Решение № 210 от 26.02.2025, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 210 гр. Пазарджик, 26.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Д. Чардаков при участието на секретаря Десислава Буюклиева като разгледа докладваното от Д. Чардаков Гражданско дело № 20245220103244 по описа за 2024 година

М. Й. Х. с ЕГН ********** от гр. ** твърди, че на **. е сключила договор за паричен заем с ответника „*т“ АД, ЕИК: **, седалище и адрес на управление: гр**. Твърди, че в изпълнение на договора ответникът му е предоставил потребителски кредит в размер на 500лв. при годишна лихва в размер на 40.41% и ГПР от 49.41%, който се задължил да върне на 14 двуседмични вноски. Твърди, че съгласно чл.1, ал.3 от договора дължи на ответника такса за допълнителна услуга „експресно разглеждане на искането за заем“ в размер на 197.54 лв., която е разсрочена и прибавена към погасителните вноски по заема. Освен това, съгласно чл.4, ар.2 ответникът е начислил неустойка в размер на 131.60 лв., тъй като не е изпълнил задължението в 3 дневен срок от сключване на договора да представи обезпечение на заемодателя под формата на поръчителство от едно физическо лице или банкова гаранция, която неустойка също е разсрочена и прибавена към заемните погасителни вноски. Така общата дължима сума по кредита нараснала на 889.28 лв., а погасителната вноска достигнала 63.52 лв.

Ищецът твърди още, че към момента на подаване на исковата молба е погасил всички свои задължения по договора за заем, като е върнала заемната сума ведно с лихвата и е заплатил таксата за допълнителната услуга и неустойката. Поддържа, че лихвата, таксата и неустойката са платени без 1 основание, тъй като договорът за заем е нищожен или поне са нищожни клаузите за заплащане на таксата за допълнителна услуга и неустойка.

Нищожността на договора се претендира на основание чл.22 ЗПК вр. чл.10, ал.1 ЗПК, тъй като е нарушено изискването същият да е написан по ясен и разбираем начин, текстът му да е с еднакъв формат и размер на шрифта не помалък от 12 и да е в два екземпляра. Твърди, че не е получил екземпляр от общите условия и от погасителния план. Поддържа, че е нарушен и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, който задължава кредитора да посочи в договора начина за формиране на годишния процент на разходите по кредита и кои са неговите компоненти. Поддържа, че нарушението е довело до липса на яснота за потребителя кои разходи са включени в ГПР и дали таксата и неустойката са сред тях. Твърди, че ГПР е посочен грешно, тъй като в него не са включени разходите за неустойка, която в действителност представлява „скрито“ оскъпяване на кредита. Твърди, че ако неустойката беше включена, размерът на ГПР би надхвърлил прага по чл.19, ал.4 ЗПК. Поддържа, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като противоречи на закона, заобикаля го предвид императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, накърнява добрите нрави и няма присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Твърди, че клаузата е неравноправна по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение да плати необосновано висока неустойка. Твърди още, че клаузата за заплащане на таксата за експресно разглеждане на искането за заем противоречи на забраната по чл.10а, ал.2 ЗПК, тъй като е свързана с дейността на кредитора по отпускането на кредита. Поддържа, че не включена в годишния процент на разходите по кредита, въпреки че представлява допълнителен разход за потребителя. Твърди, че действителният размер на ГПК надхвърля максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК. Грешното посочване на ГПР е равносилно на неговото непосочване, което води до нищожност на договора.

При тези твърдения ищецът иска от съда на основание чл.26, ал.2 ЗЗД и чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.19 ЗПК да обяви сключения между страните договор за паричен заем за нищожен.

При условията на евентуалност иска от съда да обяви за нищожни клаузата на чл.3 от договора, която го задължава да заплати на ответника такса за експресно разглеждане на искането за заем, както и клаузата за неустойка 2 по чл.4, ал.2 от договора.

Иска на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 272.74 лв. /след допуснато изменение на иска/, която е получена от ответника без основание /в изпълнение на нищожния договор/, ведно със законната лихва за забава от подаването на исковата молба в съда на 31.07.2024 г. до плащането. Претендира присъждане на съдебни разноски.

Ответникът счита установителните искове за недопустими поради липса на правен интерес за тяхното предявяване, тъй като с тях се търси защита на същото материално право, което се защитата с иска по чл.55, ал.1, предл.3 ГПК.

Оспорва исковете при твърдение, че договорът за кредит отговаря на изискването за формат и размер на шрифта по чл.10, ал.1 ЗПК. Твърди, че към него не са приложими общи условия, поради което такива не са били подписани и предадени на ищеца. Поддържа, че договорът има задължителното съдържание на чл.11, ал.1 ЗПК, тъй като съдържа информация за размера на кредита, годишния лихвен процент, годишния процент на разходите, размера на неустойката и размера на общо дължимата сума от потребителя със и без начислена неустойка. Поддържа, че цената за допълнителните услуги по кредита не е елемент от ГПК, тъй като закупуването на услугите от потребителя не е въведено като задължително условие за предоставяне на кредита. Твърди, че ЗПК не забранява уговарянето на неустойка, както и че същата изпълнява обезпечителна функция, тъй като дисциплинира длъжника за точното изпълнение на договора. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът въз основа на доказателствата по делото и на закона достигна до следните правни и фактически изводи:

Относно установителните искове:

Установителните искове са допустими, тъй като са предявени между страните по едно договорно правоотношение и при наличие на правен интерес за ищеца от търсената с тях защита, доколкото недействителността на договор за потребителски кредит или на оспорените клаузи за заплащане на неустойка и на възнаградителна лихва по кредита ще намали финансовата тежест за кредитополучателя.

За основателността на исковете ищецът следва да установи, че между 3 страните е сключен договор за потребителски кредит, чиито клаузи противоречат на закона или накърняват добрите нрави.

На основание чл.146, ал.1, т.4 ГПК съдът е обявил за безспорни и неподлежащи на доказване обстоятелствата, че страните са сключили процесния договор за кредит, в изпълнение на който ответникът е предоставил на ищеца потребителски кредит в размер на 500 лв.

От представения договор за паричен заем №5822027 от 19.05.2022 г. е видно, че същият е сключен между страните по делото и с него ответното дружество се е задължило да предостави на ищеца потребителски кредит в размер на 500 лв. с фиксирана годишна лихва от 40.32 %. В чл.3 от договора е предвидена такса за експресно разглеждане на искането за кредит в размер на 197.54 лв., дължима от потребителя в деня на сключване на договора, но платима разсрочено на МПВ. Годишният процент на разходите по кредита е посочен в размер на 49.41%. Общата дължима сума от потребителя за погасяване на главницата, лихвата и таксата е 757.68 лв., платима на 14 седмични погасителни вноски по 54.12 лв. Съгласно чл.4 от договора потребителят е поел задължение в 3-дневен срок от усвояването на сумата да обезпечи кредита чрез поръчителство от физическо лице, отговарящо на поставените от кредитора условия в същата разпоредба. При непредставяне на обезпечението в предвидения срок потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 131.60 лв., платима на части, които се добавят към месечните погасителни вноски. Така общия размер на дължимите от потребителя суми нараства на 889.28 лв., а размерът на месечната погасителна вноска става 63.52 лв.

Първият спорен въпрос е дали неустойката по чл.4 от договора за кредит представлява скрит разход за потребителя по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, респ. увеличава цената на финансовата услуга и следва ли да бъде включена в годишния процент на разходите и в общата сума, дължима от потребителя?

Съдът счита, че така както е уговорена, неустойката по чл.4 от договора няма присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а преследва друга цел. В случая неустойката санкционира неизпълнението на едно акцесорно непарично задължение на потребителя да представи на кредитора обезпечение на паричното вземане. От непредставянето на обезпечение не произтича пряка вреда за кредитора. Неблагоприятните 4 последици за него са свързани с евентуални затруднения при събиране на необезпеченото вземането. Те обаче могат да настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от представяне на обезпечението, тъй като ще получи допълнителен солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на кратък 3-дневен срок от усвояването на сумата, в който потребителят да обезпечи кредита, след което това негово задължение се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес да получи обезпечението. Освен това се оказва, че ако потребителят не представи обезпечение или го представи, но след срока, той би дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит.

Уговарянето на такъв кратък срок и възможността задължението за неустойка да възникне при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото връщане, а да получи сумата от неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да оскъпи кредита за сметка на потребителя. Ето защо съдът счита, че процесната неустойката представлява скрита печалба за кредитора, увеличава цената на кредита и води до възникването на допълнителни разходи за потребителя, които би трябвало да са включени в годишния процент на разходите.

При това положение следва да се отговори на въпроса дали посоченият в договора годишният процент на разходите е определен правилно и дали надхвърля прага по чл.19, ал.4 ЗПК? Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От цитираната разпоредба е 5 видно, че всички разходи на потребителя, вкл. косвените такива, на които е придаден вид, че се дължат поради неизпълнението на договора, са елемент на ГПР и следва да бъдат включени в него.

При процесния кредит известните и предвидими разходи за потребителя към момента на сключване на договора се изразяват в заплащането на договорна лихва в размер на 60.14 лв., еднократна такса за експресно разглеждане на искането в размер на 197.54 лв. и неустойка при непредставяне на обезпечение в размер на 131.60 лв. В този случай годишният процент на разходите /изчислен от ВЛ по допусната от съда СИЕ/ е в размер на 574.51 %, който многократно превишава посочения в договора ГПР от 49.41 %.

Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно чл.1, ал.1 от Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е равен на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Процесният договор за кредит е сключен на 19.05.2022 г. Към 1 януари 2022 г. ОЛП е 0.00 %, респ. към момента на сключване на договора размерът на законната лихва е 10 %, а максимално допустимият размер на ГПР по потребителски кредити е 50 %.