Решение № 17 от 25.01.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 17 гр. С., 20.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - С., 11-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Веселина Вълева

Членове:

Красимира Костова

Магдалена Лазарова при участието на секретаря РОСИЦА СТ. ПЕЙЧЕВА в присъствието на прокурора Б. Ем. Д. като разгледа докладваното от Магдалена Лазарова Въззивно наказателно дело от общ характер № 20221000601293 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ I от НПК.

Образувано е по подадени въззивни жалби от защитниците на подсъдимите против присъда от 27.05.2022г. по нохд № 2373/ 2018г. по описа на СНС /закрит/, 11 състав, с която подсъдимите К. И. Р. , роден на ********г. в гр.Перник, българин, български гражданин, женен, неосъждан, средно образование, работи, адрес: гр.Перник, ЕГН: ********** и С. П. М., роден на ********г. в гр.Перник, българин, български гражданин, неженен, неосъждан, средно образование, работи, адрес: гр.Перник, ЕГН: **********, са били признати за ВИНОВНИ в това, че в периода от 25.05.2015г. до 02.06.2015г. в гр. С. заедно един с друг, с цел да набавят за себе си имотна облага общо в размер на 2000 /две хиляди/ лева, направили опит да принудят, чрез заплашване Б. К. Д. /казали му, че е поръчан на скинари, които да го пребият, да му счупят едната, или двете капачки на коленете на краката и задължително да му счупят лакътя на лявата ръка, защото е левичар/, да извърши нещо противно на волята му, а именно да им даде парична сума в размер на 2000 /две хиляди/ лева и с това му причинили имотна вреда в размер на 200 /двеста/ лева, като деянието останало недовършено по независещи от волята на дейците причини и е извършено при условията на чл. 213а, ал. 2, т. 4 НК /от две лица/, поради което и на основание чл. 214 ал.

1

2, т. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 213а ал. 2 т. 4 вр. с чл. 18 ал.2 вр. с ал.1 вр.чл.55 ал.

1 т. 1 НК са ОСЪДЕНИ, съответно К. И. Р. на ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и С. П. М. на ЕДНА ГОДИНА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, като на основание чл.66, ал. 1 НК изпълнението им е ОТЛОЖЕНО за срок от ТРИ ГОДИНИ.

С подадената на 07.06.2022г. въззивна жалба от защитника на подс.К. Р.

– адв. В. С., присъдата се атакува като незаконосъобразна, неправилна и необоснована, основаваща се на предположения в противоречие с доказателствената съвкупност и в нарушение на материалния и процесуалния закон, с искане да бъде отменена и подзащитният му да бъде оправдан по повдигнатото обвинение. В допълнението към нея се твърди, че в нарушение на изискванията на чл.287, ал.4 НПК са били приобщени по реда на чл.279 ал.2 вр. ал.1 т.3 НПК към доказателствения материал обясненията на двамата подсъдими депозирани преди изменението на обвинението, като се настоява за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд на основание чл.335 ал.2 вр. чл.348 ал.3 т.1 НПК.

Възразява се, че направената от съда интерпретация на доказателствата е невярна, като не е отчетена „невалидността на част от доказателствените източници“, а относно авторството на деянието не са изложени никакви мотиви и не са посочени никакви доказателства, подкрепящи обвинителната теза, като наред с това е проявен избирателен подход при оценката на доказателствата, с игнориране на тези в полза на подс.Р. и приетата фактическа обстановка не се подкрепя от събраните по делото доказателства.

Налице е порочно формирано вътрешно убеждение, при което изводите на съда за авторството са основани на предположения, което представлява и неправилно приложение на материалния закон, като подсъдимият е признат за виновен, вместо да бъде оправдан. Съдът е дал В. на показанията на пострадалия Б. Д. и на неговата съпруга свид.И. Д., без да държи сметка за тяхната семейна обвързаност и факта, че единият от тях има качеството на пострадал от престъплението. Възразя се, че в хода на наказателното производство не се събрани никакви доказателства, че именно Р. е лицето, провело телефонните разговори с Б. Д., отразени в изготвените ВДС, като вместо да назначи фоноскопска експертиза, съдът се е ограничил да мотивира категоричното си заключение, позовавайки се на съдържанието на телефонните разговори като напълно съответстващо на случилите се събития и на разпознаването на гласа на подсъдимия от пострадалия, без да отчете факта, че Д. и К. Р. не са се познавали, провели са една единствена лична среща и не са имали телефонна комуникация преди процесния период, като по този начин е решил делото „при непълнота на доказателствата“. Навеждат се доводи, че от проведеното видео-техническо изследване не се установява присъствието на двамата подсъдими на срещата на бензиностанцията ОМВ, като се акцентира на „останалия неизяснен конфликт“ между частния обвинител и свид.В. П. и липсата на извършена проверка дали свид.Г. И. „сам не е предприел действия да вземе тези пари и не е бил съучастник на друго лице“, ползващо въпросната sim карта, фигурираща в записаната телефонна 2 комуникация, доколкото пострадалият посочва, че именно И. се е свързал с него. Изразява се становище, че приетата от съда фактическа обстановка не отговаря на посочената правна квалификация - не е налице първият елемент от състава на престъплението, а именно по отношение на свид. Д. да е била упражнена сила или заплашване от подсъдимите, което води до несъставомерност на така повдигнатите обвинения. Липсват и доказателства за поръчителство от страна на обвиняемия П., за да се изведе извод, че „по отношение на св. Д., ще се случи нещо, ако той не даде поисканата сума“. На същият е било заявено, че и самите „скинари“ са се отказали да извършат нападение над него, след като са го проучили какъв добър човек е, като в тази връзка се цитират и част от изслушаните записи в съдебна зала, резултат от прилаганите СРС, с аргумент, че не съдържат нито една отправена заплаха или данни за употребена сила по отношение на пострадалия, а обяснение „единствено и само как е поръчан и то на скинари, как е бил проучен от скинарите, че е добър човек и че те са само посредници, които искат да му помогнат“. В заключение се прави извод, че в случая не е извършено деяние, което да осъществява признаците на престъпление по чл.214 ал.2 т.1 вр. чл.213а ал.2 т.4 НК, а са налични данни евентуално за извършено престъпление по чл.209 НК, като в тази насока следва да се събират нови доказателства относно авторството на деянието. Предвид наведените оплаквания се настоява за отмяна на обжалваната присъда и оправдаване на подс.Р., алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд.

С въззивна жалба от 31.05.2022г., подадена от защитника на подс.С. М. – адв.В. Б., присъдата се атакува като неправилна, незаконосъобразна и некореспондираща на събраните по делото писмени и гласни доказателства , с искане да бъде отменена и да бъде постановена нова оправдателна такава. В допълнението към нея се сочи, че в рамките на установената фактическа обстановка не са събрани достатъчно доказателства, които да водят до единствен, непротиворечив и възможен извод, че подзащитният й е съпричастен по обективен и субективен признак към извършване на твърдяното престъпление, „в мотивите липсва тази част, която казва, по какви външни причини деянието от страна на него е останало недовършено“, а изводите за неговата съпричастност към изпълнителното деяние са изградени единствено въз основа на предположения в противоречие с чл.303 ал.1 НПК.

Акцентира се на семейната обвързаност на свидетелите И. и Б. Д.и, качеството на пострадал на последния и наличните противоречия в показанията им относно участието на подс.М. в разговора при проведената среща на 25.05.2015г., които са останали необсъдени от съда, наред с вътрешната противоречивост в показанията на самия пострадал. Позовавайки се на Решение № 179 от 26.05.2022 г. по н. д. № 680 / 2020 г. на ВКС съд, 2-ро НО, защитата възразява, че самото присъствие на лице, при отправяне на заплахи, без то лично да е извършвало действия, носещи белезите на съставомерни признаци на принуда, не представлява дейност, дори помагаческа към изнудване, независимо дали това по същество е улеснило прекия извършител; манифестирането на мълчаливо участие, следва да носи със себе си 3 заплашителен елемент, който да се демонстрира чрез телодвиженията на дееца - например, заплашителна стойка или друг признак, който да доведе пострадалия до повишено чувство за безпокойство в присъствието на още едно лице, като от думите на пострадалия не може да се направи извод, за подобно поведение от страна на подс. М., още повече за елементи на принуда при съобщаването му за действията, които са „поръчани“ спрямо него.

Според защитата от субективна страна не се извеждат и признаци за умисъл към извършване на запретено от закона деяние от страна на М., като дори съдът в мотивите си многократно подчертава, че същият не е бил активен при последващите действия и развитие на ситуацията, с което на практика е изразил и несъгласието си. Не се споделя мнението на съда, че за демонстриране на умисъл и участие на М. свидетелства фактът, че процесният разговор е започнал едва след като същия се е върнал пред входа на бензиностанцията, тъй като изборът кога да започне разговора не е бил негов, а по преценка на друг и нито от показанията на Д., съпругата му или някой от другите свидетели, може да се заключи, че той е държал, искал е или е спомогнал разговора да започне едва след като той се е присъединил или да е бил в пряка зависимост от присъствието му. Констатира се вътрешна противоречивост в изложените мотиви относно вида на съучастие на този подсъдим, като съдът не се е съобразил с новото обвинение, след изменението му от прокурора в съдебна зала по реда на чл.287 НПК, излизайки извън описаната рамка, с което пряко е нарушил правата на подсъдимия. Доверил се е на показанията на свид. И. Д., която споделя, че макар и от разстояние 50 м. е възприела, че и двамата подсъдими са разговаряли с Д., без да знае в какво се е състоял разговора и кой какви реплики е изказал, но въпреки това, на стр. 13 в мотивите от обективна страна е приел, че единствено другият подсъдим е водил процесния разговор, обсъждайки едновременно с това пасивното участие на М. и неговия отказ от пряко участие, като активна съставомерна дейност. Изразява се категорично несъгласие и с съображенията на съда относно правната страна на казуса, доколкото според правната теория и съдебната практика е невъзможно пряко участие с отправяне на заплахи към пострадалия единствено чрез присъствие и пасивност. Престъплението, предмет на обвинението, като резултатно изисква извършване или подпомагане на активни действия на принуда, изразяваща се в тормоз спрямо пострадалото лице, като простото присъствие не винаги означава съгласие със случващото се, особено когато не се манифестира по видим начин, че присъстващият цели неговото поведение да се приеме като заплаха. Възразява се и срещу становището на първата инстанция, че „двамата подсъдими продължили да осъществяват горното деяние в периода от тази първа среща, осъществена на 25.05.2015 г. до срещата на пострадалия със св. Г. И. на 02.06.2015 г.“, което е в противоречие с приетата по делото фактология, че на процесната среща между подсъдимите и пострадалия, разговорът се е водил единствено от Р.; че последващите разговори, дори организацията по вземане на процесната сума не са организирани от подс. М., като според съда, за да се приеме, че е налице отказ от довършване на престъпление и изобщо на участие е следвало подсъдимият да манифестира пред пострадалия своя 4 изричен отказ – стр. 14 от мотивите. Като допълнителен аргумент в тази насока съдът е посочил, че при последващите разговори подс.Р. не е съобщил на пострадалия, че „другият подсъдим се е оттеглил от деянието“, поради което пострадалият е продължил да има субективно очакване за осъществяване на заплахата и от двамата подсъдими, от което се прави заключението, че подсъдимият М. е продължил своето участие в деянието.

Защитата подчертава, че нормата на чл.18 ал.3 НК не включва подобни изисквания за изричен отказ или манифестиране/уведомяване на пострадал от престъпление, че едно от лицата, което той възприема като извършител, се е отказало от извършване на деянието, като за да се направят изводи налице ли е самоволен отказ, се дължи преценка на фактическите обстоятелства и действията на дееца, като липсата на активни действия, явната и констатирана пасивност на М. е едно от свидетелствата за наличие на отказ не просто от довършване на престъпление, но и изцяло от участие в такова. Описаната от съда правна конструкция се окачествява като невъзможна - при сигурни данни, че М. не е участвал активно в първоначалното действие и липса на данни за участие в по-нататъшните такива, съдът допуска, че такива данни са налице и със сигурност е участвал, щом е знаел, че ще има допълнителни уговорки, без да е наясно какви са те и какви действия и кога ще бъдат извършвани. По този начин, според защитата боравейки с предположения, СНС неправилно е приложил материалния закон, като не е направил качествен анализ и не е отчел, че дори и предполагаемо М. да е бил част от първото започнало противоправно действие, цялостната му пасивност сочи несъмнено на чл.18 ал.3 НК, като при наличие на самоволен отказ, преди да е настъпил противоправния резултат и съответно деянието да е било довършено, същият не следва да се наказва. В заключение, на основание чл.334 т.2 НПК се настоява за отмяна на постановената присъда като неправилна и незаконосъобразна и за оправдаване на С. М. по повдигнатото обвинение, алтернативно за приложението на чл.18 ал.3 НК по изложените съображения.