Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 94 от 16.02.2026, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно наказателно дело 989/2025
Вид
Решение № 94
Подписан
16.02.2026
В сила
16.02.2026
Състав
Антоанета Данова, Калин Калпакчиев, Невена Грозева

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 94 гр. София, 16.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Антоанета Данова

Членове:

Невена Грозева

Калин Калпакчиев при участието на секретаря Илияна Петкова в присъствието на прокурора Калин Софиянски като разгледа докладваното от Антоанета Данова Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200989 по описа за 2025 година Производството е образувано по касационен протест на Апелативна прокуратура- Варна и касационна жалба, депозирана от гражданския ищец Държавата, представлявана от Министъра на финансите, срещу решение №110 от 19.09.2025 г., постановено по внохд №151/2025 г. по описа на ОСВарна.

В касационният протест са релевирани основанията по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения от апелативната инстанция се обосновава с: 1. незаконосъобразно изключване на част от заключението на ССчЕ-за, поради това, че поставената задача за изследване реалността на извършените сделки е въпрос от правно естество, макар такава задача обективно да не е била формулирана; 2. игнориране на изводите на експерта, изготвил ССчЕ-за, че по отношение дружествата доставчици на представляваното от подсъдимия Ч. дружество /фирма/, е установено, че не са имали кадрови, технически и материален ресурс да извършат съответната доставка, като тези доставки не са били отразени в счетоводствата им и е липсвало съответно плащане; 3. непосочване в съдебното решение на доказателствата въз основа, на които е прието, че дружествата съконтрахенти са били в състояние да извършат доставките по инкриминираните фактури; 4. липса на обсъждане защо дружествата доставчици, които не са разполагали с материална, кадрова и техническа 1 обезпеченост да извършат съответните доставки, са ангажирали други подизпълнители, за които също е било установено, че не са кадрово, технически и материално обезпечени да ги извършат; 5. игнориране на показанията на св.Д. М.; 6. липса в мотивите на съдебното решение „на посочени с конкретика фактури, дружества и дейности, за които всъщност е прието, че е налице реалност на извършените сделки и съответно правомерно ползване на данъчен кредит“. Във връзка с касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК се твърди, че извода на съда за недоказаност на обвинението е необоснован и е довел до неправилно приложение на закона. Прави се искане да бъде отменено изцяло протестираното решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане на апелативния съд.

В касационната жалба на гражданския ищец са изложени идентични съображенията на тези, отразени в касационния протест във връзка с претендираните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Посочва се, че неоснователно е бил отхвърлен гражданският иск, тъй като данъчното престъпление е било доказано. Моли се да бъде отменено въззивното решение, с което е потвърдена първоинстанционната оправдателна присъда и делото върнато за ново разглеждане.

В съдебното заседание пред Върховния касационен съд представителят на Върховната касационна прокуратура заявява, че поради идентичното съдържание на протеста и жалбата на гражданския ищец ще вземе общо становище по тях. В тази връзка счита, че въззивната инстанция не е изпълнила своите процесуални задължения, тъй като е избегнала внимателния и подборен анализ на тези доказателства, които ясно показват, че сделките на управляваното от подсъдимия Ч. дружество с /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/ и /фирма/, са недействителни. Според прокурора, не е било отдадено необходимото значение на обстоятелствата, че процесните дружества не притежават необходимия материален капацитет, технически възможности и персонал, за да извършат декларираните от подсъдимия Ч. дейности, както и че издадените от тях фактури не са били счетоводно отразени. В заключение моли да бъде уважен протеста на прокуратурата.

Гражданският ищец Държавата, представлявана от Министъра на финансите, не изпраща представител в съдебното заседание.

Защитникът на подсъдимия С. Ч.- адв.Ж. посочва, че доказателственият анализ на въззивния съд е пълноценен, както и ,че напълно законосъобразно той е достигнал до извод за обективна и субективна несъставомерност на инкриминираното престъпление. За да обоснове този си извод, апелативната инстанция е взела предвид както практиката на СЕС, така и тази на ВКС и обосновано е достигнала до извод, че липсва каквото и да е било знание у подсъдимия за воденото от съконтрахентите му счетоводство. Моли решението на АС-Варна да бъде потвърдено.

В последната си дума подсъдимият С. М. Ч. моли да бъде потвърдено въззивното решение.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето наказателно отделение като 2 обсъди доводите, релевирани в касационните жалби и протеста, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда №8 от 28.01.2025 г., постановена по нохд №415/2024 г., Окръжен съд- Варна е признал подсъдимия С. М. Ч. за невиновен в това, че в периода 13.01.2016 г. до 13.11.2018 г. в /населено място/, в условията на продължавано престъпление, в качеството си на управител и представляващ търговско дружество /фирма/ (ново име /фирма/) , условията на посредствено извършителство- чрез Р. Й. А., упълномощена от С. М. Ч., в качеството му на управител на /фирма/, е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери "Данък добавена стойност" в размер на 62 687.52 лева, като потвърдил неистина в подадени пред ТД на НАП -гр.

Варна справки-декларации, които се изискват по силата на чл. 125 от ЗДДС, и приспаднал неследващ се данъчен кредит в общ размер на 62687.52 лв., поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 255 ал.3, вр . ал.1, т.2 и т.7, вр.чл.26, ал.1 от НК.

С присъдата е отхвърлен гражданския иск за обезщетение за имуществени вреди в размер на 62 687.52 лева, ведно със законната лихва от момента на увреждането, предявен от Министъра на финансите като представляващ Държавата срещу подсъдимия С. Ч..

По въззивен протест с искане за отмяна на първоинстанционната присъда и постановяване на нова, с която подсъдимият Ч. да бъде признат за виновен и осъден в извършване на инкриминираното му престъпление по чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 т.2 и т.7 във вр.с чл.26 ал.1 от НК, пред Варненски апелативен съд е било образувано внохд №151/2025 г., приключило с решение №110 от 19.09.2025 г., с което съдебният акт на първата инстанция е бил потвърден изцяло.

Касационната жалба на гражданския ищец Държавата, представлявана от Министъра на финансите, е НЕДОПУСТИМА и като такава следва да бъде оставена без разглеждане.

С първоинстанционната присъда гражданският иск за обезщетение за имуществени вреди в размер на 62 687.52 лева, ведно със законната лихва, предявен от Министъра на финансите като представляващ Държавата срещу подсъдимия, е бил изцяло отхвърлен. Срещу присъдата на ОС-Варна в тази й част /тъй като само тя може да се обжалва от гражданския ищец, съобразно чл.318 ал.5 от НПК/, не е била подадена въззивна жалба, което означава, че той е бил съгласен с постановения съдебен акт в гражданско отхвърлителната му част. С въззивното решение присъдата е била изцяло потвърдена, в това число и по отношение гражданската претенция. След като гражданският ищец не е обжалвал първоинстанционния съдебен акт, то той не може да обжалва решението на апелативния съд, при положение, че с него не е постановено нещо различно от това по присъдата. Касае се за т.н. „прескачащо обжалване“, което НПК не допуска.

3

Що се отнася до касационният протест, същият е процесуално допустим, но разгледан по същество се явява НЕОСНОВАТЕЛЕН.

Важен елемент за съставомерността на инкриминираното престъпление по чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 т.2 и т.7 от НК е установяването на фиктивност на сделките и услугите по инкриминираните фактури, издадени от дружествата /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/ и /фирма/, съконтрахенти на /фирма/, чиито собственик и управител е бил подсъдимия Ч.. Установяването на фиктивност на сделките и услугите предпоставя наличието на инкриминираните изпълнителните деяния по т.2 на чл.255 ал.1 от НКпотвърждаване на неистина в подадени пред ТД на НАП справки- декларации, които се изискват по силата на чл.125 от ЗДДС и по т.7 от същата правна норма- приспадане на неследващ се данъчен кредит.

В обвинителния акт прокурорът претендира, че нереалността на сделките по процесните фактури се обосновава с това, че шестте дружества доставчици на /фирма/ а именно /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/ и /фирма/ „не са декларирали продажбите към дружеството на подсъдимия, както и че не са били представени документи, съпътстващи издадените фактури“.

В контекста на твърдението за фиктивност на инкриминираните сделки и услуги, никъде в обвинителния процесуален документ не са били посочени обстоятелства за липса на техническа и материална обезпеченост и кадрови ресурс на шестте дружества съконтрахенти, за да могат те да извършат съответните доставки или услуги. Не е налице и изменение на обвинението по реда на чл.287 ал.1 от НПК от прокурора. При това положение дейността на двете предходни инстанции по изясняване на посочените по-горе факти, както и тази на прокурора по обжалване на съдебните актове по причини, свързани отново с тях, е лишена от смисъл. Обвинителният акт поставя рамките на доказване в процеса и осъществяване на правото на защита, доколкото подсъдимото лице се защитава по фактите, така както са отразени в него и при различни фактически положения, защитната му позиция би могла да има различно изражение. В случая обсъждането на допълнителни неинкриминирани факти, имащи значение за преценката дали процесните сделки са реални или фиктивни, не е довело до съществено нарушение на процесуалните правила, доколкото спрямо подсъдимия е постановена оправдателна присъда, чрез която в най-пълна степен са защитени неговите права.

Предвид изложеното настоящият касационен състав счита, че всички доводи, наведени в протеста за това, че апелативният съд е игнорирал експертните изводи в ССчЕ-за за липса на кадрова, материална и техническа обезпеченост на дружествата доставчици, както и за липса на обсъждане на обстоятелството, че подизпълнителите на тези дружества също не са разполагали с материални, кадрови и технически възможности, а предметът им на дейност е бил такъв, че те също не са могли да извършат ремонт на части за селскостопанска техника, не следва да бъдат разглеждани.

По-нататък, позовавайки се и на трайната съдебна практика на ВКС 4

/Решение № 19 от 18.03.2022 г. на ВКС по н.д. № 1122/2021 г., III н.о., Решение № 63 от 01.07.2020 г. на ВКС по н.д. № 160/2020 г., I н.о./, апелативният съд е направил вярно заключение, че реалността/ фиктивността на сделките е правен въпрос, на който отговор следва да даде съда, а не експерта, непритежаващ юридическа компетентност. Именно по тази причина е изключил онези части от ССчЕ-за, в които вещото лице се е произнесло, че сделките не са реални. Вярно е твърдението на прокурора, отразено в протеста, че въпрос за тяхната реалност не е бил поставян на експерта, изготвил писменото заключение, но също така е вярно и, че при отговора на поставените му задачи от органа на досъдебното производство, той подробно е аргументирал защо приема, че сделките са нереални. При това положение, въззивната инстанция не е имала друга възможност освен да не кредитира експертизата в тази й част. Претенцията на прокурора, че съдът е следвало да назначи повторна експертиза, не държи сметка за това, че ССчЕ-за не е била непълна или неясна при отговорите на онези въпроси, които са от професионалната компетентност на вещото лице, поради което не са били налице и основанията на чл.153 от НПК. Така че като е изключил от доказателствения обем онази част от експертно заключение, в което са били обсъждани правни въпроси, съдът не е допуснал нарушение на процесуалния закон, каквото се претендира в касационния протест. Реалността/фиктивността на сделките подлежи на установяване единствено чрез валидно събрани доказателства и доказателствени средства по смисъла на НПК, без да се презумира формална доказателствена сила, на което и да е от тях, както законосъобразно е било сторено от предходната инстанция.