Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 967 от 28.10.2025, Районен съд - Стара Загора

Съд
Районен съд - Стара Загора
Дело
Гражданско дело 2169/2025
Вид
Решение № 967
Подписан
28.10.2025
В сила
02.12.2025
Състав
Ваня Тенева

Цитирани разпоредби

  • чл. 11, ал. 1, т. 10 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 175 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 19 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 7 ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • член 10, параграф 2, буква ж) · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • член 23 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • член 3, буква ж) · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • член 8, параграф 1 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 10, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26 ал. 1 предл. първо · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 145 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 68г · Закон за защита на потребителите
  • чл. 3, ал. 2 · Закон за кредитните институции
  • чл. 10, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 10а, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 16 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 и ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 3, т. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 и ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 6-7 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 6-7 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 33 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 33, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 5 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9, ал. 4 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 967 гр. Стара Загора, 28.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, V-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ваня Тенева при участието на секретаря Ивелина Б. Костова като разгледа докладваното от Ваня Тенева Гражданско дело № 20255530102169 по описа за 2025 година

Предявени са обективно и евентуално съединени установителни искове по чл. 26 ал. 1 предл. първо от ЗЗД.

Постъпила е искова молба от Р. С. И., в която се твърди, че между нея, в качеството й на кредитополучател и „Неткредит“ ООД, в качеството на кредитодател, е сключен Договор за потребителски кредит № ********** от 21.05.2024 година.

Договорът бил сключен съгласно Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние. По силата на този договор, кредитодателят се задължил да предостави заемни средства в размер на BGN 500 /петстотин/ лева на И., а тя се задължила да ги възстанови, ведно с възнаградителна лихва.

Съгласно договора, годишният лихвен процент на заема бил 38.75 %, а годишният процент на разходите е 46.42 %. Срокът на договора бил уговорен в 6 равни месечни вноски.

Действително приложеното в кредитното правоотношение годишен процент на разходите обаче, бил различен от посочения в договора и вписания от кредитодателя, в размер от 46.42%. Това било така, защото съгласно 1 договора се дължала “неустойка”, в случай че кредитополучателят не предостави до края на следващия ден от сключване на договора, гаранция по кредита.

Счита се, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като заемодателят бил изискал и бил събрал лихви, такси и комисионни, свързани с договора за кредит, които не били предвидени в сключения договор за потребителски кредит. Макар да били посочени в договорите лихвен процент и годишен процент на разходите, ответникът не пояснил по ясен и разбираем начин какви са компонентите на ГПР.

В договора не били включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал право да формира ГПР в размер на 46.42%. Това нарушение имало за правна последица съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК недействителност на договора за заем и дължимост единствено на чистата стойност по кредита.

Дори и да не се приемело гореизложеното, следвало да се изтъкне, че кредиторът инкорпорирал във вноската допълнителна сума, която е оскъпила кредита за ищеца и съответно от „Неткредит“ ООД не спазили изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с договора за кредит. Разпоредбата сочела, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като трябвало да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното правоотношение, включително, но не само таксите по отпускане и управление на кредита, възнаградителната лихва и други. Спазването на това изчисление и даването на тази информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора били вменени като императивна разпоредба в ЗПК. Като съгласно чл. 22 от ЗПК, ако това условие не е изпълнено, договорът за заем е недействителен.

Кредитодателят, залагайки като клауза чл. 6, ал. 1 в договора за потребителски кредит всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът в настоящото производство, използвайки 2 заблуждаваща търговска практика създава неравноправност, която благоприятства кредитодателя и уврежда кредитополучателя. С такава клауза в договора „Неткредит“ ООД целял да заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало недействителност на целия договор, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водело до нищожност на договора. Това е така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Гореизложеното се подкрепяло от факта, че съгласно чл. 4, ал. 3 процесния договор за потребителски кредит, ищцата следвало да предостави в срок до края на следващия ден от сключване на договора, гаранция по кредита, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора условия, да се приеме. В договора било уговорени, че банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябвало да бъде за сума в размер на 558.00 лева със срок на валидност до 23.11.2024г.

Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ бил разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на възнаграждението в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в Договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК.

Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която дава легалната дефиниция на нелоялна търговска практика, която се използва в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Такава 3 практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща е такава търговска практика, при която се съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или е в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация е фактически точна и има за резултат или е възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на търговската практика. Така в чл. 4, ал. 3 от договора било уговорено заемът да бъде обезпечен с гаранция, съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, посочени по-горе, съгласно чл. 6, ал. 1 от процесния договор, същият дължал „неустойка“ на кредитора в размер на BGN 420 лева. Тоест се кумулирала месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараствало значително. Иначе казано, вноската по кредитите става значително по-голяма. Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредитите и създава предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя.

Следвало да се посочи, че „неизпълнението“ на задължението от ищцата да представи гаранция, вдигало лихвеният процент на кредита неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва.

Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл.

22 ЗПК договора бил недействителни, като съгласно чл. 23 ЗПК, се заявява, че се дължи само чистата стойност на кредитите, без лихва или други разходи по кредита.

Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират 4 по безотговорен начин, или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48. Клауза, която предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на гаранция, което задължение става изискуемо до края на следващия ден от подписване на договора за потребителски кредит, била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит.

В заключение, посоченият лихвен процент от договора не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва. Поради по- високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в пap. 1 от договорите в действителния му размер, а това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. Възнаградителната лихва съставлявала цена на предоставеното ползване на заетата сума и когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена се нарушавал принципа на добросъвестността при участие в облигационните 5 отношения.

Моли, в случай че съдът прецени, че договорът не е нищожен, същият да приеме, че уговорената договорна лихва по правоотношението противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. От съдържанието на договора за кредит, щяло да стане ясно, че страните са уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 38.75%. Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент следвало да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правела с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства.

Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/.