Решение № 255 от 15.01.2025, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 931/2024
- Вид
- Решение № 255
- Подписан
- 15.01.2025
- В сила
- 15.01.2025
- Състав
- Анелия Маркова, Василена Дранчовска, Пепа Маринова-Тонева
Цитирани разпоредби
- чл.102 · Граждански процесуален кодекс
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.47, ал.6 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
- чл.79, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.232 · Закон за задълженията и договорите
- чл.79 · Закон за задълженията и договорите
- чл.79, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.86 · Закон за задълженията и договорите
- чл.87, ал.1,предл.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.92 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.143, ал.1 · Закон за защита на потребителите
РЕШЕНИЕ
№ 255 гр. София, 15.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Анелия Маркова
Членове:
Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20241100500931 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.
С решение № 19030 от 20.11.2023 г. на СРС, 138 състав по гр.д.№ 29787 по описа за 2023 г. се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Йеттел България“ ЕАД /предишно наименование „Теленор България“ ЕАД/, срещу Т. Д. П., искове с правна квалификация чл. 422 от ГПК, че ответникът дължи сумата от 48. 02 лева по договор за лизинг от 01.06.2020 г. на мобилно устройство HUAWEI Y 2019 и застрахователна полица № 10116588/01.06.2020 г. за застраховка "Смартфон протект" към него ведно със законна лихва от 14.10.2022 г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 55899/2022 г. на СРС, 138 състав, к а т о ОТХВЪРЛЯ исковете за установяване дължимостта на суми за абонаментни такси и такси за потребление за периода от 01.06.2020 г. до 14.08.2020 г., както и сумата от 281, 70 лв. -неустойки за предсрочно 1 прекратяване на услуги.
Постъпила е въззивна жалба, подадена от ищеца пред СРС „Йеттел България“ ЕАД.
Решението се обжалва в частта в която се отхвърля претенцията, предявена по реда на чл.422 ГПК за сумата от 457,51 лв., формирана от сумата в размер на 175,81 лв. – абонаментна такса и такси за потребление на мобилни услуги и сума в размер на 281,70 лв.- неустойка за предсрочно прекратяване на услуги.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение в обжалваната му част. Сочи, че СРС бил извършил неправилна преценка на доказателствата по делото, което представлявало нарушение на съдопроизводствените правила. Намира за установено по делото, че от негова страна са предоставени процесните мобилни услуги- изпълнено било задължението за предоставяне на СИМ-карта на ответницата Т. Д. П.. Това било установено и от издадените фактури, които били представени по делото.
Фактурите били електронно генерирани поради което нямало как да се ангажират доказателства, че те са издадени от надлежен представител на дружеството-ищец. Счита, че тези доказателства неправилно били приети от СРС за негодни такива. Как се формирала цената по тези фактури било обяснено в молбата по чл.102 ГПК. Тази молба представлявала и последна покана за доброволно плащане от 15.09.2020 г. Поканата разяснявала, че при неплащане в посочения в поканата срок, се дължала неустойка. Даден бил 10дневен срок за изпълнение. Тази покана изобщо не била обсъдена от СРС.
Сочи, че в случая задължението на ответницата произтича от неизпълнение на договора. Неполучаването на фактурата не освобождавало потребителя на мобилни услуги от заплащане на дължимите от него, суми. Счита, че СРС неправилно е приложил разпоредбата на чл.87, ал.1,предл.2 ЗЗД. В случая договорът бил прекратен на основание чл.19, б.“б“, т.“в“ от ОУ, т.е. поради неплащане от страна на потребителя. В тази хипотеза не било необходимо едномесечно предизвестие. Затова договорната връзка била прекратена, считано от 09.10.2020 г. и оттук възниквало основание за претендиране на неустойката за предсрочното прекратяване. СРС се бил позовал на друго основание за прекратяване също визирано в чл.19 от ОУ. Самата неустойка била уговорена в договора и същата се дължала в размер на месечните 2 абонаментни такси за периода от прекратяване до изтичане на уговорения срок като максималният размер не надвишавал трикратния размер на стандартните месечни абонаментни такси. В допълнение потребителят дължал и възстановяване на част от ползваната стойност на отстъпките от абонаментните планове, съответстваща на оставащия срок на договора.
Потребителят дължал и такава част от разликата между стандартната цена на устройството в брой, без абонамент, съгласно ценова листа, действаща към момента на сключване на договора, и заплатената от него при предоставянето му/в брой или съответна обща лизингова вноска, каквато съответствала на оставащия срок на договора. Това означавало, че претендираната неустойка се формира чрез кумулиране на две самостоятелни неустойки, които обезпечавали две различни престации. Или за предпочетен номер 359894704672 се следвала неустойка в размер на 109,01 лв., представляваща 3 стандартни месечни вноски по 39,99 лв. , изчислена на оставащия срок на договора /09.10.2020 г.- 01.06.2020 г./; за номер ********** неустойка в размер на 172,69 лв., която се формирала от сбора на сумата от 56,77 лв. /3 х 19,99 лв./ за същия период като първия номер и сумата от 115,92 лв., представляваща разликата между цената на устройството без абонаментен план /309,90 лв./ и преференциалната цена по сключения договор за лизинг /149,99 лв./, която представлявала част от разликата между цената на устройствата без абонамент и преференциалната цена по сключения договор за лизинг/договор за закупуване на устройство при сключване на абонаментен план. Претендираната неустойка се явявала по –малка от реалната отстъпка в размер на 159,91 л., получена от длъжника за устройството. Счита, че така претендираните неустойки не противоречат на добрите нрави, както и не представляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, ал.1 ЗЗП. Това било така и защото в случая се касаело до индивидуални договори.
Иска се от настоящата инстанция да отмени в обжалваната му част първоинстанционното решение и вместо това да постанови друго с което в полза на ищеца/въззивник се признае дължимост на сумата в общ размер от 457,51 лв. Претендира разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответницата пред СРС- Т.
Д. П. /чрез особения й представител/, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Счита, че претенцията за неустойка е 3 неоснователна и недоказана. Правилно СРС бил приел, че тезата на ищеца за обективиране на изявление за предсрочно прекратяване на договорната връзка с ответницата е недоказана. Не било доказано и, че договора е прекратен по вина на ответницата. Доводите във въззивната жалба не съответствали на мотивите на обжалваното решение.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 22.11. 2023 г.
Въззивната жалба е подадена на 04. 12.2023 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение в частта в която претенциите на ищеца, предявени по реда на чл.422 ГПК, са отхвърлени.
Въззивната жалба се явява допустима.
По основателността на жалбата:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е валидно, а в обжалваната му пред настоящата инстанция, част и допустимо.
В частта в която претенциите на ищеца са били уважени решението като необжалвано е влязло в сила и не е предмет на инстанционен контрол.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че страните са обвързани от договорно правоотношение. Липсвали, обаче, доказателства за реалното предоставяне от страна на ищеца в полза на ответницата на мобилни услуги. Това било така, защото представените по делото фактури не били подписани от получателя. Съгласно съдебната практика фактурата не била основание за плащане. Затова и претенциите на ищеца, предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК с правно основание чл.79 ЗЗД и по чл.86 ЗЗД били неоснователни и като такива са отхвърлени.
4
Относно претенцията за неустойка по чл.92 ЗЗД е посочено, че същата се основава на предсрочно прекратяване на договора по вина на потребителя, но в случая не били представени доказателства за обективирано изявление за предсрочно прекратяване на договорната връзка между страните, както и за установяване на датата на която тази връзка е била прекратена, респ. периода, за който е била начислена неустойката. Освен това не било доказана, че договора е прекратен по вина на ответника. Цитираното от ищеца решение на СЕС било неприложимо в случая. Затова недължимо било задължението за заплащане на стойността на три месечни абонаментни такси, както и за разликата в цената на получените във връзка с договорите мобилни устройства без абонамент и преференциалната цена. Освен това тези клаузи съдът е приел за нищожни на самостоятелно основание, тъй като накърнявали добрите нрави. Това било така, защото кредиторът на практика щял да получи имуществена облага, но без да дължи никаква насрещна престация. Ако се възприемела тезата на ищеца, то това щяло да доведе до неоснователно обогатяване на мобилния оператор, което щяло да наруши принципа на справедливост. След като клаузата била нищожна, то за търговеца не можело да възникна права въз основа на нея. Затова и тази претенция е приета за неоснователна.
Претенцията с правно основание чл.345 вр. с чл.232 ЗЗД относно заплащането на лизинговите вноски е приета за основателна, защото: била установена договорна връзка; налице било предаване на мобилното устройство; определено било месечно възнаграждение. От страна на ответника не били ангажирани доказателства за заплащане на месечните лизингови вноски. Наред с това лизингополучателят не бил ангажирал доказателства, че е върнал вещта. В тази част, както беше вече посочено погоре, първоинстанционното решение не се обжалва.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, от 26.10.2022 г. по ч.гр.д.№ 55899 по описа за 2022 г., е издадена за сумата в размер на 281, 70 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договора, както и за дължими абонаментни такси и такси за потребление за три периода и на стойност, съответно : 66,54 лв. периода от 5
01.06.2020 г.- 14.06.2020 г, 62,10 лв. за периода от 15.06.2020 г. до 14.07.2020 г. и 58,79 лв. за периода от 15.07.2020 г. до 14.08.2020 г. /общо в размер на 187,43 лв./, както и за сумата от 36,40 лв.- дължими лизингови вноски за периода от 15.09.2020 г. до 14.10.2020 г. или общо дължима сума за абонаментни такси и лизингови вноски в размер на 223,83 лв.
Видно от съдържанието на отговора по исковата молба в срока по чл.131 ГПК от страна на особения представител на ответницата е оспорено договорната връзка да е прекратена. Посочено е, че не са налице предпоставките за това /л.41 от делото пред СРС/. Липсвало волеизявление за прекратяване на договорната връзка. Затова не възниквало вземане за неустойка в полза на ищеца.
Следователно в срока по чл.131 ГПК е оспорена само претенцията за неустойка, не и останалите такива, т. е. за вземанията за абонаментна такса и такси за потребление на мобилни услуги липсват възражения от страна на ответницата. Тези претенции на ищеца не са оспорени, нито по основание, нито по размер. Същите са в общ размер на 187, 43 лв.
Само на това основание обжалваното решение се явява неправилно.
Следва да добавим и, че абонаментната такса се дължи предварително от потребителя на мобилни услуги и срещу цената на месечния абонамент той получава достъп до услугите, за които е сключен индивидуалният договор, като самата цена включва разходите за поддръжка на мрежата и се предплаща съгласно избрания абонаментен план. След сключването на договора от волята на потребителя ще зависи дали да се възползва от предоставения достъп и да използва услугите на мобилния оператор, или не.
Следователно в тази му част обжалваното решение ще следва да бъде отменено и вместо това в полза на ищеца ще бъдат признати тези вземания.
С въззивната жалба, обаче, се иска първоинстанционното решение да бъде отменено в частта по иска с правно основание чл.79, ал.1 ГПК в размер на 175,81 лв. Водим от диспозитивното начало в процеса съдът може да признае за установено в полза на въззивника вземане в размер на 175,81 лв.
Разпечатката съдържа 42 от 90 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/06bc0c41-b796-483a-a1b3-d82128028db1