Решение № 1256 от 10.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1256 гр. София, 10.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Десислава Алексиева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20211100514682 по описа за 2021 година

С решение от 03.10.2021 г., постановено по гр.д. № 14693/2020 г. на Софийски районен съд, 31 състав, ЗД „Е.” АД е осъдено на основание чл. 432, ал.1 от КЗ да заплати на Д. Д. А. сумата 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на нейния дядо – Ч. С.А., настъпила вследствие на ПТП от 11.10.2019 г., около 11,00 ч. на международен път № 6264, км. 2+525, свързващ с. Самораново и гр.

Дупница, причинено от застрахован при ответника по застраховка „Гражданска отговорност” водач, ведно със законната лихва от 301.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен предявения иск за разликата над уважения размер до пълния му предявен размер, заявен като частичен от 50 000 лева. Всяка от страните е осъдена за разноски съразмерно на уважената/отхвърлената част от иска.

Решението е обжалвано от ищцата в отхвърлителната му част - за разликата над присъдения размер от 10 000 лева до размера от 20 000 лева. В жалбата се поддържа, че определеният от съда размер на застрахователното обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди от 20 000 лева съответства на принципа на чл. 52 от ЗЗД, но необосновано съдът е приел наличие на съпричиняване от пострадалото лице, определяйки приноса му за настъпването на вредоносното събитие в размер на 50%. Излага се аргумент, че с оглед установените обстоятелства, при които е настъпило ПТП, не е налице съпричиняване от пешеходеца, тъй като той не е могъл обективно да изпълни задължението си по чл. 113, ал. 1 от ЗДвП да прекоси пътното платно на пешеходна пътека, а не е и имал правно задължение за това, тъй като предприетите от него действия са били извън рамките на населеното място, където пресичането на пешеходци е разрешено, по арг. от чл. 113, ал. 2 от ЗДвП. Релевира довод, че независимо от това, че пострадалият не е извършил пресичане на обособена с хоризонтална и вертикална пътна маркировка пешеходна пътека, то същият законосъобразно е предприел своя ход в унисон с разписаното в пар. 6, т. 54 от ДР на ЗДвП, във връзка с чл. 119, ал. 1 от ЗДвП, когато предимството му е следвало да бъде спазено от 1 страна на виновния водач. Сочи, че не са налице доказателства по делото, които да обосновават категоричен извод, че с поведението си пешеходецът не е изпълнил задълженията си по ЗДвП. Въззивникът излага и възражение за завишен размер на приетия от съда процент на съпричиняване. Сочи се в тази връзка, че допуснатите от водача закононарушения са в пъти по-многобройни и значителни, и се намират в причинна връзка с настъпването на процесния инцидент. Счита, че ако се приеме за доказано наличието на съпричиняване, то с оглед конкретните обстоятелства, при които е настъпил този инцидент, и поведението на водача, отговорността на пострадалия пешеходец следва да бъде определена в размер на не повече от 25%. Иска се обжалваното решение в частта, която е отхвърлен иска за разликата над 10 000 лева до размера от 20 000 лева, да бъде отменено, и вместо него постановено друго, с което предявения иск се уважи в този размер.

Срещу решението е подадена въззивна жалба и от ответника в осъдителната му част.

Излага се възражение, че съдът неправилно е презумирал наличието на действително претърпени неимуществени вреди от смъртта на Ч. А. на базата на съществуващата родствена връзка между него и ищцата. По делото не били събрани категорични доказателства за особено близка връзка между ищцата и нейния дядо по смисъла на ТР № 1/2016 г. Жалбоподателят счита за неправилна преценката на съда досежно направеното от ответника възражение съгласно разпоредбата на §96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ и чл. 493а от КЗ, с която е определен максимален размер от 5000 лева за обезщетяване на разширения кръг лица, между които попада ищцата. Счита, че цитираната разпоредба намира приложение в настоящия случай. Поддържа и възражение за прекомерно завишен размер на определеното от съда като справедливо застрахователно обезщетение от 20 000 лева, като неотговарящо на критерия по чл. 52 от ЗЗД и съдебната практика.

Страните не са представили писмени отговори на подадените въззивни жалби. Пред съда въззивницата – ищца, чрез пълномощника си адв. К., подържа възивната си жалба и оспорва жалбата на насрещната страна. В писмена молба въззивникът – ответник, чрез юрк.

К., поддържа въззивната си жалба и оспорва жалбата на ищцата.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от Д. Д. А. срещу „Застрахователно дружество Е.” АД Т.В.К. иск за заплащане на сумата 25 000 лева /след допуснато увеличение на размера на иска по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК/, предявен като частичен от 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния дядо Ч. С.А., настъпила при ПТП от 11.10.2019 г., ведно със законната лихва от 31.01.2020 г. /датата на отказа на ответника да заплати обезщетение/ до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба ищцата твърди, че е внучка на Ч. С.А., който починал при ПТП, настъпило на 11.10.2019 г. на път, свързващ с. Самораново и гр. Дупница, по вина на водача на лек автомобил „Мерцедес” с рег. № *******, по отношение на който е имало сключена с ответника действаща застраховка „Гражданска отговорност”. Ищцата твърди, че е изживяла изключително тежко новината за внезапната смърт на дядо й, който въпреки напредналата си възраст се намирал в много добро физическо състояние. Отношенията им били изключително близки и силни, основани на привързаност, обич и уважение. Прекарвали заедно всеки празник и почивни дни, чували се всяка седмица, а доскоро ищцата прекарвала всяка своя ваканция при него. Ищцата винаги се чувствала щастлива и силна в компанията на дядо си, изпитвала възхищение към него. Винаги си допитвала до дядо си за съвет, той бил пример за нея в живота. След смъртта му и понастоящем ищцата се чувствала безпомощна, тъй като шокът от внезапната смърт на дядо й бил голям, мъката от загубата продължавала да е силна. Новината за настъпилото събитие причинило на ищцата силен стрес и отключило дълбоко емоционално разстройство, потиснатост и страх, многократно я връхлитали спомени за дядо й и не можела да се отърси от случилото се. От смъртта на дядо 2 й насам тя не искала да ходи в дома му, тъй като е много чувствителна и е наясно, че липсата му ще бъде много по-осезаема там.

Ищцата твърди, че е подала до ответното дружество на 30.10.2019 г. молба за изплащане на застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие на процесния инцидент, но ответникът отказал да изплати поисканото обезщетение.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор, с който ответникът оспорва исковете по основание и размер. Оспорва описания в исковата молба механизъм на настъпване на ПТП, наличието на противоправно и виновно поведение от страна на застрахования водач К.В.Г., както и настъпването на описаните неимуществени вреди и причинната им връзка с настъпилото ПТП. Излага възражение за липса на представени с исковата молба доказателства за наличието на съществувала трайна и непрекъсната духовна връзка между ищцата и пострадалото лице, както и действително претърпени от смъртта на дядо й неимуществени вреди, позовавайки се на ТР № 1/2016 г. на ВКС. В условията на евентуалност е направено възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице Ч. С.А.. Сочи се, че не са установени точните причини за настъпване на смъртта, не е ясен механизмът на удара. Твърди, че пострадалият е предприел пресичане на пътното платно на необозначено място и при липса на пешеходна пътека, като не е съобразил дистанцията и скоростта на приближаващите автомобили, като по този начин той сам се е поставил в опасност, създавайки предпоставки за настъпване на вредите. Предвид поведението на пострадалия, ответникът счита, че неговият принос в настъпването на вредоносния резултат е не по-малко от 80%. Ответникът излага и възражение за прекомерност на размера на претендираното обезщетение с оглед принципа на справедливостта, икономическите условия в страната и съдебната практика по аналогични казуси. Поддържа и становище за неоснователност на иска за разликата над сумата от 5000 лева, с оглед предвиденото в чл. 493а от КЗ във вр. с § 95 от ПЗР на КЗ ограничение.

Въззивният съд намира, че фактическата страна по делото е детайлно и коректно установена в обжалваното решение - чрез подробно посочване на относимите към спора факти и доказателствата, които ги установяват, поради което не е необходимо фактическата обстановка да се приповтаря в настоящото решение, като препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК.

При така установеното от фактическа страна, правните изводи са следните:

Предявени са искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, вр. чл. 45 от ЗЗД, и чл.

86, ал. 1 от ЗЗД – за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на нейния дядо, настъпила в резултат на ПТП, причинено от застрахован при ответника водач на МПС.

Съгласно чл. 429, ал. 1 от КЗ с договора за застраховка „Гражданска отговорност” застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие. Съгласно чл. 432, ал. 1 от КЗ, увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя, при спазване на изискването на чл. 380. Задължението на застрахователя е вторично, функционално обусловено от задължението на застрахования да обезщети вредите на третото лице. Застрахователят дължи обезщетение само доколкото застрахованият има задължение към третото лице за обезщетяване на причинените вреди.

Обект на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите лица за причините от тях на трети лица неимуществени и имуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на МПС, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или 3 законодателството на държавата, в която е настъпила вредата /чл. 477, ал. 1 от КЗ/.

Разпоредбата на чл. 498, ал.3 от КЗ предвижда като условие за допустимост на съдебната претенция на увреденото лице срещу застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение провеждането на уредената в чл. 380 от КЗ процедура, предвиждаща задължение на лицето, което желае да получи застрахователно обезщетение, да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция . Правото на иск възниква само ако застрахователят не е платил в срока по чл. 496 от КЗ, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение. В случая по делото е установено, че преди подаване на исковата молба ищцата е отправила до застрахователя писмена застрахователна претенция за заплащане на застрахователно обезщетение, но застрахователят е отказал да плати такова обезщетение. С оглед изложеното, предявеният иск е допустим.

За да се ангажира отговорността на ответника- застраховател по сключената за процесното МПС задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, в тежест на ищеца е да докаже, че водачът на МПС е осъществил спрямо него деяние, съставляващо деликт чл. 45 от ЗЗД, а именно - противоправно поведение, настъпване на твърдените от ищцата вреди, причинна връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди, като вината се презумира.

По делото е обявено за безспорно наличието на валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” към момента на твърдяното ПТП за лек автомобил „Мерцедес” с рег. № *******, сключена с ответника ЗД „Е.” АД.