Решение № 3113 от 08.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3113 гр. София, 08.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Г. Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря СИМОНА Н. ИЛИЕВА като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20251100508831 по описа за 2025 година

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „ЮАБ Скайкоп.ком“, дружество, регистрирано в Държавния център за регистрация на предприятия /SECR/ в Република Литва, срещу решение от 05.06.2025 г. по гр.д. №9180/2025 г. на Софийския районен съд, 168 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Австрийски аеролинии“, дружество, регистрирано в Република Австрия, установителен иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК за сумата от 400,00 евро /с равностойност в размер на 782,33 лв./, представляваща обезщетение за отменен полет OS377 на Т.М. по направление Летище София - Летище Схипхол, Амстердам, съгласно чл.7 Регламент /ЕО/ №261/2004, прехвърлено с договор за цесия от 15.01.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. №69491/2024 г. по описа на СРС, 168 състав, като неоснователен и недоказан.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно - постановено в нарушение на материалния закон. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че не са се осъществили предпоставките, необходими за валидно пораждане на правните последици на цесията, както и че не е установил на съдържанието на чуждото право, като не е съобразил, че по силата на Общите условия на дружеството–ищец, между страните по спора е приложимо правото на Република Литва, поради което е достигнал до неправилния извод за липса на уведомяване на длъжника. Поддържа, че правната уредба на литовското право предвижда, че уведомяването на длъжника може да бъде извършено както от стария кредитор, така и от новия кредитор, като единствено е необходимо на длъжника да е представен договора за цесия. Твърди също, че не е налице плащане от страна на ответника, което да е погасило задължението му за изплащане на обезщетение, а дори да се приеме, че извършено спрямо пътника, който е прехвърлил вземането си на ищеца–въззивник, то същото е без правно значение, тъй като е извършено след сключване на договора за цесия и уведомяването на длъжника. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да 1 отмени решението и да уважи изцяло предявения установителен иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Австрийски аеролинии“ АД в срока за отговор по чл.263 ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по следните съображения:

Настоящият съдебен състав приема, че по отношение на процесното правоотношение е приложим Регламент /ЕО/ 261/2004, съгласно чл.1 и 19 от същия. В разпоредбите на чл.5 чл.8 Регламента са предвидени правата на пътниците при закъснение и отмяна на въздушен полет, когато последният има начална или крайна точка летище на територията на ЕС, какъвто е и превозът, осъществен от ответника. Несъмнено е, че ответното дружество се явява „опериращ въздушен превозвач“ по смисъла на дефиницията, съдържаща се в чл.2 б.

„б“ Регламента - въздушен превозвач, който изпълнява или има намерение да изпълнява полет, съгласно договор с пътник или от името на друго лице, юридическо или физическо, имащо договор с този пътник. Съгласно чл.3 пар.5 от Регламента, същият се прилага за всеки опериращ въздушен превозвач, предоставящ транспорт на пътниците, обхванати от пар.1 и 2.

Приложимостта на Регламент /ЕО/ 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети се извежда и от разпоредбата на чл.3 пар.1 б. „а“ от същия, съгласно текста на която регламентът се прилага за пътници, заминаващи от летище, намиращо се на територията на държава-членка, към която договорът се прилага.

Тълкуване на чл.5, 6 и 7 Регламента е дадено в решение от 19.11.2009 год. на СЕС по съединени дела С-402/07 и С403/07, съгласно което същите трябва да се прилагат в смисъл, че пътниците на закъснели полети може да се приравнят на пътниците на отменени полети за целите на прилагането на правото на обезщетение и че същите имат правата по чл.7 Регламента, когато поради закъснение на полет претърпяват загуба на време, равна на или по-голяма от три часа, с други думи — когато достигат своя краен пункт на пристигане три часа или повече след предварително планираното от въздушния превозвач време за пристигане по разписание.

По делото не се спори между страните и се обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че ответникът е въздушен превозвач от Общността по смисъла на чл.2 Регламент /ЕО/ 261/2004, че ищецът е пътник, който заминава от летище, съответно заминава до летище в държава-член по смисъла на чл.3 Регламент /ЕО/ 261/2004, че с ответника са били обвързани от валидно правоотношение по договор за въздушен превоз на пътници, че превозът е осъществен със закъснение повече от три часа, т.е. закъснението се приравнява на 2 отмяна на полета, поради което и има право на обезщетение по чл.7 Регламент /ЕО/ 261/2004, както и че полетът е бил от 1500 до 300 км., поради което и размерът на обезщетението е 400,00 евро.

Установено е при условията на пълно и главно доказване и че пътникът се е явил навреме за полета - явил се е на гишето за регистрация в сроковете, посочени в чл.3 пар.2 Регламент /ЕО/ 261/2004.

Спорен пред въззивната инстанция е въпросът дали ответникът - длъжник е бил надлежно уведомен за цесията.

Настоящият състав на въззивния съд споделя приетото от първоинстанционния съд становище, че момента на пораждане на действието на цесията спрямо длъжника и третите лица е момента на съобщаване от предишния кредитор на длъжника за прехвърлянето на вземането, по аргумент от чл.99 ал.3 и ал.4 ЗЗД. Придаване на посоченото значение единствено на уведомяването, извършено от предишния кредитор е с цел защита на длъжника от ненадлежно изпълнение на лице, което не е титуляр на вземането и създаване на достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов /ТР №142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на ВС, решение №123 от 24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г., ІІ ТО на ВКС/. Правилна е и констатацията на първоинстанционния съд, че въпреки възможността за упълномощаване на новия кредитор от предишния за извършване на уведомяването, такова не е извършено, видно от съдържанието на договора за цесия, в който не фигурира волеизявление в посочения смисъл, като не е представено и отделно пълномощно в същия смисъл. Настоящият състав на въззивния съд споделя и становището в цитираното от първоинстанционния съд решение №123 от 24.06.2009 г. по т.д. №12/2009 г., ІІ TО на ВКС, в което се казва, че само уведомяването от цедента ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл.75 ал.1 ЗЗД.

Според правилото на чл.11 от Регламент /ЕО/ №593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорни задължения /Рим I/, свободата на страните да избират приложимото право следва да е един от основните принципи на системата от стълкновителни норми в материята на договорните задължения.

Доколкото в клаузата на чл.6 т.2 от ОУ на ищеца се приема, че приложимото право е това на Република Литва, то именно последното следва да бъде релевантно за преценката на съда досежно наличието на валидно сключен цесионен договор. Институтът на прехвърляне на вземания в литовското право е уреден в Глава VI от Гражданския Кодекс на Република Литва /посл. изменен на 12.04.2011 г./, който е достъпен на следния електронен адрес: https://www.wipo.int/wipolex/ru/legislation/details/8191.

Съгласно чл.6.101 ГПК на Република Литва, кредиторът може без съгласието на длъжника да прехвърли на друго лице цялото или част от вземането, при условие, че това не противоречи на закона или договора, както и ако не е свързано с личността на кредитора.

Прехвърлянето не трябва да накърнява правата на длъжника, както и да утежнява задължението му. От съдържанието на чл.6.103 ГПК на Република Литва следва, че формата на договора за цесия следва да е идентична с формата на договора, вземането по което е обект на прехвърляне. Според чл.6.107 длъжникът има право да противопостави на новия кредитор всички свои възражение, които е имал към предишния кредитор. Разпоредбата на чл.6.109 ГПК на Република Литва урежда уведомлението за прехвърляне на вземане по следния начин. Според чл.6.109.1, фактът на прехвърляне на вземането може да бъде противопоставен на длъжника /а и на трети лица/ от момента, в който длъжникът го е приел или е получил копие от документа, удостоверяващ факта на прехвърляне на вземането, или каквото и да било друго доказателство за този факт. Длъжникът е обвързан да изпълни задължението си към цесионера, само ако последният, заедно с предявяване на своето 3 искане, представи и договора за прехвърляне на вземането.

Съдът приема, че всички елементи от фактическия състав на цесионната сделка са налице, поне с оглед приложимото литовско право, защото по делото се доказа, че прехвърлянето на вземането на пътника, представляващо обезщетение по Регламент /ЕО/ 261/2004 не противоречи на закона, на договора, както и не е свързано с личността на кредитора, то не накърнява правата на длъжника, както и не утежнава задължението му.

Напротив – правното положение за длъжника е идентично преди и след прехвърлянето – разликата се свежда единствено до това по отношение на кого следва да изпълни. На следващо място, доколкото наличието на валидно сключен договор между пътник и авиопревозвач се обективира в издаването на самолетен билет/бордна карта, то следователно и договорът за цесия е достатъчно да бъде облечен в писмена форма, за да бъде валидно сключен и да породи правното си значение. Следва да се отчете още, че длъжникът е надлежно уведомен за извършената цесия още в хода на разменената между страните електронна кореспонденция, доколкото литовското право не изисква формален акт за уведомление, а „или каквото и да било друго доказателство за този факт“. Съгласно цитираната по-горе разпоредба на чл.6.109.1, надлежното уведомявана на длъжника е обвързано единствено от условието на последния да е представен договорът за цесия, като е без значение кое е лицето, което е представило договора – предишния или новия кредитор.

Тълкуването на разпоредбата налага извода, че не е достатъчно единствено изявление от предишния или новия кредитор, отправено към длъжника, че е извършено прехвърлянето, а е необходимо и прилагане към съобщението на самия договор за цесия. Писмените доказателства по делото не доказват, че договорът за цесия е представен на длъжника.

Приложената имейл кореспонденция дава основание за извода единствено, че е подписана приложената форма за прехвърляне, но не и че последната е приложена към имейла, респ. че е достигнала до получателя.