Решение № 72 от 31.01.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 72 гр. гр. Хасково, 31.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Антония Сл. Бузова като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20245640102644 по описа за 2024 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 79 ал.1, вр. чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД като настоящото прозводство е образувано по искова молба, след отделяне на предявен насрещен иск и инкорпориран в отговора на исковата молба на „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Изгрев, ул.“Лъчезар Станчев“ (Литекс Тауър) № 3, ет.10 против Т. М. М., ЕГН **********, с адрес: **************, за присъждане на следните дължими суми по договор за кредит № 202302160912390059, сключен между страните, а именно: 1 300,00 лева - падежирала главница, дължима за периода от 17.03.2023 г. до 17.02.2024 г., ведно с обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД, начислено върху сумата в размер на 1 300,00 лева за периода от депозиране на насрещната искова молба в съда (21.06.2024 г.) до окончателното изплащане на вземането;

61,76 лева - обезщетение за забава, начислено на основание чл. 86 ЗЗД върху непогасената главница в размер на 1300,00 лева за периода от 18.02.2024 г. до 20.06.2024 г.; 308,00 лева падежирала възнаградителна лихва, дължима за периода от 17.03.2023 г. до 17.02.2024 г.

Ищецът твърди, че на 16.02.2023 г. сключил с ответницата като кредитополучател в качеството си на кредитор договор за кредит № 202302160912390059. В изпълнение на задължението си по чл. 1, ал. 1 във вр. с чл. 2 от договора, кредиторът предоставил заемната сума в размер на 1 300,00 лева по банков път по сметка на кредитополучателя в Банка ДСК.

Съгласно чл. 3 от договор за кредит ответницата Т. М. се задължила да върне заемната сума ведно с договорената възнаградителна лихва на 12 броя анюитетни (равни) вноски, всяка в размер на 134,00 лева, обхващащи периода от 17.03.2023 г. до 17.02.2024 г. Тя не направила 1 нито едно плащане за погасяване на задължението си.

Според ищеца, предвидената в процесния договор за потребителски кредит клауза за неустойка не е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, заобикаляне на закона и нарушаване изискванията на чл. 143, т. 5 З3П, чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК.

Изложено е в тази връзка в отговора, че с чл. 19 ЗПК се транспонирала разпоредбата на чл.

19 от Директива 2008/48/ЕО като българският законодател предвидил, че годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1 и при неговото изчисляване не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит (чл. 19, ал. 2 и ал. 3, т. 1 ЗПК). Изложеното било в унисон с предписанията на чл. 19, § 1 и § 2 от Директива 2008/48/ЕО - в т. 1 било записано, че годишният процент на разходите „се изчислява в съответствие с математическата формула, съдържаща се в част I от приложение I.", a в § 2 че „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит... " Разбирането, че в годишния процент на разходите не се включват сумите, дължими от потребителя за неспазване на задълженията му по договора (в случая неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение) се потвърждавало и от факта, че съгласно чл.

19, § 3 Директива 2008/48/ЕО „Изчисляването на годишния процент на разходите се основава на базовото допускане, че договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят задълженията си при спазване на условията и сроковете, предвидени в договора за кредит." Налагал се извод, че посредством предвидената клауза за неустойка не се заобикаляла сочената от ищеца законова разпоредба.

По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде осъдена Т. М. М., да заплати на „Неткредит“ ООД следните дължими суми по договор за кредит № 202302160912390059, а именно: 1 300,00 лева - падежирала главница, дължима за периода от 17.03.2023 г. до 17.02.2024 г., ведно с обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД, начислено върху сумата в размер на 1 300,00 лева за периода от депозиране на насрещната искова молба в съда (21.06.2024 г.) до окончателното изплащане на вземането; 61,76 лева - обезщетение за забава, начислено на основание чл. 86 ЗЗД върху непогасената главница в размер на 1300,00 лева за периода от 18.02.2024 г. до 20.06.2024 г.; 308,00 лева - падежирала възнаградителна лихва, дължима за периода от 17.03.2023 г. до 17.02.2024 г. Претендира се присъждане и на направените по делото разноски.

В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на искова молба от ответницата чрез процесуален представител, който счита предявения иск за допустим, но неоснователен. Изложени са доводи за това, че сключеният между страните договор за кредит е нищожен поради неспазване на изискването да бъде посочен действителния размер на ГПР - чл.11 ал.1 т.10, вр. с чл.22 ЗПК. В тази насока се цитират Решение на СЕС, девети състав, от 21 март 2024 г., по дело С-714/22 и Решение от 20.09.2017 г. по дело С-448/17 EOS KSI Slovensko. Направено е и искане разноските по 2 делото да останат в тежест на ответната страна; да бъдат отхвърлени исковите претенции като неоснователни и недоказани, както и да бъдат присъдени направените по делото разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235 ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства - Договор за потребителски кредит № 202302160912390059 от 16.02.2023 г., се установява, че на посочената дата - 16.02.2023 г. между Т. М. М. и „Неткредит“ ООД е сключен процесният договор за потребителски кредит, по силата на който на ответницата е предоставен паричен заем в размер на сумата от 1300,00 лева, със срок на заема - 12 месеца, платим на 12 месечни вноски, съгласно погасителен план, инкорпориран в договора (чл.11, ал.2) с първа падежна дата 17.03.2023 г. и последна падежна дата – 17.02.2024 г. при ГЛП – 41.20 % и посочен ГПР от 49.94 %. Посочено е, че общо дължимата сума по кредита е в размер на 1608,00 лева – чл.11, ал.5, включваща и договорна лихва в размер общо на 308,00 лв.

Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, в срок до края на следващия ден от сключването му, Кредитополучателят е длъжен да предостави на Кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 1608,00 лева със срок на валидност до 18.02.2024 г. В случай, че кредитополучателят не представи гаранция по кредита в установения срок, то той дължи неустойка с размер на 1224,00 лева – чл.6 ал.1 от договора, която се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения погасителен план – чл.6 ал.5.

Не се спори, че заетата сума е била усвоена от ответницата, както и това, че по договора не са били извършвани плащания от нейна страна.

С влязло в сила Решение № 786 от 28.10.2024 г., постановено по гр.д. № 1303 по описа за 2024 г. на Районен съд – Хасково, е прието за установено в отношенията между Т.

М. М. и „Неткредит“ ООД, че клаузата на чл.6 от процесния договор за потребителски кредит № 202302160912390059, сключен на 16.02.2023 г. между Т. М. М. и „Неткредит“ ООД, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1224,00 лева е нищожна на основание чл.26, ал.1 пр.3 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.11 и чл.19 ал.4 ЗПК, вр. чл.22 ЗПК, както и на чл.143, ал.1 ЗЗП.

При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявените обективно съединени искове с правно основание чл. 79 ал.1, вр. чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД са процесуално допустими. Разгледани по същество, първият иск е изцяло основателен, а вторият и третият иск – неоснователни, като съображенията за това са следните:

3

Липсва спор по делото, че между ищецът „Неткредит“ ООД и ответницата Т. М. М. е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, по който същата е усвоила заетата сума. Кредитодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответницата пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните по договора имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Настоящият съдебен състав счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. В този смисъл доводите на ответницата се явяват напълно основателни. Според чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая потребителят е поел задължение за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора. Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес. Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита. Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. В случая и без специални знания може да се заключи, че действителният размер на ГПР ще надхвърли многократно законоустановения минимум от 50 %, ако към общите 4 разходи по кредита, които потребителят ще заплати се включи и сумата от 1224,00 лева за неустойка в случай, че длъжникът не непредостави на кредитора гаранцията по чл.4 ал.3 от Договора, което само по себе си води и до недействителност на договора.