Определение № 2167 от 15.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2167 гр. София, 15.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Емилия Василева Касационно търговско дело № 20268002900633 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД, гр. София чрез процесуален представител юрисконсулт К. В. В. срещу решение № 1285 от 07.11.2025 г. по в. гр. дело № 2023/2024 г. на Апелативен съд – София, 10 граждански състав, с което е потвърдено решение № 1801 от 27.03.2024 г. по гр. дело № 14511/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, 17 състав и ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД е осъден да заплати на адвокат Т. Н. П. на основание чл. 38 ЗАдв. сума в размер 2 000 лв. адвокатско възнаграждение за въззивното производство.

С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу И. С. М. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК връзка с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 23.02.2021 г. по ч. гр. дело № 8419/2021 г. на СРС, 170 състав: 63 481,30 лв. главница по договор от 12.09.2007 г., ведно със законната лихва от 21.01.2021 г. до окончателното изплащане; 19 459,67 лв. - договорна лихва за периода 16.01.2015 г. - 07.01.2021 г.; 10 066,15 лв. - наказателна лихва за периода 1

16.03.2014 г. - 12.03.2020 г.; 306,62 лв. - договорна лихва за периода 13.03.2020 г. - 13.05.2020 г.; 3 002,08 лв. - наказателна лихва за периода 14.05.2020 г. - 07.01.2021 г.; 211,60 лв. - законна лихва за периода 08.01.2021 г.

- 19.01.2021 г.; 383,30 лв. - разноски за подновяване на ипотека; 24 лв. разноски за връчване на нотариална покана. С първоинстанционното решение ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата 600 лв. - разноски за производството, на адвокат Т. Н. П. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК връзка с чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата 8 404,78 лв. - адвокатско възнаграждение за исковото производство и 50 лв. - адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие по ч. гр. дело № 8419/2021 г. на СРС, 170 състав.

Касаторът поддържа становище, че въззивното решение е очевидно неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е прозинесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и поради очевидна неправилност на решението:

1. Допустимо ли е въззивният съд да се позове в мотивите на решението си на изводите на първоинстанционния съд, без самостоятелно да разгледа и обсъди събраните по делото доказателства, при положение, че в мотивите на същото решение обосновава противопоставими мотиви на изводите на първоинстанционният съд?

2. Налице ли е нарушение на съдопроизводствените правила в случай, че въззивния съд без да обсъди събраните по делото доказателства се позове на изводите на първоинстанционния съд, който е развил изцяло противоположни мотиви?

3. При положение, че в мотивите на въззивния съд е посочено, че кредитополучателят дължи заплащането на лихви и главница съгласно погасителния план, като плащанията са преустановени на 07.03.2017 г., т. е. почти 3 години преди депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК, може ли да се позове на изводите на първоинстанционния съд, че не е настъпил 2 обективният факт на неплащане от страна на длъжника?

4. При положение, че е обжалвано цялото съдебно решение, може ли въззивният съд да приеме, че пред него не е поставен за разглеждане въпросът за това дали кредитът е бил обявен надлежно за предсрочно изискуем, тъй като няма доводи в тази връзка в жалбата?

5. Допустимо ли е съдът да се позове на чл. 146, ал. 1 ЗЗП и да постанови нищожност на клаузата за наказателна лихва /т. 11 от договора за кредит/ без да прецени дали същата излиза извън присъщите й функции обезпечителна, обезщетителна и санкционна?

6. При условие, че съдът е приел, че уговореният лихвен процент за наказателна лихва е необосновано висок, съдът следва ли да приложи императивната разпоредба на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и обезщетението да се редуцира до размера на законната лихва?

7. Следва ли да се приеме, че наказателната лихва е необосновано висока, при положение, че Закон за потребителския кредит /ЗПК/ /обн., ДВ, бр. 53 от 30.06.2006 г., в сила от 01.10.2006 г. до 11.05.2010 г./, Закон за потребителския кредит /ЗПК/ /обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./ и Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители /ЗКНИП/ /обн., ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г., в сила от 02.08.2016 г./ не са приложими по отношение на процесния договор за банков кредит, сключен на 12.09.2007г.?

Касаторът поддържа, че последните три въпроса са свързани с обявяването за нищожна като неравноправна клаузата за наказателна лихва по т. 11 от договора за кредит и са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 127/20.12.2016 г. по т. д. № 1907/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о.

Ответникът И. С. М. чрез процесуален представител адвокат Т. Н. П. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е поставил годен, обусловил изхода на делото правен въпрос, който да налага тълкуване за развитие на правото или за уеднаквяване на практиката, а настоява ВКС да извърши нова преценка на доказателства и факти и да измени направените от въззивния съд изводи относно предсрочната изискуемост и недоказаността на претендираните главница и 3 акцесорни вземания, който подход е несъвместим с функцията на касационното производство. С твърденията си за нарушение на чл. 269 ГПК и „неразглеждане“ на предсрочната изискуемост касаторът поставя въпроси, които не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а представляват опит за касационна проверка на фактическата преценка и на процесуалната тактика във въззивното производство. Разрешението на въззивния съд, че не дължи самостоятелно повторно разглеждане на въпроса за предсрочната изискуемост на кредита, при липса на въведени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционните изводи относно ненастъпила/ненадлежно обявена предсрочна изискуемост, е в пълно съответствие със задължителната практика /Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС/ относно предметните граници на въззивното произнасяне и дисциплиниращата функция на концентрационното начало. В представения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът излага съображения за правилност на въззивното решение. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.

2 ЗАдв. в полза на адвокат Т. Н. П. в размер не по-нисък от минималния по Наредба № 1/09.07.2004 г.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е приел, че на 12.09.2007 г. между ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД и ответницата И. С. М. са сключени договор за банков кредит за 70 000 лв. и договорна ипотека върху два недвижими имота, собственост на кредитополучателя, като обезпечение на договора за кредит.

Установил е, че с покана от 21.08.2020 г., връчена на ответницата чрез ЧСИ на 29.09.2020 г., банката е уведомила кредитополучателя, че обявява кредита за предсрочно изискуем поради неплащане на месечни вноски в размер 16 040 лв. - главница, 49 787,48 лв. - лихви и 383,30 лв. - такса по подновяване на 4 договорна ипотека, и е предоставила срок за плащане.

Съдебният състав е констатирал, че на 21.01.2021 г. банката е депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, което е уважено и е издадена заповед за изпълнение на 23.02.2021г. за претендираните суми, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът И.

С. М. е подал възражение.

Въз основа на основното заключение на съдебно-счетоводната експертиза е установено, че кредитът е усвоен на четири транша в пълен размер общо 70 000 лв., поради което за кредитополучателя е възникнало задължение да го върне чрез 240 месечни вноски в определен размер, на падеж и при условия, посочени в договора за кредит, и съобразно погасителен план, неразделна част от договора. Посочено е, че липсата на подпис на кредитополучателя под погасителния план не се отразява на валидността му, както и на валидността на договора за кредит по съображения, изводими от т.

9.1 и т. 16 от договора, съгласно които с подписването на договора за кредит следва да се счита, че кредитополучателят е запознат с погасителния план като неразделна част от договора, възприел е съдържанието и го е приел.

Съдебният състав се е позовал и на практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/, обективирана в решение по дело С-42/2015 и решение по дело С331/2018, съгласно която погасителният план не е задължителен реквизит на договора за кредит, а представлява структурирана разбивка на погасителните вноски по кредита, размерите, периодите и броя на които следва да са посочени в договора. Намерил е, че едностранната промяна на погасителния план няма да има правни последици, ако не е постигнато съгласие за изменение на условията по договора за кредит между сключилите го страни.

Възражението за недължимост на претендираните суми поради предоставяне на паричните средства след 12.12.2007 г. е прието за неоснователно по съображения, че предвиденият в т. 6 от договора срок е в интерес на кредитора, не е преклузивен и няма пречка при съгласие на кредитора усвояването на кредита да стане и след изтичането на срока.

За да направи извод, че не следва да се обсъжда дали клаузи от процесния договор за кредит са нищожни поради противоречие със ЗПК /отм./, въззивната инстанция се е позовала на разпоредбите на чл. 3, ал. 2, т. 5 и чл. 15 ЗПК /отм./, предвид размера на предоставения кредит – над 40 000 лв.

5

Въззивният съд е посочил, че пред него не е поставен за разглеждане въпросът дали кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем, тъй като няма доводи в тази връзка във въззивната жалба и в отговора. Поради това се е позовал на приетото от първоинстанционния съд, че не са налице предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита – не е настъпил обективният факт на неплащане от страна на длъжника.

Предвид липсата на предсрочна изискуемост на кредита, съдебният състав е заключил, че следва да се присъдят падежиралите вноски, включително и в хода на въззивното производство към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, т. е. към момента на приключване на съдебното дирене, съобразно т. 1.2 от Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, докато при претенция за цялата главница като предсрочно изискуема и претендирана възнаградителна лихва само за периода до твърдяното от ищеца настъпване на предсрочна изискуемост, не може да се присъди възнаградителна лихва, чиято изискуемост ще настъпи в хода на исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК.

По отношение на размера на платените и неплатените главница и възнаградителни лихви въззивният съд е възприел основното и допълнителните заключения на съдебно-счетоводната експертиза, въз основа на които е установил, че преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК кредитополучателят е погасил сумата 97 680,60 лв., след подаване на заявлението по чл. 417 ГПК е извършил плащания на ищеца на сумата 30 000 лв.; сумата от 579,07 лв. е преведена от ЧСИ на 06.09.2021 г. на банката; на 11.05.2021г. банката е възстановила на И. М. договорна лихва вразмер 21 045,95 лв.