Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 260182 от 11.10.2021, Районен съд - Велинград

Съд
Районен съд - Велинград
Дело
Гражданско дело 12/2021
Вид
Решение № 260182
Подписан
11.10.2021
В сила
05.11.2021
Състав
ЛИЛИЯ ГЕОРГИЕВА ТЕРЗИЕВА ВЛАДИМИРОВА

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ № гр. Велинград, 11.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично заседание тринадесети юли през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА-ВЛАДИМИРОВА при участието на секретар

Мария Димитрова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 12 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Предявен е от М.М.С., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, адрес на местожителство:***6 против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, 1303, район „Възраждане“, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86 , обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с които се иска да се прогласи нищожността на договор за потребителски кредит с № 338015 от 16.09.2019 г. на основание чл. 23 ЗПК и да се осъди ответника да заплати на ищцата сумата от 2 070, 04 лв./две хиляди и седемдесет лева и четири стотинки/ лева, получена без правно основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на исковата молба до окончателното плащане, съединени при условията на евентуалност с искове с правно основание по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД с искане да се прогласи нищожността на клаузите на чл. 5.6 и чл. 6.2 от договор за потребителски кредит с № 338015 от 16.09.2019г. и на чл. 10 и чл. 12 от Приложение № 1 към договорът и да се осъди ответника да заплати на ищцата сумата от 1620, 60лв., представляваща недължимо заплатена неустойка по чл. 5.6 от договора и по чл. 10 от Приложение № 1 към него и сумата от 100лв., представляваща недължимо заплатено вземане за неустойка по чл. 6.2 от договора и по чл. 12 от Приложение № 1 към него.

С исковата молба ищцата С. твърди, че по реда на ЗПФУР с ответника е сключила договор за потребителски кредит с № 338015 от 16.09.2019г., по силата на който са й предоставени в заем 1 500лв., при годишна фиксирана лихва в размер на 40, 5442 % и годишен процент па разходите от 49 %. Предвидено е, че общата дължима сума от потребителя е 1 849, 44лв., а общата сума при неосигурено обезпечение е 3 479, 04лв.. Уговорено било, че при забава на кредитопуличателя дължи разходи за извънсъдебно събиране на просрочен кредит в размер на 20 лв. за всяка отделна вноска независимо от дните на просрочие. Твърди, че изплатила в изпълнение на договора сумата от 3 570,04 лв..

Поддържа, че въз основа на така сключения договор е начислена без правно основание възнаградителна лихва и неустойка, тъй като договорената между страните лихва в размер на 40 % годишно надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, което има за юридическа последица изначална недействителност на цялата кредитната сделка. Излага, че предвидената в чл. 4 от договора неустойка е скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава е следвало да бъде включена в годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал.

1 от ЗПК, а поради невключването й той не съответства на действително прилагания в кредитното правоотношение и представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д. ал. 1 и ал. 2. т. 1 от Закона за защита на потребителите. Твърди, че процесната неустойката представлява допълнителна облага- печалба към възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по този начин на потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включена в договорното съдържание като договорна лихва и като част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл. 11. ал. 1. т. 9 и т. 10 от ЗПК. По изложените съображения, счита, че неустоечната клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143. т. 5 ЗЗП. Предвидено е тя да се кумулира към погасителните вноски като но този начин води до скрито оскъпяване на кредита. Поддържа, че процесният договор е изначално недействителен и на основание нарушаване на изискването на чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК кредиторът да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. Излага, че е налице е неяснота върху каква стойност се изчисляват договорените 40,5442 % възнаградителна лихва. На следващо място сочи, че липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49 %/, а във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение, а такава липсва. Излага, че в конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 липсват. този смисъл излага, че освен уговорената възнаградителна лихва в кредитния контракт Посочен е лихвен процент по заема - 40,5442 %. /който е фиксира и годишен/, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Поддържа, че поради заобикаляне на изискванията на чл. 11. ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК в договора да се впишат действително прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР, разписаните в чл. 2.6 и т. 8 лихва и ГПР са недействителни уговорки. Поради изложено моли съда да уважи предявените искове.

Претендира разноски. Ангажира доказателства.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответното дружество, депозира отговор, с който оспорва изцяло претенциите на ищцата. Признава, че е сключен процесният Договор за потребителски кредит № 338015. /16.09.2019 г.. Излага, че размерът на лихвата е договорен в съответствие с принципа на свобода на договарянето, предвиден в чл. 9 от ЗЗД и ЗПК не въвежда лимит на възнаградителната лихва, като единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, е ГПР да не е по-висок от петкратния размер на законната лихва, дружеството е спазило това ограничение. Твърди, че при изчисляването на ГПР е включен размерът на фиксирания годишен лихвен процент, който не противоречи на добрите нрави. Сочи, че преди сключване на договора ищецът е бил информиран за размера на възнаградителната лихва с получаването на Стандартен европейски формуляр (СЕФ) съгласно изискванията на чл. 5, ал. 2 от ЗПК и е бил информиран за всички условия по заема, имал е свободата да реши дали са приемливи за него и дали да се обвърже с тях. Поддържа, че са неоснователни твърденията да са налице нарушения и на чл. 11, ал. 1,т. 9 3ПК. Ангажира доказателства. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК намира за установено следното от правна и фактическа страна:

С доклада по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване всички обстоятелствата, включени във фактическия състав на спорното право, като единственото спорно обстоятелство между страните е налице ли са неравноправни клаузи в процесния договор и водят ли те до неговата нищожност.

Съобразно приетата по делото, без възражения от страните, съдебно-икономическа експертиза- в ГПР, договорен в размер на 49%, е включена само възнаградителната лихв в размер на 40.54 %. Неустойката в договора е в размер на 1620.60 лева и същата представлява 108% от главницата от1500 лева и ако бъде включена към размера на ГПР ще се формират такъв в размер на 148.54%.

След анализ на съдържанието на договора, съдът приема, че той е за потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК - и в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.

Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.

Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.

С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено.

При извършената служебна проверка относно действителността на сключения между страните договор и като взе предвид наведените в тази насока правни доводи в исковата молба, съдът констатира следното:

Ищецът е потребител по смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП, тъй като е сключил през 2019г. договора за потребителски кредит като физическо лице и процесният договор не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност. Клаузите в договора за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени предварително от търговеца и ищецът не е имал възможност да влияе върху тяхното съдържание.

Съгласно чл..5. от договора потребителят се задължил да учреди в полза на кредитора обезпечение, като неизпълнението на това му задължение е скрепено със санкцията уговорена в чл. 5.6, а именно дължи неустойка в размер, посочен в Приложение № 1 или 4,43 лв. на ден, но не повече от 1% от главницата на ден. Следователно при съобразяване срокът на договора /12 м., респ. 365 дни/ излиза, че между страните е уговорена неустойка в размер на 365% от главницата по кредита. Видно от съдържанието на чл. 5 от договора заложените изисквания и срокове за тяхното изпълнение е, че те са трудно изпълними, от където следва, че е сигурно настъпването на условията за начисляване на предвидената неустойка.

Съгласно чл. 71 от ЗЗД изпълнението на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения. Следователно непредоставянето на обещани обезпечения (когато страните са имали реално очакване/намерение такива да се дадат) дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая обаче кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да го санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, която е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, което неминуемо води до скрито оскъпяване на кредита.

При съобразяване изложеното съдът счита, че така уговорената неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за обогатяването на кредитора. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане по икономическата си и правна същност, макар и наречено от кредитора „неустойка“, представлява допълнителна печалба за кредитора в размер на сума, която дори надвишава главницата по кредита.

Когато търговецът създава предпоставки за получаване на допълнителна парична облага във връзка с предоставения кредит и когато това се прави с цел да се избегнат законови ограничения –ЗПК, да се реализира по –голяма печалба от страна на кредитодателя, чрез договаряне на по- високо възнаграждение, независимо от начина на нейното наименуване- „неустойка“, тази облага представлява печалба за него и като такава следва да бъде калкулирана като елемент на договорна лихва. По тези съображения съдът счита, че процесната неустойка би следвало да бъде отразена при формирането на ГЛП и при формирането на ГПР по договора за потребителски кредит. Съобразно заключението на вещото лице прието без възражения от страните в този случай би се формирал ГПР в размер на 148.54%, от където следва изводът, че е нарушена разпоредбата на чл.

19, ал. 4 ЗПК. При това положение посоченият в договора ГПР от 49% очевидно не отговаря на реалния му размер на ГПР, който би се получил ако всички възнаградителни плащания бяха включени при изчисляването му, което освен, че е нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява нарушение и на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, а това съгласно чл. 22 от ЗПК прави договорът за кредит изцяло недействителен.