Решение № 3370 от 21.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3370 гр. София, 21.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря Диана Г. Димитрова като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Гражданско дело № 20251110118156 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Делото е образувано по искове, уточнени с молба от 12.05.2024 г. (на лист 24 от делото), и след допуснато с протоколно определение от 03.12.2025 г. (на лист 75 от делото) изменение на размера на иска, на М. С. Б., М. Н. Б., Д.

Н. Б., М. А. Б. и Н. М. Б. срещу ДРУЖЕСТВО с която са предявени претенции за осъждане на ответника да плати на първите двама ищци 3018,76 лева; на вторите двама ищци – 3018,76 лева солидарно, и на последния ищец – 3018,76 лева, или общо 9056,28 лева – цена за ползване без изкупуване на абонатна станция, собственост на ищците, която се намира в сграда на адрес: АДРЕС за периода от 12.01.2019 г. до 12.01.2024 г., ведно със законната лихва върху исканите суми от датата на подаване на исковата молба – 28.03.2025 г., до окончателното плащане.

Ищците твърдят, че са собственици на жилища в сградата на адреса, посочен в предходния абзац, като в нея те изградили за своя сметка абонатна станция и на 26.03.1999 г. я предали на ответника, който чрез тази станция им доставял топлинна енергия. Следвало според закона ответникът да закупи абонатната станция, но и до 2024 г. не го бил направил. През януари 2024 г. ответникът демонтирал абонатната станция, без да предупреди ищците, и поставил нова абонатна станция. Въпреки това ищците искат да им се заплати цена за ползване на станцията. Поради това ищците искат да им се плати за ползването на съоръжението от ответника за 5-годишния период от 12.01.2019 г. до 12.01.2024 г. по одобрена методика на КЕВР. Претендират разноски.

В законоустановения срок е подаден отговор от ответника – ДРУЖЕСТВО с който предявеният иск се оспорва като неоснователен, тъй като ищците не представяли доказателства именно те да са изградили и 1 заплатили изграждането на абонатната станция. Поддържа, че не е изкупил абонатната станция, защото никога не е знаел на кого принадлежи и затова не е и отправял такива предложения до ищците. Поддържа се, че за да възникне право на изкупуване следвало да се установи, че е направено предложение за изкупуване от ищците, а такова нямало. Не следвало да се прилага и методиката на КЕВР, тъй като изисквала представяне на документ от ищците за стойността на изграждането на станцията, а такъв нямало. Поради това се иска отхвърляне на иска. Претендират се разноски.

В съдебното заседание ищците поддържат, че са доказали изграждането на абонатна станция, поради което искат искът да се уважи в предявения размер. Ответникът оспорва претенциите като недоказани, както и твърдението за солидарност между ищците

Като разгледа доказателствата по делото с оглед твърденията и възраженията на страните съдът намира за установена следната фактическа обстановка:

Съгласно представен на лист 5 – 7 договор за доброволна делба, вписан с вх. № 23935/29.07.1997 г. като акт № 265, том Χ от службата по вписванията при Софийския районен съд, неоспорен от ответника, ищците М. С. Б. и М. Н.

Б. са получили в дял жилище на първия етаж в сграда с адрес: АДРЕС, намираща се в урегулиран поземлен имот XI-11 от квартал 429 по плана на София, център, както и две работилници, коридор и тоалетна в южната част на сутерена, и общо 26,668 % идеални части от общите части на сградата; ищците Д. Н. Б. и М. А. Б. – жилище на втория етаж в същата сграда, както и ателие, мазе и коридор в северната част на сутерена, с прилежащи 27,981 % идеални части от общите части, и западния мезонет на третия и четвъртия етаж в сградата – с прилежащи 19,486 % от общите части, и ищецът Н. М. Б. – западния мезонет на третия и четвъртия етаж в сградата с прилежащи 25,865 % идеални части от общите части.

Съгласно представени на лист 8 от делото квитанции от 05.03.1999 г. ищецът М. Н. Б. е платил за проби на дренирана мрежова вода и 72-часова топла проба в сграда в АДРЕС сумата от 97 200 неденомирани лева.На лист 10 са представени квитанции на същия ищец от Столичната община и ответника за такси за присъединяване и деклариране в размер на 17 472 неденоминирани лева.

Съгласно представени на лист 11, 13 и 14 декларации от 08.09.1998 г. се установява, че са водени преговори със собственика на съседен имот – ДРУЖЕСТВО (н.) за това изгражданата абонатна станция от тримата ищци – мъже в сградата на УЛИЦАа се ползва и от тази на съседния № 42.

Съгласно представен на лист 16 от делото протокол за въвеждане в експлоатация от 26.03.1999 г. абонатната станция в сградата на ищците е въведена в експлоатация при проверка с участието на ищеца М. Н. Б..

Единственото доказателство за цената на абонатната станция към датата на монтажа е декларация на лист 64 от делото, съставена от ищците, в които посочват като стойност на самата абонатна станция 7400 лева (нови); разходи 2 за проектиране – 800 лева; 48 лева – разходи за топла проба; 9 лева – за съгласуване на проект; 9,60 лева – такса към общината; 7 лева – такса за деклариране на изградена инсталация; 203,17 лева – цена за полагане на топлоизолация; 489 лева – за външна мрежа; 990 лева – за топломер и инсталирането му; 9 лева – такса за строително разрешение; 8,66 лева – такса за противопожарно обследване, и 2,60 лева за „стротиелно-монтажни работи“.

Съгласно изслушаното заключение на техническа и оценителна експертиза по делото, прието в заседанието от 03.12.2025 г. (на лист 75), а в писмен вид – представено на лист 65 – 69 от делото, което съдът кредитира частично – относно методиката на изчисление, но не и относно стартовата цена, тъй като е интерпретирана методика на КЕВР неправилно, при определена първоначална цена на абонатната станция от 9976 лева, която вещото лице и писмено, и в зала заявява, че се отнася към датата на въвеждане в експлоатация, т.е. 1999 г., обезщетението е в размер на 9056,28 лева за процесния период.

Няма спор, че в процесния период ответникът е ползвал абонатната станция за доставка на топлинна енергия до сградата на ищците.

Въз основа на така установените факти съдът намира следното от правна страна:

Предявени са субективно съединени искове за осъждане на ответника да заплати цена за ползване на топлопреносно съоръжение (абонатна станция), собственост на ищците, с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 137, ал. 2 ЗЕ.

Този иск се уважава, ако съдът установи, че ищците са изградили за своя сметка абонатна станция; съгласили са се ответникът да я ползва, и той я е ползвал, без да я изкупи, а обезщетението се определя съобразно обявената от съда за служебно известна приетата с Решение по т. 12 по Протокол № 27/04.02.2008 г. на КЕВР Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ, чийто текст е достъпен в интернет на следния адрес: https://www.dker.bg/files/DOWNLOAD/methodology_7.pdf.

В случая ответникът оспорва ищците да са изградили абонатната станция, но от наличието на съгласия от съседи и документи за заплащане на такси за узаконяването на същата именно от един от ищците, съдът приема, че този факт е установен по делото, като е установено и че са спазени строителните правила с протокол за приемане на станцията, издаден от служители на самия ответник.

Вещото лице е приело, че стойността на абонатната станция като дълготраен материален актив следва да се определи на 9976 лева, като самото съоръжение (машинната част) е струвала към 1999 г. 7400 лева, което вещото лице приема за разумна пазарна стойност към онзи момент, и дава обезщетение за ползване за периода от 12.01.2019 г. до 12.01.2024 г. в размер 3 на 9056,28 лева.

Това заключение не почива на методиката, цитирана от съда, и която вещото лице заявява, че ползва, като съгласно т. 3.2. стойността на абонатната станция като дълготраен материален актив се определя по баланса на предприятието, което я ползва, към края на годината, предхождаща началото на ползването, за което се претендира обезщетение, а ако не е известна такава балансова стойност – съгласно т. 3.3. и 3.4. – по пазарната стойност на станцията. Логическото и систематическо тълкуване на тези точки налага извод, че става въпрос за актуална пазарна стойност на съоръжението, а не такава към датата на изграждане – всеобщо известно е, че машините и съоръженията се амортизират и няма как една абонатна станция на 20 години да запази цената си на нова такава. При липса на други данни по делото, на основание чл. 162 ГПК съдът определя пазарната стойност на абонатната станция на 40 % от първоначалната такава от 7400 лева, приета от вещото лице, или 2960 лева. Изчисленията не следва да включват взетите предвид от вещото лице разходи за проектиране и одобряване на инвестиционните проекти, тъй като според закона абонатните станции са собственост на топлоснабдителните предприятия, но не последните вземат решение как те да се свържат, къде да се намират в сградата, и по други строителни въпроси.

Тази дейност е задача на инвеститора – собственика на сградата, който има интерес да получава топлинна енергия. В този смисъл който строи дължи основно разходите за проектиране на съоръженията, а собствеността върху тях се решава след въвеждането в експлоатация. Ответникът не може да носи отговорност за това как ищците са поискали да си проектират сградата и откъде да си пуснат парно.

Следователно при приета първоначална стойност на актива от 2960 лева, или 32,6845 % от приетите от вещото лице 9976 лева, то и обезщетението следва да се редуцира по реда на чл. 162 ГПК на 32,6845 % от приетите от вещото лице 9056,28 лева, или 2960 лева.

Следва съдът да реши и как да разпредели тази сума между ищците, като същите искат за всяка двойка от тях, доколкото са съпрузи, да се присъдят по една трета част. Това не съответства на правилата на закона. В етажна собственост с повече от три обекта (за която не се прилага изключението по чл. 3 ЗУЕС, както в случая – имаме четири обособени обекта), всеки съсобственик поема разходите за сградата според идеалната си част – чл. 41 ЗС, ако няма друго решение на общото събрание. По същия принцип, като се прилагат по аналогия на закона правилата за най-близкия институт до етажната собственост – този на обикновената съсобственост, и ползите следва да се определят според идеалната част от общите части, като съдът се позовава на аналогия от чл. 30, ал. 2 ЗС. Следователно на първата двойка ищци следва да се присъдят 26,668 % от обезщетението; на втората – сбор от 27,981 % и 19,486 %, или 47,467 %, а на последния ищец – 25,865 % идеални части от общите части, но не повече от поисканите от тях с уточнението на исковата молба по 1/3 от обезщетението, тъй като иначе съдът би нарушил изискването да се придържа към претенцията на ищеца – чл. 6, ал. 2 ГПК.

4

Следователно последният ищец следва да получи 25,865 % от определеното обезщетение от 2960 лева (по-малко от 1/3), или 765,60 лева.

Останалите две двойки ищци искат да им се присъди обезщетение солидарно.

Солидарността обаче не се предполага – чл. 121, ал. 2 ЗЗД, и при всички положения дори при неделима собственост на вещ, добивите и разходите за нея се поемат по принцип разделно, освен ако не става въпрос за общи задължения на семейство по чл. 32 ЗС. Последното правило обаче се отнася до разходите, а не до приходите. И тъй като върху парични суми при действието на Семейния кодекс от 2009 г. няма общност върху получените пари – съгласно чл. 21, ал. 1 СК тя се отнася само до вещните права, не до вземанията за пари, то на съпрузите се дължи обезщетение разделно. Следователно, доколкото претенцията на първите двама ищци е основателна за по-малко от 1/3 от обезщетението общо – само за 26,668 %, то на всеки от тях следва да им се присъди по половината от последния процент, или по 13,334 % от определеното от съда общо обезщетение, или по 394,69 лева. На втората двойка ищци се полага във връзка с общата им собственост в сградата 47,467 % от обезщетението, но те са поискали само 1/3 част от него, поради което и следва всеки от тях поотделно, тъй като няма основания за солидарност да получи по 1/6 част от общия размер на цялото обезщетение, или по 493,33 лева. Върху обезщетенията се дължи и законна лихва от датата на подаване на исковата молба.