Решение № 5983 от 03.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5983 гр. София, 03.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря ЙордА. В. Петрова като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело № 20241100502924 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 17000/20.10.2023 г. по гр. д. № 13423/2023 г. по описа на СРС, 88 състав е признато за установено по иск, предявен от А. М. П. (лично и като физическо лице – търговец ЕТ „А-А. П.“ срещу „Финтрейд Файненс“ АД, че клаузата за заплащане на такса ангажимент, уговорена в чл. 3, ал. 1 от Договор за бизнес линия „Fintrade оборот 6%“ от 06.06.2017 г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и „Финтрейд Файненс“ АД е осъдено да заплати на А. М. П. (лично и като физическо лице – търговец – ЕТ „А-А. П.“ на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД сумата от 8097,70 лева – представляваща сума, платена при начална липса на основание – нищожна клауза за заплащане на такса ангажимент в договор за бизнес линия „Fintrade оборот 6%“ от 06.06.2017 г. в периода 11.10.2017 г. – 11.10.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от 50 лева, считано от 11.10.2022 г. до датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното плащане, както и ведно със законната лихва върху разликата над 50 лева до пълния размер от 8097,70 лева (или за сумата от 8047,70 лева) – от подаването на молба по чл.

214 ГПК – 25.09.2023 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – сумата от 1

673,91 лева – разноски по делото. Ответникът е осъден да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв на адв. Д. Б. сумата от 1109,77 лева – адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство.

Против решението е подадена въззивна жалба вх. № 332291/20.11.2023 г. от „Финтрейд Файненс“ АД, в която са изложени съображения за неговата неправилност. Въззивникът поддържа, че в исковата молба не били конкретизирани периодите, за които се твърдяло, че са били дължими, съответно платени, суми от ищците. Не било конкретизирано и кое е лицето, извършило плащането, за да бъде налице основание за осъдителен диспозитив на обжалваното решение. Не били ангажирани и доказателства, че претендираните суми били платени. Тези възражения били направени както с отговора на исковата молба, така и с въпросите към допуснатата от съда ССчЕ. Независимо от това, първоинстанционният съд приел, че било без значение кой е бил платецът по платежните документи, с които са погасявани суми по договора, приемайки, че това била или А. П. или в качеството й на едноличен търговец, но липсвали доказателства тези лица изобщо да са плащали. Поддържа, че исковата молба била нередовна, тъй като не бил посочен размерът на предявения иск, тъй като не било посочено дали първоначално заявената сума била част от друга сума, за кой период и какъв е размерът на цялата сума. Тези възражения не били обсъдени от първоинстанционния съд. Освен това, поддържа, ме предявеният установителен иск бил недопустим поради липса на правен интерес у ищеца – едноличен търговец. Предявени били обективно съединени установителен иск за недействителност на клауза от твърдения като сключен Договор за бизнес линия „Fintrade оборот 6%“ от 06.06.2017 г. с № 7015464 (впоследствие 7005277) и осъдителен иск за връщане на част от даденото по същия, като осъдителният иск съдържал в себе си искане за установяване на спорното материално право. Поддържа, че съединяването на тези искове било недопустимо, тъй като липсвал правен интерес от предявяване на установителен иск, тъй като за ищеца съществувала възможност да реализира защитата си чрез осъдителния иск, тъй като в осъдителното искане се съдържало в себе си и установително такова и това представлявало злоупотреба с право и съзнателен опит за обогатяване за сметка на ответника и излишното му натоварване с разноски. Съдът обаче, не обсъдил тези доводи.

2

Посочва, че неправилно бил осъден да заплати на А. П. суми, тъй като тя била солидарен длъжник, а не кредитополучател и нямало основание да иска връщане на каквито и да било суми, защото нейното качество било акцесорно, а главният длъжник бил едноличният търговец. Неправилно районният съд приел, че физическото лице и едноличният търговец били едно и също лице, тъй като с регистрирането на физическото лице в Търговския регистър възниквала различна правосубектност от тази, която притежава като физическо лице. В този смисъл, решението се явявало недопустимо, тъй като съдът се бил произнесъл в по-голям обхват от търсената защита. Решението било недопустимо и тъй като изрично било оспорено, че не бил сключен договор за бизнес линия „Fintrade оборот 6%“ от 06.06.2017 г. с номер 7015465 с кредитополучател ЕТ „А-А. П.“ и А. М. П. – солидарен длъжник. Такъв договор не бил представен, а впоследствие бил представен друг договор с различен номер, което било различно основание. Неправилно районният съд приел, че „такса ангажимент за ползване на кредит“ бил нищожен поради противоречие с добрите нрави. Поддържа, че тази такса не можело да бъде определена като възнаградителна лихва, тъй като това била такса за ползване на кредита. Таксата се дължала за услуга, която представлявала договарянето на фиксиран лихвен процент, гарантираща на кредитополучателя сигурност на разходите по кредита за целия договорен период. Била дължима само, ако кредитополучателят продължавал да ползва сумите и не я възстановявал, т.е. ако същият връща навреме усвоените суми, не дължи такса ангажимент.

Неправилно районният съд приел, че това е възнаграждение, а кредитополучателят бил заблуден, тъй като оспорената клауза била достатъчно ясна и логически обоснована – дължало се плащане на определен процент върху усвоената сума, която била в патримониума на кредитополучателя и докато тя била в негово владение, кредитополучателят бил лишен от нея. Поддържа, че с оглед осъществяваната от него дейност „Финтрейд Файненс“ АД е имал правото свободно, в съответствие и в рамките на императивни правни норми, да определя условията по своите продукти, начина на водене на бизнес, както и възнагражденията, които те получават.

Отбелязва, че не съществувала универсалност и еквивалентност в разходите, които се понасяли от търговците дори и в една и съща бизнес сфера, включително и финансовата такава, каквато дейност упражнявал ответникът.

Поддържа, че наличието на нееквивалентност на престациите не било 3 достатъчно, за да се стигне до извода, че даден договор е нищожен поради противоречие с добрите нрави. Посочва, че съдът направил опит да размести доказателствената тежест, непредставяйки никакви доказателства, от които ищците да се ползват в подкрепа на собствените им твърдения. Посочва, че договорът, посочен в исковата молба не съществува, но въпреки това съдът допуснал промяна в основанието на иска. Освен това, неправилно районният съд приел, че вземането по договора за заем не следва да е възмездно, независимо, че законодателят бил уредил изрично задължително възмездния характер на търговските сделки като не е дефинирал максимален размер на договорната възнаградителна лихва, която би могла да бъде уговорена. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претенидра направените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба вх. № 393,47/07.02.2024 г., подаден от А. М. П., лично и като действаща като ЕТ „А-А. П.“, с който заявява, че оспорва жалбата и поддържа, че първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Претендира направените във въззивното производство разноски.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр.д. № 13423/2023 г. по описа на СРС, 88 състав е образувано по искова молба, подадена от А. М. П., действаща като ЕТ „А-А.

П.“ против „Финтрейд Файненс“ АД, с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от Закона за задълженията и договорите и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от Закона за задълженията и договорите.

Ищецът твърди, че на 06.06.2017 г. бил сключен договор за бизнес линия № 7015465 (7005277 – уточнение направено с молба от 26.06.2023 г. в открито съдебно заседание) между „Финтрейд Файненс“ АД като заемодател и ЕТ „АА. П.“ като заемател, по силата на който едноличният търговец получил 5000 лева заемни средства. Физическото лице, собственик на едноличния търговец – А. М. П. била солидарен длъжник. Твърди, че съгласно чл. 3, ал. 1 от 4 договора А. П. като физическо лице и като едноличен търговец дължала „такса ангажимент за ползване на кредит“ от 6% за всеки четиринадесет дневен период от ползването на кредита, но не по-малко от 30 лева. Таксата се начислявала на всеки първи ден от всеки четиринадесет дневен период върху усвоената, но непогасена главница към този ден и заемателят следвало да я заплаща в срок от 14 дни от датата на нейното начисляване. Твърди, че според постигнатите договорености, минималната погасителна вноска била в размер на таксата за ползване на кредита като падежът на първата бил 20.06.2017 г., а на всяка следваща – 14 дни след падежа на предишната. Срокът на договора бил две години, считано от датата на подписването му. Поддържа, че клаузата на чл. 3, ал.1, т. 1 от договора била нищожна, тъй като противоречала на добрите нрави, тъй като по съществото си таксата представлявала възнаграждение за заемодателя за това, че трето лице ползва паричните му средства за определен период време. Следователно представлявала възнаградителна лихва, която противоречала на добрите нрави с оглед размера й от 156 % на година. Поддържа, че за периода от 11.10.2017 г. до 11.10.2018 г. ищцата била заплатила сумата от 8097,70 лева, която надвишавала размера на предоставената в заем сума. Моли да бъде признато за установено, че клаузата е нищожна и на основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 8097,70 лева, платена в изпълнение на нищожна клауза, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който „Финтрейд Файненс“ АД заявява, че я оспорва. Оспорва твърдението, че е страна по договор за бизнес линия„Fintrade оборот 6%“ от 06.06.2017 г. с № 7015465 със страна ЕТ „А-А. П.“ и А. М. П.. Излага съображения за нередовност на исковата молба, свързани с липса на посочване на периода, за който се твърди, че сумите са били дължими и платени, кое е задълженото лице, както и не бил посочен размерът на вземането, част от което се претендира. Поддържа, че предявеният установителен иск е недопустим, тъй като липсвал правен интерес от предявяването му, доколкото търсената защита можела да се реализира чрез предявения осъдителен иск. Поддържа, че предявяването на два отделни иска представлявало злоупотреба с право, с цел да бъдат възложени разноски на ответника. Недопустимо било предявяване на иск от А. П., тъй като тя била солидарен длъжник, т.е. лице 5 различно от кредитополучателя и съответно тя неоснователно претендирала суми.Оспорва твърдението, че уговорената чл. 3, ал. 1, т. 1 „такса ангажимент за ползване на кредит“ е възнаградителна лихва. Таксата била дължима за преодставена услуга – паричните средства да бъдат отпуснати при фиксиран лихвен процент и освен това била дължима само ако отпусната сума е ползвана от заемополучателя. Уговорената такса не противоречала и на добрите нрави, тъй като нееквивалентността на престациите не била достатъчно основание да се приеме, че клаузата е нищожна на това основание.

При условията на евентуалност прави възражение за изтекла погасителна давност. Моли производството по делото да бъде прекратено или предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира направените по делото разноски.