Решение № 7145 от 25.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7145 гр. София, 25.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20251100504957 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищеца „Кредит Инс“ АД срещу решение № 22091 от 05.12.2024 г. (в което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка с решение № 2453/14.02.2025 г.), постановено по гр. дело № 41847/2024 г. по описа на СРС, 165 състав, с което са отхвърлени предявените срещу А. П. С. положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, изр. 1 и чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86 ЗЗД за сумата от 1000 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит ЕКСТРА № ДЗ0110305/28.02.2023 г., сключен между страните по реда на ЗПФУР, за сумата от 240 лева, представляваща договорна лихва за периода от 28.03.2023 г. до 28.10.2023 г. и за сумата от 35,48 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 29.03.2023 г. до 07.11.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д № 65115/2023 г. по описа на СРС, 165 състав.

Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на процесуалните правила и необоснованост при твърдения, че въззивникът е направил своевременно доказателствени искания за установяване факта на предаване на заемната сума с подаване на молба чрез ССЕВ на 15.11.2023 г., но същата е 1 била докладвана на съдията-докладчик със закъснение и съдът не се е произнесъл по тях в нарушение на правото на защита на ищцовата страна. Въззивникът счита, че между страните е налице валидно сключен договор за предоставяне на потребителски кредит от разстояние по реда на ЗПФУР, което се установявало при съвкупна преценка на всички събрани доказателства, включително разписката от „Изи Пей“, удостоверяваща получаване на отпусната главница от страна на ответника. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове в цялост.

Въззиваемият А. П. С. не е подал отговор на въззивната жалба. В открито съдебно заседание пред въззивния съд признава, че е получил търсената заемна сума и че сключеният между страните договор е действителен, като в хода на устните състезания заявява, че не оспорва предявените срещу него искове.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно, поради следните съображения:

За основателността на предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал.

1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че между него и ответника е възникнало валидно правоотношение по договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние (потребителски кредит), по което заемодателят е предоставил на ответника в заем посочената сума, а последният се е задължил да я върне в посочения срок, ведно с уговорената възнаградителна лихва в претендирания размер; че е изпаднал в забава и размера на обезщетението за забава за посочения период. В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на паричното си задължение.

Претендираните от ищеца вземания произтичат от твърдения за сключен с ответника договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, какъвто, съобразно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като 2 част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.

Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя, като несъмнено използването на електронни формуляри в интернет, провеждането на разговори и изпращането на съобщения по телефон и изпращането на писма по имейл представляват средства за комуникация от разстояние. Предвид съдържащите се в договора и общите условия към него данни за метода на сключване на процесния договор (чрез попълване на форма за кандидатстване в интернет страницата на ищцовото дружество и потвърждаването на заявката и на получения стандартен европейски формуляр чрез имейл) и предвид липсата на саморъчен подпис на приложените по делото документи, в които е обективиран договорът, правоотношението между страните несъмнено попада в приложното поле на посочения нормативен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя, както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон, а в случаите на електронни изявления - Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (в действащата редакция към м. 02.2023 г.). В настоящия случай, за доказване на възникналото между страните правоотношение са представени неподписани документи – договор за потребителски кредит „Екстра“ № ДЗ011035/28.02.2023 г., приложение 1 и общи условия към него, представени на хартиен носител, за които се твърди, че са изготвени като електронни документи и са подписани от ответника чрез потвърждаване на заявката за кредит по имейл, както и разписка от 28.02.2023 г., издадена от „Изипей“ АД, която е подписана от ответника (същият изрично потвърждава подписа си в откритото съдебно заседание пред въззивния съд) и удостоверява получена от него в брой сума в размер на 1000 лв. с посочено основание за плащане „договор за потребителски кредит „Екстра“ № ДЗ011035/28.02.2023 г.“ и наредител „Кредит Инс“ ООД.

Съгласно разпоредбите на чл. 3, ал. 1 и ал. 2 ЗЕДЕУУ и на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.), електронен документ означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис, като писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията (чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ).

3

Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ и на чл. 3, т. 10-12 от Регламент (ЕС) № 910/2014 – за електронен подпис се считат данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярът на електронния подпис използва, за да се подписва, като законът въвежда три форми на електронния подпис – обикновен, усъвършенстван и квалифициран.

Несъмнено изпращането на съобщения по електронна поща и подаване на заявки чрез натискане на бутон в интернет представляват електронни изявления (доколкото се касае до словесни изявления в цифрова форма, обективирани чрез общоприет стандарт за преобразуване и представяне на информацията – интернет), с възможност за тяхното възпроизвеждане, т.е. сключеният по описания начин договор за кредит представлява електронен документ, съдържащ електронно изявление. Доколкото същият не съдържа характеристиките на усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 2 и ал. 3 ЗЕДЕУУ, вр. с чл. 3, т. 11 и 12 от Регламент (ЕС) № 910/2014, следва да се приеме, че документът е подписан с обикновен електронен подпис – съдържанието му включва посочване на страните по договора като автори на документа с техните индивидуализиращи данни (имена, ЕГН/ЕИК, адрес). Законът придава значение на подписан саморъчно документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ), но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписания писмен документ, като ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК), а в случай че това авторство бъде оспорено, тежестта за доказване истинността на документа се разпределя съобразно специалното правило на чл. 193 ГПК. В този смисъл - Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., Определение № 169 от 6.04.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 672/2017 г., I т. о.

В договора и общите условия към него (т. 4.10, т. 4.11 и т. 4.13) е уговорено, че с потвърждаване от страна на заемателя на изпратения страндартен европейски формуляр и на линка към „Договор за потребителски кредит“ се счита, че договорът за потребителски кредит е сключен, като по този начин кредитополучателят изразява желание за незабавното превеждане на сумата на кредита по банковата му сметка чрез системата на ePay.bg или получаването й в брой от клон на Изипей съобразно посочения от него начин при попълване на регистрационната форма. В настоящия случай е видно, че избраният начин на получаване на средствата е в брой чрез Изипей, като по делото е представена подписана и неоспорена от ответника разписка № 0700018052118655 от 28.02.2023 г. за изплащане в брой на сумата от 1000 лв. в полза на А. П. С. (л. 14 от делото на СГС) с наредител „Кредит Инс“ ООД и с посочено основание за превода „договор за потребителски кредит „Екстра“ № ДЗ011035/28.02.2023 г.“. Следователно, ищецът е предоставил в брой на ответника посочената сума, като с препращането в основанието на платежния документ към процесния договор за потребителски кредит несъмнено се установява, че паричните средства са 4 предоставени именно по тази сделка като заем с обективираното в електронните документи съдържание – макар да липсва саморъчен подпис на ответника под договора, посочването на същия като основание за получаване на сумата еднозначно сочи на изразено съгласие от страна на А. С. с условията на сделката и признание от негова страна, че облигационно отношение с това съдържание е възникнало между страните, още повече че договорът за заем е реален и се счита сключен от датата на предаване на заемната сума – 28.02.2023 г.