Определение № 25709 от 16.12.2025, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 14000/2025
- Вид
- Определение № 25709
- Подписан
- 16.12.2025
- В сила
- 16.12.2025
- Състав
- Венета Цветкова, Атанас Маджев, Валерия Братоева
Цитирани разпоредби
- чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 633 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 36 · Закон за адвокатурата
- чл.36, ал.2, изр.2 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.1, т.2 · Закон за адвокатурата
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 25709 гр. София, 16.12.2025 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Б, в закрито заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Венета Цветкова
Членове:
Валерия Братоева
Атанас Маджев като разгледа докладваното от Венета Цветкова Въззивно частно гражданско дело № 20251100514000 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.
Образувано е по частна жалба на адвокат П. И. П., като процесуален представител на ответницата С.И. срещу Определение № 34600 от 20.08.2025 г. по гр. д. № 14426/ 24 година, 169 състав на СРС, с което е оставено без уважение искането по молба по чл. 248 ГПК от 07.07.2025 година на адв. П. П., процесуален представител на ответника за изменение на постановеното по делото Решение № 9770/27.05.2025г. по гр.д. №14426/2024г. на СРС, 169 състав.
Жалбоподателят намира определението за неправилно и незаконосъобразно. На първо място сочи, че съдът не е съобразил правната сложност и реално извършените от адвоката действия по процесуална защита, както и че тя се осъществява в две отделни производства – заповедно и исково. Претендира изменение в размерите, посочени в жалбата.
Насрещната страна – КРЕДИТ ИНС АД намира жалбата за неоснователна, като счита, че съдът правилно е съобразил фактическата и правна сложност на делото и извършените от процесуалния представител действия, както и е съобразил практиката на СЕС.
Производството пред СРС е образувано по подадено заявление, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, което е прераснало в исково производство, поради подадено в срок възражение от страна на длъжника. Установителните искове са уважени частично, като съдът е присъдил разноски, съобразно изхода от производството и при преценка на фактическата и правна сложност на спора, при определяне на възнаграждението на адвоката, осъществил безплатна правна помощ.
С атакуваното в настоящото производство определение, съдът е оставил без уважение искането на ответника за изменение на решението в частта за разноските, присъдени за адвокат на ответника. Съдът се е аргументирал с Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, обсъдил е нормите на чл.38, ал.1, т.2 ЗА, чл.36, ал.2, изр.2 ЗА, приложимостта на минималните размери по Наредба №1/2004 г. и ЗПП, Наредбата за заплащане на правната помощ, нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК, като е възприел като критерии при определяне на възнаграждението: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото, в който смисъл се е позовал и на Определение № 50015/16.02.2024г. по т.д. № 1908 1 на ВКС.
Определението е правилно.
На първо място, следва да се уточни следното. С оглед обстоятелството, че исковото производство е образувано след подадено в срок възражение за недължимост на вземанията, в което исково производство е и разрешен спорът между страните, адвокатско възнаграждение е дължимо общо за цялото съдебно производство /вкл. заповедно и исково/.
Настоящият състав споделя установената практиката в Определение № 45 от 23.01.2019 г. по ч. т. д. № 3074/2018 г., І Т.О. и Определение № 140 ОТ 19.03.2020 г. по ч. т. д. № 236/2020 Г., Т.К., ІІ Т.О. на ВКС, в която е прието, че не са дължими разноски във връзка с мотивиране на възражение по чл. 414 ГПК, щом в последствие е протекло исково производство по реда на чл. 422 ГПК, тъй като възражението не се постановява в самостоятелно състезателно производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път, в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на иска, съответно – и тези, с които евентуално е мотивирал възражението.
Посочено е също така, че законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство по реда на чл. 422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също нещо /както е в случая, поради протеклото исково производство/.
Според първото от цитираните определения на ВКС, ответникът е свободен, ако желае и да мотивира своето възражението, но без с упражняването на това право да се нарушава принципът по чл. 3 ГПК, до което би довело възмездяването за дублираща се адвокатска защита, кумулативно - по подаване на възражение по чл. 414 ГПК и по защитата срещу иска по чл. 422 ГПК, като и двете възнаграждения обективно биха могли да бъдат поискани за възмездяване само в производството по чл. 422 ГПК. В конкретната хипотеза, единствените извършени процесуални действия в заповедното производство са по подаване на възражение от длъжника, чийто правен ефект е прерастване на производството в исково такова, след дадените от съда указания, като всички релевантни конкретни правоизключващи, и правопогасяващи възражения длъжникът е направил в исковото производство, в което в случая е осъществена и същинската правна защита от страна на упълномощения адвокат.
Ето защо, в конкретната хипотеза отделно адвокатско възнаграждение за заповедното производство не е дължимо, тъй като в противен случай ще доведе до двукратно възмездяване за осъществяване на една и съща правна защита. Адвокатско възнаграждение за защита в заповедното производство би било дължимо в случай, че същото не е трансформирано в исково по чл. 422 ГПК /напр. заповедта за изпълнение е обезсилена поради непредявяване в срок на иска по чл. 422 ГПК, въпреки наличието на условията за това/. Поради това, възнаграждението е дължимо за един адвокат, представлявал ответника в исковото производство, в което е прераснало заповедното.
На следващо място, както правилно е посочил Софийски районен съд н ационалният съд е длъжен да съобрази и практиката на Съда на ЕС /чл. 633 ГПК/, включително решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС и решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 на СЕС, с които е дадено тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС в отговор на преюдициално запитване по т. 1 на Решение от 23.11.2017 г. по съединените дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС. Правото на ЕС е с предимство пред националното законодателство. От мотивите на посочените решения не следва извод за задължение на националния съд винаги в случай на възражение или служебно да намалява адвокатското възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК под минималния размер по Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но е предоставена възможност на съда да пренебрегне установената по законова делегация долна граница като извърши преценка дали разпоредбите на чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 78, ал. 5 от ГПК, вр. чл. 1 от Наредба № 1/2004 г. са приети в изпълнение и насочени към постигането на легитимна цел и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на 2 тази цел /доколкото в националното законодателство все още не съществуват законово установени, обективни и ясни критерии за установяване размерите на такива лимити/. В т. 1 от решението на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, се приема, че чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДФЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. В случая, може да се приеме, че такива цели са предоставяне на качествени адвокатски услуги на всички техни потребители, повишаващи и ефективността и качеството на правосъдието. От една страна е възможно определянето на минимален размер при осъществяване на преценката от съда за намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност да бъде средство за тяхното постигане, но от друга страна не може да се пренебрегне конкретиката на спора, с оглед справедливото разпределение на разноските по реда на процесуалния кодекс в (този смисъл Определение № 1016/06.03.2024 г. по ч.гр. д. № 4123/2023 г. на ВКС, IVг.о.). Поради това, без да е обвързан от минималните размери, установени от НРАВ, съдът при критериите, установени в чл. 36 ЗАдв и съобразявайки конкретиката на случая извършва преценка за съответното и справедливо адвокатско възнаграждение, което в процесния случай е определено от съда съответно на фактическата и правна сложност на спора (липсата на спор по фактите и ниската степен на сложност от правна страна, установена непротиворечива задължителна съдебна практика), както и на извършените процесуални действия и тяхната сложност (спорът е разрешен основно по писмени доказателства в неголям обем, в едно съдебно заседание). Следва да се посочи, че несъответен на фактическата и правна сложност на делото и завишен адвокатски хонорар би имал за резултат именно последиците, чието осуетяване е заложено в чл. 101, § 1 ДФЕС.
Или, настоящият състав намира, че определеният от СРС размер на адвокатско възнаграждение е съответен на положения по делото професионален труд и знания и представлява адекватно и справедливо възнаграждение, осигуряващо едновременно постигане на легитимната цел за осигуряване качествена адвокатска защита и съобразено с конкретната правна и фактическа сложност в производството, отговарящо на тези критерии и възмездяващо положения от адвоката труд.
Разноски за настоящето производство не се присъждат (в този смисъл Определение № 254/05.08.2020 г. по ч.т.д. № 810/2020 г. на ВКС, І ТО, Определение № 489/17.10.2017 г. по ч.гр. д. № 3926/2017 г., Определение № 393/17.09.2018 г. по ч.гр. д. № 2845/2018 г. на ВКС, ІV ГО, Определение № 135/28.04.2021 г. по ч. гр. д. № 1585/2020 г. на ВКС, III г. о. и др.).
Воден от горното, Софийски градски съд,
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на адвокат П. И. П., като процесуален представител на ответницата С.И. срещу Определение № 34600 от 20.08.2025 г. по гр. д. № 14426/ 24 година, 169 състав на СРС, с което е оставено без уважение искането по молба по чл. 248 ГПК от 07.07.2025 година на адв. П. П., процесуален представител на ответника за изменение на постановеното по делото Решение № 9770/27.05.2025г. по гр.д. № 14426/2024г. на СРС, 169 състав в частта за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
3
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
4