Протокол № 168 от 12.03.2026, Окръжен съд - Пазарджик

ПРОТОКОЛ

№ 168 гр. Пазарджик, 12.03.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев при участието на секретаря Ана Здр. Ненчева

Сложи за разглеждане докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно гражданско дело № 20265200500077 по описа за 2026 година.

На именното повикване в 09:30 часа се явиха:

Жалбоподателят, редовно призован, не се явява. За него се явява особеният му представител адв.С. Д..

Ответникът не се явява, редовно призован. Постъпило е писмено становище, че не възразяват делото да се гледа в тяхно отсъствие. Поддържат депозирания отговор. Оспорват въззивната жалба. Поддържат искането за потвърждаването на решението и претендират разноски.

Адв. Д.: - Предоставям на съда да прецени за даване ход на делото.

Съдът намира, че няма процесуална пречка по даване хода на делото, поради което и на основание чл.142 от ГПК

О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО

ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО

Производството е въззивно – по чл.258 и следващите от Граждански процесуален кодекс.

С решение на Районен съд П., постановено по гр.д.№ *** по описа за 1

2022 година е признато за установено по отношение на „А.Ф.“ ЕООД, с ЕИК:

*******, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Г.М. Д.“ № 16 А, представлявано от управителя П. И.а, със съдебен адрес: гр. С., бул. „Ц.“ № 40, ет. 8, чрез юрисконсулт К.И.К. и О. Д. С., с ЕГН: **********, от с. П.К., община П., ул. „Х.Б.“ № 2, ет. 3, ап. 12, че съществува облигационно отношение, съгласно Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив № AG0009406 от 09.10.2019 г., съгласно който ответникът О. Д. С. дължи на „А.Ф.“ ЕООД, заплащането на сумата от 284,76 лв. (двеста осемдесет и четири лева и седемдесет и шест стотинки), представляваща незаплатена главница по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с падеж от 08.01.2020 г. до 24.02.2020 г.; сумата от 124,39 лв.(сто двадесет и четири лева и тридесет и девет стотинки), представляваща договорена и неизплатена част от възнаградителна лихва по договор за финансов лизинг за периода от 08.01.2020 г. до 24.02.2020 г.; сумата от 1,93 лв.(един лев и деветдесет и три стотинки), представляваща неустойка за забавени плащания по приложимия погасителен план за периода от 08.01.2020 г. до 24.02.2020 г., както и сумата от 1 024,59 лв.(хиляда двадесет и четири лева и петдесет и девет стотинки), представляваща неустойка за прекратяване на договор за лизинг по вина на лизингополучателя, равна на трикратния размер на погасителна вноска от 341,53 лв. (триста четиридесет и един лева и петдесет и три стотинки) и ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от датата на предявяване на заявление по смисъла на чл. 410 от ГПК– 28.12.2021 г. до окончателно изплащане на вземането.

Осъден е О. Д. С., с ЕГН: **********, от с. П.К., община П., ул. „Х.Б.“ № 2, ет. 3, ап. 12, да заплати на „А.Ф.“ ЕООД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Г.М. Д.“ № 16 А, представлявано от управителя П. И.а, със съдебен адрес: гр. С., бул. „Ц.“ № 40, ет. 8 – чрез юрисконсулт К.И.К., сторените съдебно деловодни разноски по ч.гр.дело № 924/2021 г. в размер на 51,09 лв.(петдесет и един лев и девет стотинки) – държавна такса и 50,00 лв.(петдесет лева) – юрисконсултско възнаграждение, както и сторените в исковото производство съдебно-деловодни разноски в общ размер на 1 148,91 лв.(хиляда сто четиридесет и осем лева и деветдесет и една стотинки), представляваща сбор от държавна такса в размер на 148,91 лв.(сто четиридесет и осем лева и деветдесет и една стотинки), възнаграждение за 2 вещото лице в размер на 600,00лв.(шестстотин лева), депозит за назначаване на особен представител на ответника О. С. в размер на 300,00 лв.(триста лева) и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв. (сто лева).

Така постановеното решение е обжалвано от О. С., чрез назначения особен представител адв.Д..

По делото било установено,че ответникът по иска е напуснал апартамента на адреса, на който е призоваван и има данни, че живее в Г..

Направени са възражения относно приложението и съобразяване с разпоредбите на Регламент /ЕС/ №1215 / 2012 г. на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела относно определената международна компетентност по потребителски договори.

Договора за финансов лизинг бил сключен с финансова институция . като са определени главница, лихва, неустойки.

Определена била лихва в размер па 41.16 % .както и годишен процент на разходите в размер на 49.88 % .

Този договор по естеството си представлявал потребителски кредит.

Предвидените лихва и ГПР надвишавали допустимите размери по ЗПК и тези клаузи в договора били нищожни.

Налице било и противоречие с разпоредбата на чл. 19 ал.1 от ЗПК, относно размера на максималния размер на ГПР. Не била включена в ГПР таксата за кандидатстване , а от установеното от вещото лице и съобразно разпоредбата на чл.19,ал.1 от 3ПК тя следвало да се включи. При включването и ГПР се получава 55.3043 % и надвишава с 5.304.3 % процента петкратния размер на законната лихва по договора.

Поради това договорът бил нищожен.

В противоречие с функциите на неустойката били включени в договора клаузи за няколко неустойки.

Неоснователно се претендирала неустойка за предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя в размер на три лизингови вноски .

Това е висока сума, която се изисква да се плати след като актива е върнат на лизингодателя и той има възможност да получи доход от него и ще се облатодетелства два пъти.

3

Нямало настъпили вреди от предсрочното прекратяване на договора , което е свързано е компенсаторната роля на неустойката и такава клауза противоречала на добрите нрави и е нищожна.

Тези доводи не били съобразени от съда.

Моли решението да бъде отменено и исковете отхвърлени изцяло ,като се прогласи нищожността на договора.

В срок е постъпил отговор от ответника по жалбата „А.Ф.“ ЕООД .

Изложените във въззивната първоинстанционния съд. жалба доводи били обсъдени от

Договорената лихва била възнаграждението на лизингодателя, което той има право да получава съгласно чл.342, ал.1 от ТЗ, защото договорът за лизинг е възмезден. Договорът за лизинг се различавал от договора за протребителски кредит, защото при лизинговото правоотношение веднъж лизингодателят използва финансов ресурс за придобиване и закупуване на лизинговото имущество и втори път се употребява финансов ресурс, за да се осигури използването на това имущество от лизингополучателя за целия срок на договора. Следователно възнаграждението на лизингодателя, което се изразява в договорната лихва се различава от възнаграждението на кредитодателя.

Считат за меродавен критерият, предвиден в чл.19, ал.4 от ЗПК .

Ако се вземат предвид всички обстоятелства, а именно че предметът е употребявано МПС, че за целия срок се използва от лизингополучателя, който във всеки един момент може да употреби вещта несъобразно с нейното предназначение, в това число и да я разпродаде на части, лизингополучателят може да върне на МПС във всеки момент преди изтичане на срока на договора в неустановено техническо съС.ие, съществуващата опасност автомобилът да не е обслужван и сервизиран на време от лизингополучателя, то риска при сключване на договора значително се повишавал.

В Закона за потребителския кредит като основание за нищожност на договора за кредит е посочен ГПР,като няма предвиден максимален размер на лихвата. Цитираната от първоинстанционния съд съдебна практика на ВКС била постановена преди регулацията на правоотношенията, свързани с потребителски кредити, приета с първия Закон за потребителския кредит 4

(отм.) през 2006г.

Според нормата на чл. 19 ЗПК/действаща/ годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Видно от мотивите за това нововъведение /при пленарно парламентарно обсъждане на 06.03.2014 г. на законопроекта за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС/, законодателят е целял постигане именно на справедлив баланс между интересите на потребители на "бързи" небанкови кредити, изолирани от банковите услуги поради ниска кредитоспособност /влошено имуществено съС.ие, нестабилни или неустановими доходи, налична вече задлъжнялост/ или ниска информираност и на професионалните заемодатели, опериращи на същия този рисков пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои клиенти.

За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски кредит чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на последния.

Съдът не съобразил представената практика, като се позовал на практика противоречаща на установената такава от ВКС.

Във всички случаи преценката за неравноправност на договорна клауза ,в частност на тази за лихви , изисквала от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи или друг договор, от който той зависи - чл.145. ал.1 ЗЗП. Позовават се на трайна практика на ВКС , според която при финансовия лизинг се постига правен резултат, сходен с този при усвоен кредит, чието погасяване се осъществява чрез заплащането на лизинговите вноски. Именно поради това икономическо и правно съдържание на договора, интересът на лизингодателя при финансовия лизинг е насочен към получаването на цялото уговорено лизингово възнаграждение и реализирането на инвестицият,, включително чрез разпореждане с вещта, за разлика от оперативния лизинг, при който интересът е ограничен до получаването на всяка отделна лизингова вноска 5 срещу ползването на вещта.

Тази особеност на договора за лизинг следвало да бъде съобразена.

Договорът бил прекратен едностранно от Лизингодателя с изземване на Лизинговия актив, като били налице предпоставките за това - неизпълнение от страна на Лизингополучателя на задължението му за плащане на лизингови вноски, съгласно договорения погасителен план. Противното би означавало, че при действащ договор Лизингополучателят продължава да дължи лизингови вноски и за периода, в който не е ползвал актива.

Неоснователни били доводите, че клаузата на чл. 15.5 от приложимите Общи условия, предвиждаща неустойка за предсрочно прекратяване на договора, била нищожна като неравноправна.

Тази неустойка не обезщетявала интереса на Кредитора от навременно плащане на вноските по погасителен план съгласно договорените падежи, а интереса от наличието на действащ, валиден договор, респ. интереса от получаване на реално изпълнение по същия, т.н. „негативен интерес“.

При сключения договор Лизингодателят се задължавал да придобие определена вещ по заявка и спецификация на Лизингополучателя единствено с цел да я предостави като кредит във веществена форма на последния.

Анюитетните вноски по погасителния план включвали в себе си както цената на ползването - договорената възнаградителна лихва, разпределена във времето, така и стойността на вещта - главницата. При надлежно изпълнение на договореното, се стига до изплащане на стойността на вещта, поради което и е предвидено задължително придобиване на собствеността в края на срока, без допълнителни плащания. Задължението за сключване на споразумение за прехвърляне на собствеността тежи върху двете страни по договора именно защото и Лизингодателят има интерес да прехвърли собствеността, след като е получил дължимите плащания, за което може да изисква съдействие на Лизингодателя.

Предсрочното прекратяване на договора за финансов лизинг с връщане на лизинговата вещ от лизингополучателя води до отпадане на задължението му за плащане на оставащите лизингови вноски до края на срока на договора .