Решение № 120 от 13.02.2026, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 120 гр. Перник, 13.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Симона Пл. Колева при участието на секретаря МИХАЕЛА М. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от Симона Пл. Колева Гражданско дело № 20251720105823 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.

Образувано е по искова молба на А. Г. Ц. срещу „А1 България“ ЕАД.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за продажба на изплащане № *************, по силата на който ищецът придобил компютърна техника и аксесоари (************* *************, *************), на обща продажна цена 623,52 лв., платима на разсрочено плащане по следния начин – първоначална вноска, при сключване на договора, в размер на 25,98 лв. главница остатък в размер на 568,82лв. разсрочена на 23 месечни вноски, чийто размер е посочен в погасителния план по чл.5 от договора.

Уговорено било купувачът да заплати на продавача лихва в размер на 4,98 % годишно върху остатъка от разсрочената главница, която лихва е в общ размер на 28,72 лв. Срока на договора бил 24 месеца. Твърди се, че ищецът изпълнил добросъвестно поетите задължения, като е заплатил всички уговорени вноски.

Изложени са съображения, че по своята правна същност договорът представлява договор за потребителски кредит и следва да се подчинява на императивните изисквания на ЗПК. В тази връзка се поддържа, че тези изисквания не са спазени, тъй като договорът е изготвен с размер на шрифта под минимално допустимия, липсва надлежна и ясна информация относно правото на отказ от договора и не е посочен лихвеният процент на ден.

Поради тези нарушения ищецът счита, че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради което и се дължи единствено чистата стойност на кредита, а платената лихва е без правно основание.

С тези аргументи се иска прогласяване недействителността на договора и ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 28,72 лева (с равностойност 14,68 евро), представляваща недължимо платена лихва, както и присъждане на направените разноски – включително за адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв.

Ответната страна в отговора на исковата молба, подаден в срока по чл.131, ал.1 ГПК, изразява становище за частична недопустимост на осъдителния иск, а по същество – за 1 неоснователност на претенциите в останалата част. Изложени са съображения, че за лихвата приложима е 3-годишна погасителна давност, като въвежда правопогасяващо възражение в този смисъл, и доколкото договорът бил сключен на 23.10.2020 г., а последната погасителна вноска била заплатена на 13.10.2022 г., искът за горницата над 0,10 лв. следва да бъде оставен без разглеждане като недопустим.

По същество поддържа, че договорът изцяло съответства на изискванията на ЗПК и на правото на Европейския съюз, като всички съществени условия са ясно и разбираемо формулирани. Според ответника евентуалното отклонение в размера на шрифта не води автоматично до нищожност, още повече че договорът бил подписан електронно чрез таблет и потребителят е имал реална възможност да се запознае със съдържанието му. Ответникът изтъква и че в договора изрично е уредено правото на отказ в 14-дневен срок, в съответствие с чл. 29 ЗПК, както и че липсата на посочване на лихвен процент „на ден“ не е нарушение, тъй като законът изисква посочване на годишния лихвен процент, какъвто е налице. Поради това ответникът счита, че не са налице основания за прогласяване на нищожност, нито за връщане на платената лихва. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Възражението за недопустимост на исковите претенции за сумата над 0,10 лв. с оглед релевираното възражение за изтекла погасителна давност е неоснователно, доколкото изтичането на давността за вземането води до погасяване на правото на принудително изпълнение, а не и на материалното право, поради което ищецът е активно легитимиран да предявява иска и за вземане, дори да е погасено по давност. Въпросът дали вземането е възникнало и съществуващо или погасено поради изтичане на предвиден в закона давностен срок е въпрос по съществото на спора, а не на неговата допустимост, и следва да бъде решен с акта по съществото на делото. Последицата – ако такова възражение е основателно, е отхвърляне на иска като неоснователен, а не прекратяване на производството поради недопустимост.

Районен съд Перник е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 335, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 183 ЗЗД, вр. чл. 146, вр. чл.

143 ЗЗП за прогласяване нищожността на Договор за продажба на изплащане № ************* поради противоречие със закона, както и по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платени суми във връзка с договора, надхвърлящи стойността на вещта.

Сочената правна квалификация на исковете, като основани договор за продажба на изплащане, сключен с ищеца като потребител, а не дадената и поддържана от ищеца квалификация като договор за потребителски кредит, произтича от приложното поле на ЗПК и съществените елементи (essentialia negotii) на процесния договор.

Чл. 3 ЗПК очертава приложното поле на закона, като ал. 3 на разпоредбата предвижда, че ЗПК се прилага и по отношение договорите за наем или лизинг, при които се предвижда възможност за закупуване на стоката – предмет на договора. При договора за лизинг основно облигаторно задължение на лизингодателя е да предостави за ползване вещ срещу възнаграждение – чл. 342, ал. 1 ТЗ. Възможността за придобиване на собствеността върху вещта по време на договора или след изтичане на срока му е факултативна и не е част от естественото му съдържание – чл. 343, ал. 3 ТЗ. Същественият разграничителен критерий между продажбата и лизинга е разликата в съдържанието на основната престация по договора – задължението на доставчика да прехвърли собствеността в замяна на цената (чл.

183 ЗЗД) или да предостави временното ползване на вещите (чл. 342 ТЗ).

Предмет на процесния договор съобразно твърденията в исковата молба (установими и от съдържанието на приложения в заверен препис договор – чл. 1 и чл. 2 от същия) не е предоставянето на ползването на компютърната техника и аксесоари, а директното прехвърляне на собствеността върху същите – купувачът придобива вещите от момента н а предаването им (съгласно чл. 2.1 от договора). Договорът, с който едната страна се задължава да прехвърли собствеността на вещи срещу заплащане на възнаграждение от другата страна, е договор за продажба – чл. 183 ЗЗД, поради което същият не попада в предметния обхват на регулиране на Закона за потребителския кредит и доводите на ищеца във връзка с нарушение на специалните изисквания на ЗПК са неотносими в отношенията 2 между страните.

Съгласно разпоредбата на чл. 183 от ЗЗД с договора за продажба продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право срещу цена, която купувачът се задължава да му заплати. Доколкото сделката е сключена между ответника като продавач в рамките на търговската и професионалната му дейности ищеца като купувач, като няма данни вещите да са предназначени за извършване на професионалната му дейност, ищецът има качеството „потребител“ по см. на § 13, т. 1 ЗЗП, а в отношенията между страните приложим е специалният Закон за Защита на потребителите.

От чл. 1 и чл. 2 на представения договор за продажба на изплащане № ************* се установява, че ответникът като продавач прехвърля на купувача (ищеца) правото на собственост върху движими вещи (индивидуализирани в договора и приложение към същия) срещу цена, която купувачът се задължава да му заплати в размера и при условията на разсрочено плащане, определени в чл. 4 от Договора – първоначална вноска в размер на 25,98 лв., както и 23 последващи месечни вноски на обща стойност 568,82 лв., с включена лихва в размер на 4.98 % годишно, като по този начин общата цена възлиза на 623,52 лв., от които 597,80 лв. главница и 28,72 лв. лихва. В чл. 2.1 от договора е посочено, че собствеността и рискът от погиване или повреждане на вещта преминава върху купувача с предаването й, за което се съставя приемо-предавателен протокол, неразделна част от договора за продажба. В допълнение, съгласно чл. 3, закупуването на Вещта при условията на този Договор е обвързано и с ползването на електронни съобщителни услуги, предоставени на купувача на основание договор за услуги, сключен е продавача.

Същевременно в чл. 8.2 е посочено, че цената на вещта, когато се заплаща в брой и изцяло при сключване на договора за продажба, възлиза на 669,15 лв.

С приетия за окончателен доклад по делото по реда на чл. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, като безпорни са отделени фактите относно сключването на процесния договор при посочените параметри и заплащането на сумата от 623,52 лв. от страна на ищеца в полза на ответника, като, поради което посочените безспорни между страните права и обстоятелства са обявени за ненуждаещи се от доказване по смисъла на чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК. Не се спори и че ответникът е предал на ищеца вещите, предмет на договора.

В този смисъл спорното между страните обстоятелство е с изцяло правен характер – дали договорът е действителен, съответно дали същият представлява годно правно основание за имуществено разместване и поражда валидно задължение за заплащане на договорна лихва. Съгласно чл. 146, ал. 5, вр. ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. Диспозицията на нормата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП е израз на общия принцип на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, че нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.

В конкретния случай се поставя въпросът за действителността на някои клаузи на договора – т. 12.2 и 12.3 предвиждат при предсрочно прекратяване купувачът дължи всички оставащи вноски до края на срока, заедно с включената лихва като „обезщетение“, в противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 15 ЗЗП. Подобна клауза лишава потребителя от икономическата полза от предсрочното прекратяване, прехвърля риска върху него като икономически по-слаба страна и не отчита спестени разходи на търговеца. Аналогично важи и за клаузата за автоматична предсрочна изискуемост при 2 неплатени вноски (т. 12.4).

Същевременно клаузата на т. 9.1.3 предвижда право на продавача да поиска внасяне на гаранционна сума или банкова гаранция за обезпечаване на вземанията по договора, като размерът зависи от оценката на кредитоспособносттa на купувача и да я използва автоматично за погасяване на задължения. Липсват ясни критерии за оценка на кредитоспособността, механизъм за изявление на купувача, срок и условия за възстановяване, поради което се предвиждат единствено условия, зависещи едностранно от волята на търговеца, в противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 3 и т. 11 ЗЗП. В конкретния случай нищожността на обсъдените клаузи от договора не обуславя извод за нищожност на целия 3 договор, тъй като договорът може да се прилага и без същите.

Процесният договор е изготвен в съответствие с чл. 47 ЗЗП, на български език, съдържа наименованието и адреса на търговеца, посочени са вещите, предмет на договора (препращане към Приложение, неразделна част към същия, и приемо-предавателен протокол), основните права и задължения на страните по продажбата, крайната цена на стоката, с приложен погасителен план, месечни вноски, посочени по компоненти (главница и лихва), техния брой, обща сума на оставащите вноски, условия и срок за плащане, разяснено е правото на отказ от договора, както и възможностите за разглеждане и решаване на спорове и адреса на КЗП, поради което съдът намира, че договорът е действителен.