Решение № 2235 от 16.08.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2235 гр. София, 15.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Ивелина Симеонова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско дело № 20211100507222 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №67152 от 12.03.2020г., постановено по гр.дело №20172/2014г. по описа на СРС, ГО, 177 с-в, са отхвърлени предявените от А.“ЕООД с ЕИК*******, АЛ. Д. ЕЛ. с ЕГН**********, Л. С. ЕЛ. с ЕГН********** и В. АЛ. ДЖ. с ЕГН ********** срещу „Ю.

България“АД с ЕИК******* искове за прогласяване нищожността на основание чл.26, ал.1, предложение трето от Закона за задълженията и договорите на клаузата, уговорена в чл. 5, ал. 4 на Договор за банков кредит, бизнес продукт Овърдрафт от 14.07.2008г. и за осъждане на ответника да заплати солидарно на ищците на основание чл.55 от ЗЗД сумата от 1000 лева- надвнесена без основание възнаградителна лихва за периода от 14.07.2018 г. до 15.04.2014г. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците са осъдени да заплатят солидарно на ответника 1250 лева разноски по делото.

С решение №139624 от 03.07.2020г. по същото дело, по реда на чл.250 от ГПК, е допълнено решение №67152 от 12.03.2020г., като е отхвърлен предявения от ищците евентуален иск за осъждане на ответника да заплати солидарно на ищците сумата от 1000 лева възнаградителна лихва за периода от 14.07.2018 г. до 15.04.2014 г., като неправилно определена.

С решение №172671 от 10.08.2020г. по реда на чл.247 от ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в Решение №139624 от 03.07.2020г. в следния смисъл: в абзац втори от диспозитива вместо датата „14.07.2018г.“ да се чете „14.07.2008г.“.

Срещу решение №67152 от 12.03.2020г. е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ищците. Жалбоподателите поддържат, че при прочит на обжалваното решение личи непознаване както на практиката на ВКС, така и на материята относно банковите кредити и определянето на лихвите по тях. Твърдят, че нищожността на договорите поради противоречие с добрите нрави намира приложение и при търговските сделки на основание чл.288 от ТЗ, а клаузата на чл.5, ал.4 от процесния договор накърнява 1 добрите нрави, защото нарушава принципа на справедливост поради неравностойност на насрещните задължения по договора и липса на краен размер на увеличението. Начинът на определяне на лихвата не следвал някаква конкретна методология, а бил резултат на субективно решение на комитета за управление на пасивите и активите на банката, в противоречие с чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ. В решението липсвали и мотиви по отношение на физическите лица- потребители но смисъла на ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Твърдят, че физическото лице- съдлъжник по договор за банков кредит на търговец, има качеството на потребител и може да се позовава на неравноправност на договорни клаузи. Претендира отмяна на решението на СРС и уважаване на исковете, както и присъждане на разноски.

Въззиваемият ответник, с подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата като неоснователна. Твърди недопустимост на исковете поради липса на активна процесуална легитимация. Посочва, че ищците се опитват да заобиколят закона и невъзможността да се ползват от хипотезите на ЗЗП, доколкото договорът за кредит в случая е между търговци и тези хипотези са неприложими. Излага и подробни съображения относно правилността на обжалваното решение, като моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Подадена е от ищците и въззивна жалба срещу решение №139624 от 03.07.2020г. по реда на чл.250 от ГПК. Жалбоподателите поддържат, че липсва ясна формула за изчисляване на базовия лихвен процент и в методологията на банката не са изброени изчерпателно компонентите, участващи при формирането му. Претендира отмяна на решението и уважаване на евентуалния иск.

С подадения в срок отговор на въззивната жалба, ответникът я оспорва като неоснователна. Твърди, че страните ясно са договорили начина и методологията за формиране на променливата компонента на лихвения процент по договора и моли обжалваното решение от 03.07.2020г. по реда на чл.250 от ГПК да бъде потвърдено като правилно.

Подадена е и въззивна жалба от ответника по делото срещу решение №172671 от 10.08.2020г. по реда на чл.247 от ГПК. Жалбоподателят твърди, че съдът се е произнесъл свръхпетитум по искането на ищеца за поправка на очевидна фактическа грешка, тъй като ищецът поискал началният период да е 17.07.2008г., а с исковата молба- 14.07.2008г. Моли решението да бъде отменено, а искането- отхвърлено.

С подадения в срок отговор на въззивната жалба на ответника, ищците я оспорват като неоснователна и молят решението от 10.08.2020г. по реда на чл.247 от ГПК да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбите.

По въззивната жалба на ищците срещу решение №67152 от 12.03.2020г.:

Решението е валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

В исковата молба и въззивната жалба ищците твърдят, че предвидената в чл.5, ал.4 от 2 процесния договор за кредит възможност за банката едностранно и без да се ръководи от обективни критерии (според преценката на ищците) да изменя размера на възнаградителната лихва, води до накърняване на принципите на добросъвестност и справедливост и създава изключителна нееквивалентност в правата и задълженията на страните, поради което накърнява добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Това основание за нищожност на клауза от договора за кредит предполага една от страните по договора да се възползва превратно от договорната свобода (чл. 9 от ЗЗД), за да наложи на другата несъразмерни тежести. Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала. Добрите нрави не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи, на чието нарушаване законодателят е придал правно значение, приравнявайки го по последица с нарушение на закона, затова вложеният в това понятие смисъл, следва да се тълкува, че в посочената категория попадат само онези наложили се правила и норми, които бранят правила, принципи, права и ценности, които са общи за всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни - такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността и морала в гражданските и търговските взаимоотношения, намерили израз в отделни правни норми, а целта е предотвратяване на несправедливо облагодетелстване. С принципа на справедливостта в гражданските правоотношения се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните субекти. Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са определени като граница на свободата на договаряне по чл.9 ЗЗД. Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби на закона. Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната воля на страните съгласно чл.20 от ЗЗД. В тежест на ищците е да установят твърдяното накърняване на добрите нрави с процесната клауза от договора в горепосочения смисъл. Настоящият състав намира, че в случая такова доказване от страна на ищците не е проведено, по следните съображения:

Съгласно чл.5, ал.4 от процесния договор за кредит, за която жалбоподателите- ищци твърдят да е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД- поради накърняване на добрите нрави, действащият Базов лихвен процент- малки фирми (БЛПМФ) на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни за страните, считано от първото 21во число след промяната му от банката, като тази разпоредба се прилага дори и в случай, че действащият БЛПМФ е включен в Тарифата или друг документ на банаката, промените, които влизат в сила с приемането им от компетентните банкови органи. За промените в действащия БЛПМФ банката уведомява кредитополучателите чрез обявяването им в банковите салони, а ако БЛПМФ е включен в Тарифата на банката- и на интернет страницата си. Тази клауза е във връзка с чл.5, ал.1 от договора, съгласно която дължимата годишна лихва за предоставения кредит включва сбора от действащия БЛПМФ за оборотни нужди в лева, обявен от банката и договорна лихвена надбавка в размер на 1,75 пункта, тоест- касае променливата компонента на дължимата по договора възнаградителна лихва.

От представените по делото писмени доказателства (методология за образуване на БЛП, обявена на интернет страницата на ответника) и заключението на вещото лице по ССЕ се установява, че БЛП се определя като сбор от трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Трансферната цена на ресурса се формира от разходите, които банката прави при привличане на паричен ресурс, включително пазарните лихвени мерители като Софибор, Юрибор, Либор, рисковата премия, приложима за Банката при привличане на финансов ресурс, директните нелихвени разходи на Банката по привличания паричен ресурс (минимални задължителни резерви, фонд за гарантиране на влоговете в банките и други).

Буферната надбавка включва оценката под формата на лихвена премия, на нивото на риска при най- кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива в размер до 0,5% на годишна база.

3

Съгласно постоянната практика на ВКС уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, но по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 от ЗЗП. В случая обаче не е предявен иск с правно основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, а с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД- нищожност поради накърняване на добрите нрави, в частност- нарушаване на принципа на справедливост поради неравностойност на насрещните задължения на страните по договора и предмет на проверка от съда е само наличието на това основание. Относно критериите за установяване дали договорни клаузи накърняват добрите нрави е формирана практика на ВКС (решение №135/19.11.2020 г. по т.д. № 1066/2019 г. на ВКС, II т.о), съгласно която според принципните разрешения в мотивите към т.3 от ТР №1/2009г. от 15.06.2010 г. по т.д.

№1/2009г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл.9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася както за гражданските договори, така и за търговските сделки (чл.288 от ТЗ). Преценката за нищожност на договорни клаузи поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. За разлика от потребителя, търговецът (независимо дали е физическо или юридическо лице) при сключване на договорите във връзка с дейността си трябва да положи най-голямата дължима грижа- тази на добрия търговец. С оглед на това, той не може да се ползва с по-голяма защита от тази на потребителите по ЗЗП. Съгласно чл.