Определение № 533 от 08.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 533 гр. София, 08.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анна Баева

Членове:

Зорница Хайдукова

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20238002900333 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „УниКредит Булбанк“ АД, представлявана от адв. Д. Ц., срещу решение № 771 от 21.07.2022г. по в.гр.д.

№ 416/2022г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 261226/09.12.2021г., постановено по гр. д. № 1968/2020г. по описа на Районен съд – Бургас, в частта, с която е прогласена нищожността на клаузите по чл.3, ал.1, т.2, чл.3, ал.2, т.1.1, чл.3, ал.2, т.2 и чл.3, ал.2, т.3 от договор за банков кредит № 107/07.06.2004г., сключен между “УниКредит Булбанк“ АД и Д. К.

Д., поради това, че същите са неравноправни по смисъла на чл.35, ал.1 от ЗЗППТ (отм.) и не са договорени индивидуално, касаторът “УниКредит Булбанк“ АД е осъден да заплати на Д. К. Д. сумата 6515,78 лева, представляваща платена без основание договорна лихва за периода от 16.04.2015г. до 10.01.2020г. поради нищожност на клаузите по чл.3, ал.1, т.2, чл.3, ал.2, т.1.1, чл.3, ал.2, т.2 и чл.3, ал.2, т.3 от договор за банков кредит № 107/07.06.2004г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 10.04.2020г. до окончателното й изплащане, както и сумата 1626,79 лева, представляваща платена без основание наказателна лихва при просрочие 1 на главница и/или лихва за периода от 16.04.2015г. до 10.01.2020г. поради нищожност на клаузите по чл.3, ал.1, т.2, чл.3, ал.2, т.1.1, чл.3, ал.2, т.2 и чл.3, ал.2, т.3 от договор за банков кредит № 107/07.06.2004г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 10.04.2020г. до окончателното й изплащане, и е отхвърлено възражение за прихващане на “УниКредит Булбанк“ АД за обезщетение за забава за разликата над 147,28 лева до предявения размер от 1 800 лева.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Излага съображения за противоречие с материалния закон на извода на въззивния съд, че са налице суми, които банката е получила без основание, като поддържа, че клаузата на чл.3, ал.1, т.2 от договора не е нищожна, а и в нея е уговорен минимален размер на годишната лихва за целия срок на договора в размер на 8.88% и поради това изцяло неправилно въззивният съд е приел, че банката е била длъжна да намалява лихвата под този първоначално определен размер, без в договора да е уговорено, че лихвата се променя при всяка промяна на ОЛП. Поддържа, че клаузите по чл.3, ал.2, т.1.1, чл.3, ал.2, т.2 и чл.3, ал.2, т.3 не попадат в хипотезата на чл.35 ЗЗППТ и не са нищожни, но дори и да се приеме противното, то те не са нищожни, тъй като са договорените индивидуално с ищеца. Сочи още, че въззивният съд неправилно е уважил направеното възражение за прихващане само за 147,28 лева, тъй като според заключението на допълнителната съдебно икономическа експертиза ищецът е бил в забава 1488 дни и размерът на обезщетението по чл.86 ЗЗД за този период възлиза на 222,75 лева. Излага и доводи за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила поради необсъждане на всички доводи на касатора.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е кредитополучателят да заплаща лихва по кредита в първоначално уговорения при сключване на договора размер, формиран като сбор от ОЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти, и договорна надбавка? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 92 от 09.09.2019г. по т.д.

2

№ 2481/2017г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Когато в договора за банков кредит е договорено промяната на лихвата да бъде обвързана от промяната на „пазарните условия“, без изрично да е посочено в самия договор какво точно се има предвид под пазарни условия, то така договорената клауза обвързва ли валидно страните?

Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 77 от 22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г.о.

Касаторът излага и довод за наличие на основанието на чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касация Д. К. Д., представляван от адв. Ж. Г., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол. Поддържа, че по първия въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със сочената практика на ВКС, тъй като е приел, че кредитополучателят следва да заплаща възнаградителна лихва в определен в договора размер, а от друга страна, въпросът не съответства на фактите по делото, тъй като при съобразяване на клаузите от процесния договор се налага извод, че договорът не е сключен при фиксиран минимален лихвен процент. Намира, че вторият въпрос е неотносим, тъй като в ЗЗППТ /отм./, при действието на който е сключен договорът, липсват аналогични разпоредби на предвидените в чл.144, ал.2 т.1 и чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, поради което и посоченото решение на ВКС е неотносимо, а от друга страна, решението на въззивния съд е в съответствие с трайната практика на ВКС. Излага подробни съображения за липса на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е взел предвид, че договорът за банков кредит между страните е сключен на 07.06.2004г., поради което преценката за нищожност на 3 оспорените клаузи от него трябва да се извърши съобразно Закона за защита на потребителите и за правилата за търговия (отм. ДВ, бр.99/2005г., в сила от 10.06.2006г.), действал към момента на сключването му. Посочил е, че ищецът кредитополучател е сключил договор с „УниКредит Булбанк“ ЕАД за паричен заем с цел покупка на жилище, като кредитът е предназначен изцяло за задоволяване на личните потребности на кредитополучателя и не съществува дори индиция, че може да бъде отнесен към търговска и/или професионална дейност, осъществявана от него. Поради това е намерил, че кредитополучателят несъмнено притежава качеството на потребител по смисъл на Директива 93/13 и §1 от ДР на ЗЗППТ (отм.) и нормите на отменения закон намират приложение в отношенията между страните по процесния договор. Добавил е, че „УниКредит Булбанк“ АД притежава качеството на търговец по смисъла на §1, т.2 от ДР на ЗЗППТ (отм.), поради което процесният договор се подчинява изцяло на приложението на ЗЗППТ (отм.).

Въззивният съд е посочил, че съгласно чл.35, ал.1 от ЗЗППТ (отм.) неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребител, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, а според чл.35, ал.2, т.9 от ЗЗППТ (отм.) неравноправна е клаузата, която позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора на непредвидено в него основание. Взел е предвид, че санкцията за нарушаване на тези норми е предвидена в чл.37, ал.1 от ЗЗППТ (отм.), според която неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като съгласно ал.2 не са индивидуално уговорени клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Въззивният съд се е позовал на решение № 424/02.12.2015г., постановено по гр. дело № 1899/2015г., ВКС, в което е прието, че потребителят трябва да получи предварително достатъчно конкретна информация за това как търговецът може да промени едностранно цената на кредита (лихвата) и съдът не може да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока. Изтъкнал е, че в този смисъл е и практиката на СЕС, обективирана в решение от 21.03.2013 г. по дело С-92/11 и решение от 14.06.2012 г. по дело С-618/10г. Приел е, че в конкретния случай с уговорката 4 по чл.3, ал.1, т.2 от договора кредитополучателят се е съгласил банката да променя едностранно базисния ГЛП при промяна на пазарните условия, които по нейна преценка водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 2 пункта над размера, определен в деня на сключване на настоящия договор, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните. Посочил е, че основанието, което дава възможност на банката да променя едностранно ГЛП, е формулирано като промяна в пазарните условия, като договорът не съдържа дефиниция или изброяване на случаите, в които е налице промяна в пазарните условия, нито оповестява методиката и/или алгоритъма, чрез които същата да се предвиди, и поради това е приел, че въведеното основание се явява абстрактно, неопределено и неясно в степен, приравняваща го на липса на основание. Съобразил е, че според допълнителното заключение на съдебно икономическата експертиза промяната на лихвения процент по потребителски кредит е функция от три компонента, които увеличават цената на кредитния ресурс: промяна на лихвата на междубанковия пазар, при която банката получава финансиране, промяна на лихвата по привлечените средства (лихвата, която банката начислява върху депозити на физически и юридически лица) и промяната в индекса на Credit Default Swap на съответната държава (разходите за ликвидност на дългосрочните активи), като единственият обективен компонент е третият. Поради това е намерил, че промяната в пазарните условия, въведената като основание за изменение на цената на кредита, се явява функция от финансовата политика на банката и създава неравновесие между нейните права и задължения и тези на потребителя. По тези съображения е достигнал до извод, че формулирана по този начин, клаузата на чл.3, ал.1, т.2 от договора се явява неравноправна на основание чл.35, ал.2, т.9 от ЗЗППТ (отм.).

Въззивният съд е приел, че в настоящия случай по делото не е установено договорът да е сключен след проведени реални преговори с кредитополучателя, чрез формулиране на клаузите посредством взаимно изразяване на волята на двете страни и при липса на искане за тяхната промяна. Поради това е намерил, че не е опровергана презумпцията на чл.37, ал.2 от ЗЗППТ (отм.) и обичайната търговска практика, според която договорът се изготвя предварително и се представя на кредитополучателя за подпис без възможност за промяна на съдържанието му.

5

По изложените съображения въззивният съд е намерил, че е осъществен фактическият състав на чл.37, ал.1, вр. чл.35, ал.2, т.9 от ЗЗППТ (отм.) и клаузата на чл.3, ал.1, т.9 от договор № 107/07.06.2004г. се явява нищожна.

Приел е за нищожни и клаузите по чл.3, ал.2, т.1.1; чл.3, ал.2, т.2 и чл.3, ал.2, т.3, тъй като са в противоречие с чл.35, ал.2, т.2, т.4, т.9 и т.11 от ЗЗППТ (отм.) Посочил е, че съгласно чл.35, ал.2, т.2, т.4, т.9 и т.11 неравноправна е клаузата, която: поставя изпълнението на задълженията на търговеца в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля; задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение; позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора на непредвидено в него основание или дава право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е завишена в сравнение с тази, уговорена при сключването на договора.