Определение № 760 от 28.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 760 гр. София, 27.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгений Стайков

Членове:

Галина И.а

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мирослава Кацарска Касационно търговско дело № 20238002901544 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, представлявано от процесуалния си пълномощник – адв.

Г. Г., срещу решение № 59/10.07.2023г. по в.т.д.№ 89/2023г. на Апелативен съд - Бургас, в частта му, с което е потвърдено решение № 40/13.02.2023г. по т.д. № 71/ 2022 г. на ОС-Бургас, с което касаторът е осъден да заплати на „Слънчев бряг” АД сумата 638 670 лева, представляваща обезщетение за продължило през цялата 2019 г. ползване на водопроводна и канализационна мрежа на територията на КК „Слънчев бряг – Изток“ след изтичането на срока на сключен между страните договор за наем от 08.03.2005г. при противопоставяне от страна на ищеца- наемодател, както и мораторна лихва в размер на 105 557,96 лева за периода от 24.07.2020 година до 10.03.2022 г., ведно със законната лихва и разноски.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, както и недопустимо, защото въззивният съд се е произнесъл свръхпетитум и по нередовна искова молба. Поддържа, че искането, предявено пред съда е за обезщетение за ползване на водопроводна и канализационна мрежа на „Слънчев бряг –изток“ и съдът е квалифицирал иска по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, но е присъдил обезщетение за вещи, които не попадат на горната територия и такива, които не са били предмет на прекратения наемен договор. Твърди, че и в договора, и в исковата молба липсва индивидуализация на вещите, които са били наети, но било очевидно, че ВиК мрежата е териториално ограничена от страните по договора и за ползването на такава извън „Слънчев бряг –изток“, както и за вещи, които не са съществували към датата на сключване на договора, не би могло да се 1 присъди обезщетение. Поддържа, че за ДМА, които макар ищецът да е вписал в книгите си, и вещото лице по съдебно-оценителната експертиза да е оценило, но които не са били предмет на наемния договор, не е следвало да се присъжда обезщетение, като изтъква, че това са ДМА със следните инвентарни номера: 3943 / на стойност 11 923 лв./, с инвентарен №2886 / стойност 705 лв./, с инв. № 2887 / стойност 1746 лв./, с инв. №3885 / стойност 9170 лв./, с инв.№5429 / стойност 4100 лв./, с инв. №3979 / стойност 14505 лв./, с инв. №204001 / стойност 13986 лв./, с инв. №204002 / стойност 82221 лв. Поддържа, че за всички тези ДМА не е сключван наемен договор, а както сочи и вещото лице били въведени в експлоатация по-късно. Позовавайки се на обясненията на вещото лице сочи, че е присъдено обезщетение и извън претендирания териториален обхват, а именно бункерната станция била в с.

Каблешково, а резервоарът се е намирал в землището на с. Тънково, сега с.

Равда. Поддържа, че въпреки възраженията му съдът дал ход на нередовна искова молба, без индивидуализация на вещите, което довело до постановяване на недопустим съдебен акт. Излага подробни съображения и че съдът е кредитирал заключението на вещото лице, което е изготвено въз основа на оспорена от ответника, изготвена от ищеца справка за процесните ДМА, която е невярна. Поддържа, че експертът е възприел датата на придобиване за дата на въвеждане в експлоатация, а съдът в нарушение на чл.

10 ГПК не му допуснал искането да бъде задължена страната да представи удостоверенията за въвеждане в експлоатация, което довело до присъждане на завишено обезщетение. Твърди, че неправилно съдът е приел, че при сключването на наемния договор страните са имали предвид всички съоръжения, свързани с водоснабдяването, включително водохранилищата, пречиствателните станции, довеждащите резервоари. Поддържа, че АС – Бургас не е изложил мотиви по отхвърлените му възражения, а по отношение на цитираните предходни решения, счита, че неправилно е възприел наличието на сила на пресъдено нещо /СПН/, тъй като такава има само диспозитива на съдебното решение. Поддържа, че неправилно е отхвърлено доказателственото му искане за снабдяване с преписката от КЕВР, а от приобщаването й щяло да се установи твърдението му, че ищецът е изпаднал в забава, тъй като не е приел връщане на въпросната ВиК мрежа, с което съгласно чл. 96 ЗЗД, длъжникът се освобождава от собствената си забава.

Сочи подробни доводи за необоснованост и поддържа, че това, което ползва, е по сключен по специален закон договор с „Асоциация ВиК Бургас“, регламентиран от Закона за водите, т.е. ползвал е или негови съоръжения, или предоставени му от това лице, а не такива предмет на прекратения наемен договор. Поддържа, че ВиК мрежата е публична общинска собственост и че присъждайки обезщетение на лице, което е несобственик, съдът е постановил решение, което е и очевидно неправилно. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение и отмяната му.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК и ал.2 ГПК, като поставя следните въпроси:

2

1. „Когато ищецът, предявил иск по чл. 236, ал.2 от ЗЗД с предмет обезщетение за съвкупност от вещи, които поначало са индивидуално определими, но не са индивидуализирани в петитума, освен по териториалното им местоположение, следва ли съдът да укаже да конкретизира петитума си или може противно на искането на ищеца в петитума да приеме не териториален признак, а признак по предназначение като такъв, определящ обема на претенцията?“, който счита, че е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 138/10.11.2020г. по т.д. №1423/2019г., 2т.о.

2. „Когато ищецът, предявил иск по чл. 236, ал.2 от ЗЗД с предмет обезщетение за съвкупност от вещи, които поначало са индивидуално определими, но не са индивидуализирани в петитума, освен по териториалното им местоположение, следва ли съдът да укаже на ищеца да конкретизира петитума с пълно, точно и конкретно описание на вещите, съставляващи съвкупността, или е допустимо в петитума на иска, отделните вещи, съставляващи съвкупността, да останат неиндивидуализирани и неопределени, щом така са били в наемния договор?

3. „Когато с влязло в сила решение е уважен предявен иск с правна квалификация чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за точно определен период от време, ползват ли се със сила на пресъдено нещо следните обстоятелства, при предявен иск със същата правна квалификация и на основание, но за друг, следващ исков период: А/ Дали ответникът продължава ползването на наетите вещи и във времеви периоди след влизане в сила на съдебното решение; Б/ При наведени възражения от ответника, че е престанал да ползва всички или част от наетите вещи, в периода след датата на влизане в сила на съдебния акт на предишен период, чия е доказателствената тежест за доказване на отрицателния факт – неползването?, за който касаторът счита, че е разрешен в противоречие с т.18 от ТР 1/2001г. по т.д.№1 /2000г. на ОСГК на ВКС относно силата на пресъдено нещо.

4. „Когато в диспозитива на съдебното решение, с което е бил уважен иск по чл. 236, ал.2 от ЗЗД, не са индивидуализирани вещите / предмета на делото не е изрично конкретизиран и установен съгласно ТР 1/2001г. по т.д.

№1 /2000г. на ОСГК на ВКС/, за които е присъдено обезщетение, а са посочени като съвкупност, при следващ съдебен спор, въпросите за вида и обема на същите вещи попадат ли в обхвата на обективните предели на СПН и ако не, то коя от страните трябва да проведе пълното им доказване?“;

5. „Забавата на кредитора по чл. 95 от ЗЗД еднократно настъпващ факт ли е или такъв, продължаващ във времето?“;

6. „В случай, че възражението за бездействие на кредитора и изпадането му в забава по смисъла на чл. 95 от ЗЗД е отхвърлено с влязло в сила решение, допустимо ли е в последващ съдебен спор и ако забавата на кредитора продължава, длъжникът отново да се позове на продължаващата във времето и след влизането в сила на първоначалното съдебно решение забава на кредитора или възражението му е преклудирано със СПН?“;

7. „При прекратен договор за наем, когато наемателят продължи 3 ползването на наетото въпреки противопоставянето на наемодателя и при предявен иск от наемодателя с правна квалификация чл. 236, ал.2 ЗЗД, с предмет обезщетение само за част от периода, в който наемателят ползва наетото, какви по смисъла на чл. 96, ал.1 от ЗЗД са последиците от забавата на кредитора наемодател да получи обратно наетите вещи, ако: кредиторът наемодател е изпаднал в забава преди периода, за който претендира обезщетение по чл. 236, ал.2 ЗЗД; кредиторът наемодател е изпаднал в забава след периода, за който претендира обезщетение по чл. 236, ал.2 ЗЗД; ответникът наемател, който дължи обезщетение по чл. 236, ал.2 ЗЗД, начислено за периода от датата на прекратяване на наемния договор до датата на изпадане на кредитора – наемодател в забава, ще продължава ли да дължи лихви върху същото обезщетение или забавата на кредитора има за последица освобождаване на длъжника от лихвите занапред?“

8. „Длъжен ли е съдът да разгледа възражението на ответника по иск с правна квалификация чл. 236, ал.2 от ЗЗД, че ищецът-наемодател по прекратения договор не е собственик на наетия имот, щом ответникът твърди, че ползва имоти публична общинска собственост, която собственост му е предоставена за ползване по силата на императивни норми на закона?

9. „Само онези ВиК елементи на обществените водопреносни, водопречиствателни и канализационни мрежи, които изрично в договора /сключен в изпълнение на чл. 198п от ЗВ/, са индивидуализирани по вид, местоположение и други характеристики ли се предоставят на водния оператор? Предоставят ли се / с оглед на разпоредбата на чл. 198ж от ЗВ във връзка с чл. 22, ал.3 от ЗВ и чл. 11, ал.2 от ЗОбС, съответно чл. 17, ал.2 от ЗВ във връзка с чл. 16, ал.1 от ЗОС, и онези, които макар да не са изрично посочени в договора по чл. 198п от ЗВ, но имат характер на публична общинска собственост и са със същото предназначение – елементи от обществените водопреносни, водопречиствателни и канализационни мрежи.

10. „При предявен иск от наемодателя с правна квалификация чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, когато наемодателят не е собственик на предоставените под наем вещи, съдът длъжен ли е да обсъди въпросите за собствеността, щом наемателят твърди, че ползва същите вещи на основание писмено изразено съгласие на собственика на имота /В и К мрежата/? Съответно съгласието на собственика на вещта представлява ли за наемателят по прекратения договор за наем годно основание да продължи да ползва имота, което изключва правото на обезщетение на ищеца-наемодател?“

11. „Как следва да процедира съдът когато е оспорен частен документ и оспорващият го е преодолял оспорването? Следва ли в този случай съдът да се произнесе с нарочно определение за изключването от доказателствата по делото на оспорения частен документ? Допустимо ли е съдът да кредитира експертно заключение, ако експертът е основал изцяло или основно изводите си на същия оспорен частен документ и при непреодоляното оспорване?

Ответникът по касационната жалба – „Слънчев бряг“ АД е подал отговор от 21.09.2023г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. К., в който оспорва подадената жалба и претендира да не бъде допускано касационно 4 обжалване на решението, както и отхвърляне на жалбата по подробно изложените доводи. Претендира присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалби е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.

2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.