства чрез процесуален субституент и по граждански спорове за вреди на общо основание, каквито са претенциите за вреди, произтичащи от нарушаване на правото на ЕС. С оглед на горните съображения, възраженията на НС за липсата на надлежна пасивна процесуална легитимация по делото, са неоснователни.

Безспорно е по делото, че с § 6, т.2 ЗР от Закона за държавния бюджет на РБ за 2014 г., ДВ, бр.109/20.12.2013 г., е създаден нов чл. 35а от ЗЕВИ, съгласно който за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса.

Предявените искове са за обезщетяване на вреди, претърпени от ищцовото дружество от противоправно действие на орган на държавата, изразяващи се в заплатени такси въз основа на приети от Народното събрание с т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на ЗДБ за 2014 г. норми на чл.35а, ал.1-3, чл.35б, ал.1-4, чл.35в, ал.1-3 от ЗЕВИ, за което се твърди, че представлява нарушение на правото на ЕС - чл.3, пар.2 от Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13.07.2009г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО, а същевременно – и поради противоконституционност на тези норми от ЗЕВИ, обявена с Решение № 13/31.07.14г. по к. д. № 1/14г. на КС на РБ, обн. в ДВ, бр. 65/06.08.14г. и в сила от 10.08.14г.

Претенцията обезщетяване на вреди въз основа на твърдения за противоправност на действието на НС поради достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, обуславят правната й квалификация по чл.4, § 3 от ДФЕС и разглеждането на делото по реда на чл. 2в ,ал.1 от ЗОДОВ, вр. с § 6, ал. 2 от ПЗР към ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94/19г.). Претенцията за обезщетяване на същите вреди, но при релевираните твърдения за противоправност на действието на

НС поради обявената противоконституционност на цитираните норми на ЗЕВИ с решение на КС на РБ, обуславят правната й квалификация по чл. 7 от КРБ. Двете групи твърдения по фактите за противоправно причинени вреди на ищеца от действия на ответника към който са отправени претенциите в качеството му на процесуален субституент на държавата, обосновават отделни правни основания на предявения деликтен иск и от процесуална гледна точка същите следва да се определят като обективно съединяване на главен и евентуален иск.

По главния иск:

Материалните предпоставки за ангажиране отговорността нa дъpжaвaтa в лицeтo нa нeйнитe opгaни зa вpeди oт нapyшeниe нa пpaвoтo нa EC са изведени от практиката на СЕС. B Peшeниeтo cи oт 19.11.1991г. пo cъeдинeни дeлa С-6/90 и С-9/90 – Frаnсоvісh и Воnіfасі, CEC ycтaнoвявa тpи ycлoвия зa aнгaжиpaнe нa oтгoвopнocттa: (1) нapyшeнитe нopми oт oбщнocтнoтo пpaвo дa пpeдocтaвят пpaвa нa чacтнoпpaвни cyбeĸти; (2) дa бъдe възмoжнo ycтaнoвявaнeтo нa cъдъpжaниeтo нa тeзи пpaвa въз ocнoвa нa paзпopeдбитe нa 3 cъoтвeтния aĸт; (3) дa e нaлицe пpичиннo-cлeдcтвeнa вpъзĸa мeждy нeизпълнeниeтo нa зaдължeниeтo нa дъpжaвaтa и вpeдaтa, пpeтъpпянa oт зaceгнaтитe лицa, като пpaĸтиĸaтa нa CEC ycтaнoвявa и дoпълнитeлнo ycлoвиe - нapyшeниeтo дa e дocтaтъчнo cъщecтвeнo. С решение на СЕС от 20 септември 2017 г. по съединени дела C[1]215/16, C-216/16, C-220/16 и C221/16 е прието, че Директива 2009/28/CE и разпоредби от Директива 2003/96/ЕО и Директива 2008/118/ЕО трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда събирането на такса върху вятърните генератори, предназначени за производството на електроенергия по съображения, че неизпълнението на задължения на държавата-членка за постигане на горната дългосрочна цел не означава, че въвеждането на таксата противоречи на първата Директива и че таксата не е пряк или косвен данък. С определение на СЕС от 30 април 2020 година по съединените дела С-818/19 и С-878/19 е прието, че чл.3, § 3, ал. 1, б. а от Директива 2009/28 трябва да се тълкува в смисъл, че същият допуска национална правна уредба, въвеждаща такса за производството на енергия от възобновяеми източници и че е извън правомощията на съда да отговори на въпросите за тълкуването на чл.16 и 17 от Хартата на основните права на ЕС, както и на принципите на недопускане на дискриминация, на правна сигурност и на защита на оправданите правни очаквания. В решение от 15 април 2021 г. по съединени дела C-798/18 и C-799/18 СЕС е приел, че принципите на правна сигурност и на защита на оправданите правни очаквания, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда намаляване или отлагане на плащането на насърчения за енергията, произведена от слънчеви фотоволтаични инсталации. Поради изложеното следва извод, че приемането на посочените норми на чл. 35а-35в от ЗЕВИ не противоречи на правото на ЕС и не следва да се обсъждат останалите материални предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата на осн. чл.4, § 3 от ДЕС. Главният иск е неоснователен и следва да се отхвърли, в който смисъл е постановеното от първоинстанционния съд решение за поправка на очевидна фактическа грешка.

По евентуалния иск:

С решение № 13/31.07.2014 г. на КС по к. д.№ 1/2014 г., обн. ДВ, бр.65/06.08.2014 г. горната разпоредба е обявена за противоконституционна.

Съдът приема, че приемането на закона и бездействието на ответника да уреди правните последици от противоконституционния закон са противоправни (решение № 249 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4069/2019 г., IV г. о., ГК).

Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон.

Предвиденото в чл.151, ал.2, изр.3 от КРБ неприлагане на обявения за противоконституционен акт, от момента на влизането на решението в сила, е пряка последица от самото решение, което има конститутивно действие, тъй като от момента на влизането му в сила обявения за противоконституционен акт не се прилага. Решението има и установително действие, доколкото установява несъответствието на акта с конституцията. Това несъответствие съществува от момента на приемането на обявения за

4 противоконституционен акт и затова се счита установено от този момент и като последица от него възниква задължението по чл.22, ал.4 от ЗКС на органа, постановил акта да уреди възникналите правни последици от прилагането му. Бездействието на НС да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон.

Неоснователно е възражението на въззивника НС относно неоснователност на иска поради приключването на правоотношението, възникнало въз основа на обявения за противоконституционен закон и поради образуването на настоящото дело след влизането в сила на решението на КС за обявяването на тази противоконституционност. В тази смисъл е приетото в мотивите на Решение № 184 от 21.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2686/2019 г., III г. о., ГК - когато спорът е основан на закон, обявен за противоконституционен с решение на КС, съдът е длъжен да приеме, че законът е негоден регулатор на обществените отношения и това важи за за приключилите и за неприключените правоотношения, когато НС не е изпълнило задължението си да ги преуреди в съответствие с Конституцията.