Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1645 от 31.03.2023, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 6178/2022
Вид
Решение № 1645
Подписан
31.03.2023
В сила
06.06.2023
Състав
Теменужка Симеонова, Яна Борисова, Хрипсиме Киркор Мъгърдичян

Цитирани разпоредби

  • чл.154 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263,ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.63,ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.240 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.240,ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.243 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.65 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 1645 гр. София, 30.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Яна Борисова Въззивно гражданско дело № 20221100506178 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20207751 от 04.11.2021 г., постановено по гр.д.№ 60625 по описа на СРС за 2020 г. са отхвърлени предявените от С. К. Б. против К. С. К. искове за връщане в заем на следните суми: 6004,16 лв. – платена от ищеца вместо ответника на 22.06.2015 г. и на 04.12.2015 г. при уговорката ответникът да му я върне, сумата от 7000 лв. – преведена по банков път от ищеца на ответника на 07.07.2015 г., както и сумата от 24 000 лв. – преведена от ищеца на ответника на 03.04.2017 г., при уговорката сумите да бъдат върнати. С решението ищецът е осъден да заплати на ответника сторените по делото разноски в размер на 2560 лв., както и в полза на СРС сумата от 100 лв. – възнаграждение за преводач от български жестомимичен език.

Производството по настоящото дело е образувано по повод подадена въззивна жалба вх. № 25012245 от 15.02.2022 г. срещу решението в неговата цялост. Въззивникът е изложил доводи за неправилност и необоснованост на решението. Твърди, че съдът неправилно определил правната квалификация на иска като такъв по чл.240 от ЗЗД, след което и по чл.243 от ЗЗД – заем за послужване, като по този начин било допуснато съществено нарушение както на процесуалния закон, така и на материалния. По претенцията за сума в размер на 6004,16 лв., определена в доклада като даване вместо изпълнение, съдът се бил произнесъл по непредявен иск, като с изменение на основанието в решението му било отнето правото на защита. Заявява, че решението било постановено при неосигурена възможност на ищеца да подаде писмена защита. Оспорва възприетата от съда фактическа обстановка като неправилна, поради несъобразяване на събраните по делото доказателства, както и поради погрешната им интерпретация. Твърди, че ответникът в отговора на исковата молба не е оспорил твърденията на ищеца, че не притежавал собствени средства, като едва в о.с.з. ответникът заявил, че допълва отговора на исковата молба, като претендирал да е 1 превел на строителя по банков път сума в размер на 20 000 лв. за изплащане на задължението си. За доказване на твърденията представил два броя банкови бордера от 05.06.2015 г. и 09.06.2015 г., които според ищеца не били годни да установят плащане от едно лице към друго. На следващо място, съдът неправилно приел, че не били събрани доказателства за размера на дяловете от общото задължение, като приел евентуално равни квоти за ищеца, ответника и Р. К., което било недопустимо. Съдът не отчел и направеното признание от ответника, че е получил сумите от 7000 лв. и 24 000 лв., макар и да твърди, че били получени на друго основание. Също така заявява, че в действителност в тежест на ищеца било да установи, че е дал заемните средства, но при оспорване на иска, ответникът бил този, който следвало да докаже, че средствата са дадени на друго основание – в случая – дарение, което не сторил, като мотивите на съда били в противоречие с чл.154 от ГПК В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия. Твърди, че решението е правилно и обосновано, като моли същото да бъде потвърдено. Счита, че изводите на съда са съобразени с материалния и процесуалния закон, тъй като ищецът в хода на производството не успял да докаже възникнало между него и ответника облигационно правоотношение, произтичащо от сключени договори за заем.

Подадена е и частна жалба от ищеца срещу Определение № 20026096 от 30.03.2022 г., постановено по гр.д.№ 60625 по описа на СРС за 2020 г., с което е оставена без уважение молба по чл.248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските. Сочи, че за съда е недопустимо да определя отношенията между адвокат и клиент и да начислява на адвоката възнаграждения, които последният не е договорил, респ. не е доказал заплащането им.

Присъждайки разноски в размер на 2560 лв. само защото толкова платил ищецът на своя адвокат, съдът незаконосъобразно определил разноски с 920 лв. над минимално определения в наредбата размер. Счита, че възнаграждението не е съобразено с липсата на правна и фактическа сложност на делото, като в случая били извършени минимално необходимите по закон действия за защита интересите на ответника, поради което следвало да бъде присъдено възнаграждение в минималния размер от 1640,12 лв.

В срок е постъпил отговор от насрещната страна по жалбата, в който заявява, че определеното възнаграждение в действителност е под минималния размер, като моли да бъде оставена жалбата без уважение.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

По отношение на правилността на решението, съдът намира следното:

Производството по делото е образувано по повод предявени осъдителни искове с правно основание чл.240,ал.1 от ЗД за връщане на предоставени заемни суми по три неформално сключени договора за заем. Ищецът сочи, че той, ответникът и другият му син – Р. К. сключили договор с „Б.“ ЕООД през 2014 г., по силата на който учредили право на строеж на дружеството, като в замяна следвало да получат като обезщетение три апартамента с обща площ от 200 кв.м. През 2015 г. сключили анекс, като било уговорено ищецът да получи като обезщетение площ от 55,64 кв.м., Р. К. – 96,06 кв.м., а ответникът – 98,15 кв.м., като поради промяна в площообразуването, за разликата в първоначално определената за обезщетяване площ на апартаментите от 200 кв.м. или за 49,85 кв.м., следвало да заплатят на дружеството общо сума в размер на 33 454,47 лв. при следните 2 припадащи се дялове съобразно уговорените дялове от общата квадратура, с която следвало да бъдат обезщетени – ищецът – 7450,31 лв., ответникът – 13 140,92 лв., другият му син Р.

К. – 12 863,24 лв, които плащания следвало да извършат на две вноски през 6 месеца. С оглед липсата на притежавани средства от ответника, ищецът и другият му син се били разбрали с ответника да му дадат заемни средства, като в изпълнение на уговорката, Р. К. предоставил на брат си сума в размер на 20 000 лв., която ответникът изтеглил в деня на учредяване правото на строеж – 05.06.2015 г. и превел на строителя. Ищецът превел на дружеството на 22.06.2015 г. сумата от 6700 лв., а на 04.12.2015 г. – сумата от 6754,47 лв. в изпълнение на постигнатата договореност, като така съразмерно освен своя дял от 7450,31 лв., бил заплатил и остатъка от задължението на ответника в размер на 6004,16 лв.

Впоследствие, по молба на ответника, ищецът на 07.07.2015 г. предоставил отново в заем парична сума в размер на 7000 лв., като същата превел по банков път. Около година покъсно ответникът отново поискал заем от баща си, като на 03.04.2017 г. ищецът превел по банков път на ответника сума в размер на 24 000 лв. Всички суми твърди, че били предоставени в заем на ответника с уговорката същите да бъдат върнати на ищеца, което и към момента на завеждане на делото не било сторено. Ищецът твърди, че многократно канил ответника да му върне предоставените парични суми, но всеки път същият отказвал с довода, че нямал финансова възможност. Конкретни дати за връщане на сумите не били договорени между страните с оглед близката родствена връзка между тях, като взаимоотношенията им били добри до 21.05.2019 г. Най-късната покана за връщане на сумите заявява, че е направена в отговор, представен в о.с.з. на 20.06.2019 г. по гр.д.№ 29068/2019 г. на СРС, в който ищецът недвусмислено заявил на ответника, че очаква същият да му върне сумите.

В срок е подаден писмен отговор от ответника С. Б., с който е оспорил исковете като неоснователни. Твърди, че предоставените средства не били в изпълнение на сключени договори за заем, а изцяло с дарствени намерения или помощ. Сочи, че не е възлагал на баща си да заплати вместо него сумата на дружеството. Прави и евентуално възражение за погасяване по давност.

С доклада по делото съдът е приел, че са предявени осъдителни искове с правно основание чл.240,ал.1 от ЗЗД при твърдения за сключени три неформални договора за заем, като по отношение на сумата от 6004,16 лв., било уговорено да не бъде предавана на ответника по договора, а с нея ищецът да погаси задължение на ответника към трето лице – даване вместо изпълнение. Тук е мястото да се отговори на оплакването на въззивника за неправилна квалификация, лишила го от право на защита, като се посочи, че същото е неоснователно. В действителност съдът е добавил в доклада по делото при определяне на правната квалификация, че погасяването на задължение на ответника от ищеца е даване вместо изпълнение, но въззивният съд намира, че вероятно тази добавка е вследствие на неправилна употреба на думи, доколкото този институт е уреден в чл.65 от ЗЗД и е приложим в напълно различни от настоящия случай хипотези. Казаното се извлича и от това, че съдът правилно е очертал правнорелевантните факти, като първо е посочил, че се претендират вземания по три сключени неформални договори за заем, като веднага след това е разпределил и доказателствената тежест между страните, като и на ищеца, и на ответника е осигурена възможност да ангажират доказателства за установяване на обстоятелствата, които са елементи от фактическия състав на облигационно отношение, породено от договор за заем – чл.240 от ЗЗД, както и за фактите, от които са произтекли направените възражения от ответника. В мотивите на решението съдът е субсумирал приетите от него за установени по делото факти към правната норма на чл.240, ал.1 от ЗЗД, като е изложил и мотиви защо е квалифицирал и трите иска като такива за връщане на даденото в заем, въпреки че ищецът е посочил, че една от паричните суми е дадена вместо ответника на трето лице - „Б.“ ЕООД за погасяване на парично задължение. Ето защо въззивният съд намира, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по непредявен иск, 3 както твърди въззивникът.

За да отхвърли предявените искове, първоинстанционният съд е приел, че освен плащането, извършено на 05.06.2015 г. и на 09.06.2015 г. от К. К. в полза на „Б.“ ЕООД на обща стойност от 20 000 лв., нито едно от изложените твърдения на ищеца, че е платил дела от задължението към дружеството на ответника, не било доказано. Посочил е, че не е доказано и какви са квотите на ищеца, ответника и брат му Р. К. в общия дълг, както и за това, че е съществувала уговорка между ищеца и ответника същият да заплати неговия дял, поради което останал недоказан сключен договор за заем на 22.06.2015 г. По отношение на твърденията за сключени още два договора за заем, съответно на 07.07.2015 г. за сума в размер на 7000 лв., както и на 03.04.2017 г. за сума в размер на 24 000 лв., също е приел, че не е доказано предаването им на ответника по силата на възникнало между страните заемно отношение. Съдът е аргументирал отхвърлянето на исковете и с липсата на събрани годни доказателства за установяване на основание, различно от посоченото в платежните нареждания – „захранване“. Приел е, че показанията на свидетеля Р. К. – син на ищеца и брат на ответника, който разпитан посочил, че видял как баща му записва „20000 лв.“ без същият да е присъствал на случка, при която ищецът дава на ответника сума със задължение да я върне, са неинформативни относно основанието за предаване на сумите от ищеца на ответника.

Настоящата инстанция намира решението за правилно, като споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и препраща към тях на основание чл.272 от ГПК.