Решение № 1197 от 26.10.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1197 гр. София, 26.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлин Михайлов

Членове:

Даниела Христова

Цветомира П. Кордоловска Дачева при участието на секретаря Мария Г. Минова като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно гражданско дело № 20251000503297 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

Образувано е по повод постъпила въззивна жалба от Ц. Д. З., с която обжалва решение № 260 600 от 21.11.2024 г., постановено по гр. д .№ 1 971/20 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 29 състав, с което съдът е отхвърлил иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 8 642.56 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 32 449.50 лв., подлежаща на връщане за платени валутни разлики за периода от 17.01.2015 г. до 25.02.2019 г. без основание поради нищожност на клауза по чл. 6, ал. 2 от договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 38199 от 05.09.2008 г. за периода от 14.02.2017 г. до 13.02.2020 г. включително.

В жалбата се твърди, че решението в атакуваните части е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон, както и необосновано. Твърди, че съдът при постановяването на решението е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а именно нарушил е принципа на вътрешното убеждение, уреден в чл. 12 и чл. 235 от ГПК, като не е обсъдил доказателствата в тяхната съвкупност, наведени твърдения, възражения и оспорвания от страна на ищеца. Твърди, че при постановяване на решението си СГС е допуснал и нарушение на материалния закон.

Твърди, че с влязло в сила съдебно решение от 29.04.2020 г., постановено по гр. д. № 7 942/19 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 4 „г“ състав, е признато за установено по отношение на „Юробанк България“ АД по иск, предявен от Ц. Д. З., че е 1 нищожна клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 38199 от 05.09.2008 г. поради това, че същата е неравноправна. Твърди, че съгласно тази клауза от договора, която е обявена за нищожна са налице валутни разлики за исковия период от 17.01.2015 г. до 25.02.2019 г., която сума съгласно заключението на експертизата е в размер на 32 449.50 лева. Твърди, че н еправилни са изложените от СГС мотиви относно искането на ищеца да бъде прогласена нищожността на целия договор за кредит, като се има предвид, че е прогласена за нищожна клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора, в нарушение на установената съдебна практика, включително на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, както и на СЕС, е приел, че преценявайки конкретните обстоятелства, запазването на действието на договора без неравноправната клауза на чл. 6, ал. 2 не противоречи на интересите на потребителя - кредитополучател. Развива доводи, че целият договор за кредит се явява недействителен, тъй като не може да бъде изпълняван без неравноправната клауза, която е обявена за нищожна. Твърди, че неправилни са и фактическите и правни изводи на СГС относно предявения от ищеца иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 8 642.56 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 14.02.2017 г. - 14.02.2020 г. Твърди, че за да отхвърли така предявения иск съдът е приел, че съгласно възприетото в Тълкувателно решение № 5/21.11.2019 г., постановено по тълк. д. № 5/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС при връщане на даденото при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни и тъй като не е представена покана, то иска е неоснователен. Твърди, че с искова молба вх. № 8 669 от 15.05.2012 г. по описа на Софийски районен съд е оспорил като недължими начисляваните и събирани от ответника валутни разлики. Исковата молба представлява покана по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД и поставя ответника в забава за връщане на платените без основание суми. По делото са представени съдебните решения, постановени по гр. д. № 26 968/2012 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 42 състав, решение от 29.04.2020 г., постановено по гр. д. № 7 942/19 г. по описа на Софийски градски съд, 4 „г“ състав и определение № 60 458/16.08.2021 г., постановено по гр. д. № 1 749/20 г. по описа на ВКС, ТК, 2 т. о., с което производството по тази искова молба е приключило. Твърди, че по делото са представени от ответника два броя покани, съответно с вх. № 102 959/10.08.2011 г. и с вх. № 0 171/17.04.2014 г., отправени от ищеца към банката – ответник, поради което твърди, че за всички недължимо платени от ищеца суми е налице покана, от датата на която ответникът дължи заплащане на обезщетение за забава на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размер на законната лихва. Ето защо смята, че решението на СГС в тези части е неправилно и необосновано. Моли съда да постанови решение, с което да отмени като неправилно решението в частите, в които е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 8 642.56 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 14.02.2017 г. до 13.02.2020 г. включително, както и в частта за разноските, като вместо отмененото решение, след като прогласите нищожността на целия договор за кредит и да постановите решение, с което да осъдите ответника „Юробанк България“ АД да заплати на ищеца Ц. Д. З. на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 2

8 642.56 лева, представляваща обезщетение за забава за исковия период от 14.02.2017 г. до 14.02.2020 г., като претендира и разноски, вкл. адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал.

1, т. 3 от Закона за адвокатурата, тъй като ищецът е колега - юрист.

Ответникът по въззивната жалба „Юробанк България“ АД оспорва подадената въззивна жалба. Твърди, че атакуваното решение в тези части е правилно и законосъобразно.

Твърди, че подадената въззивна жалба е неоснователна, необоснована и не е подкрепена с необходимите доказателства и релевантни правни доводи. Твърди, че от събраните по делото доказателства безспорно е установено, че по отношение установителната част от предявения първи главен осъдителен иск, не е доказана съществена причинно- следствена връзка между прогласената за нищожна клауза и неговата евентуална цялостна недействителност. Твърди, че ищецът не разполага с правен интерес да предяви това допълнително установително искане, доколкото същият не е предявил кореспондиращия му осъдителен иск по реда на чл. 34 от ЗЗД, а искането е недопустимо, доколкото е самостоятелно и самоцелно. Твърди, че целта или смисълът на отрицателния установителен иск за прогласяване нищожност на договор или отделни негови клаузи, е да внесе яснота, определеност и безспорност в гражданското правоотношение, преди да се е стигнало до съответната по-остра форма на засягане правата н а ищеца. Твърди, че това допълнително установително искане би било допустимо единствено в случай, че беше обективно съединено с кондикционен осъдителен иск или отрицателен установителен иск за недължимост на част от главницата по договора с цел да получи една облага под формата на разноски. Твърди, че в конкретния случай и по начина, по който е предявено това допълнително установително искане, правото на иск не е надлежно упражнено, доколкото без съмнение липсва абсолютната процесуална предпоставка „правен интерес“. Развива доводи, че личния правен интерес на ищеца е незащитим по този ред. Твърди, че с решението, с което се отхвърля процесното установително искане, не се създава сила на присъдено нещо . Твърди, че не са налице твърдините от въззивника нарушения на чл. 12 от ГПК и чл. 235 от ГПК досежно формираното вътрешно убеждение и цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхна съвкупност. Оспорва доводите и твърденията на въззивника относно основателността на допълнителното искане за приемане в мотивите на съдебното решение на процесния договор за нищожен, и от материалноправна страна, доколкото първоинстанционният съдебен състав правилно е тълкувал и приложил относимите материално-правни норми. Твърди, че нормите на чл. 26 от ЗЗД в различните му алинеи и хипотези, са императивни и достатъчно ясни и категорични. Твърди, че в случая, ако се приеме, че действителната воля на страните е била да се отпусне кредит в лева, която евентуално е била прикрита чрез сключване на договора във валутата шв. франкове, то е безспорно по отношение на тази действителна прикрита до момента сделка са налице всички законови условия и предпоставки за нейната валидност. Твърди, че в крайна сметка няма законова пречка или забрана да се уговарят кредити в чуждестранна валута, вкл. и чрез определяне на погасителни вноски в същата чуждестранна валута и погасяването м у в друга валута, тъй като договорът би могъл безпроблемно да съществува. Твърди, че о тделно от горното, подобна санкция би била в разрез с правилото на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, както и че 3 целта, смисълът и духът както на нормите на националното право, така и на тези на Директива 93/13 не предполагат налагането на такава значителна и непропорционална санкция за насрещната страна, вследствие подобен не толкова съществен и тежък пропуск, какъвто е евентуалното допускане и включване на неравноправна клауза, свързана с част от основния предмет на потребителския договор, който дори не е извършен умишлено. Твърди, че СЕС (в т. 56 и т. 71 от Определение от 18.10.2023 г. по дело С- 117/23) приема, че целта на преценката на характера на допуснатото нарушение и съответната му санкция чрез евентуалната възможност за прогласяване нищожността н а целия договор за кредит, е възстановяване на договорното равновесие между страните по договора, а не отклонение в другата крайност - чрез налагане на непропорционална санкция да се достигне до възможност и вероятност за неоснователно обогатяване на потребителя чрез реализиране на неследваща му се облага, получавайки на практика безлихвен кредит и спестявайки си този разход. Твърди, че приемането на обратното би било противоречие с Директива 2008/48/ЕО приемаща, че предвидените санкции (за кредиторите не спазващи изискванията на Директивата следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Твърди, че интересът на потребителя, който различните юрисдикции приемат последователно за „икономически по-слабата страна с оглед по-слабата му информираност и познания не налага и не предполага прогласяването на целия договор за нищожен. Твърди, че в практиката си СЕС е посочил, че ако последното условие е изпълнено (както в случая), съгласно чл. 6, nap. 1 от Директива 93/13 съответният договор трябва да продължи да действа без друго изменение, освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност за запазване на договора без неравноправните клаузи. Развива доводи относно съдържанието на понятието „среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен“ включва задължения на средния потребител да се информира относително добре и да бъде съответно наблюдателен и съобразителен при подписването на договора.

По отношение на вземането по акцесорния осъдителен иск по чл. 86 от ЗЗД не е изискуемо, поради липса на покана по смисъла на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. Твърди, че самият въззивник правилно приема, че такава покана по смисъла на чл. 84, ал.2 от ЗЗД е безспорно необходима, но ищецът не е представил документ за такава покана. Ето защо моли съда постанови решение, с което да остави без уважение подадената въззивна жалба и потвърди атакуваното решение в тези части като правилно и законосъобразно и претендира разноски.

С частна жалба Ц. Д. З. оспорва определение № 263 611 от 12.09.25 г., постановено по гр. д .№ 1 971/20 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 29 състав, с което съдът е оставил без уважение искането, съдържащо се в подадената с вх. № 285 257/18.12.2024 г. молба от Ц. Д. З. за изменение на постановеното по делото решение № 260 600/21.11.2024 г. В жалбата твърди, че определението е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон и е необосновано. Твърди, че определените разноски са присъдени неправилно, тъй като ищецът в качеството си на потребител, като изключение от общото правило на чл. 78, ал. 3 от ГПК, 4 не дължи заплащане на разноски при частично уважаване на предявените искове, когато се основават на нищожна неравноправна договорна клауза. Твърди, че в решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на Съда на Европейския съюз СЕС е приел за необходимо да се произнесе по въпроса дали е съвместимо с принципа на ефективност, възлагането на потребителя на съдебните разноски в зависимост от върнатите му суми, при положение, че искът му е уважен в частта относно неравноправния характер на спорната клауза, като в т. 95 е обосновано, че разпределянето на разноските по съдебно производство пред националните юрисдикции попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, при условие че са спазени принципите на равностойност и на ефективност.