Решение № 593 от 16.05.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 593 гр. Бургас, 16.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Пламена К. Г. Върбанова

Кристиян Ант. Попов при участието на секретаря Ани Р. Цветанова като разгледа докладваното от Кристиян Ант. Попов Въззивно гражданско дело № 20232100500268 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от “Агенция за събиране на вземания" ЕАД с ЕИК ****, против Решение № 2583 от 16.11.2022 г., постановено по гр. д. № 1681/2022 по описа на Районен съд – Бургас, в частта, в която са отхвърлени предявените от въззивното дружество искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД срещу А. Я. М. за разликата над присъдените 1 929 лева до пълния претендиран размер от 2 160,48 лв. неплатена главница по Договор за потребителски кредит № ****/27.12.2017 г., сключен между ответника и „*****“ ЕАД, вземанията по който са били прехвърлени на ищеца, 338,61 лв. – договорна лихва, дължима за периода 05.03.2018 г. – 05.04.2019 г., 341,80 лв. - лихва за забава, дължима за периода 05.03.2018 г. – 28.11.2019 г., както и законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението до окончателното изплащане на задължението, за които вземания в полза на „*****“ ЕАД по ч.гр.д. № 10268/2019 г. по описа на БРС е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК.

Жалбоподателят излага съображения, че първоинстанционното решение е неправилно. Оспорва извода на първоинстанционния съд за нарушение на нормата на чл. 11. ал. 1. т. 10 ЗПК. Аргументирана е тезата, че законът не изисква посочването на всички разходи част от ГПР, а допусканията, използвани при изчисляването му. Поради това, когато в договора 1 недвусмислено компонентите на ГПР са посочени в процентно изражение и като глобална сума, липсата на данни за взетите предвид допускания сама по себе си не би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и неговата икономическа тежест, както и да го съпостави с предложения на други кредитни институции. Твърди се още, че част от допусканията предвидени в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК са неприложими към настоящия казус. Размерът на ГПР се определял единствено по нормативно предвидените две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК. Твърди се, че изискването за посочване поотделно на конкретните разходи, произтичащи от договора за кредит, се съдържа в чл. 11, ал. 1, т. 14 ЗПК, като съгласно чл. 22 ЗПК неспазването му не води до недействителност на договора за кредит.

Цитирана е съдебна практика. Оспорва се и извода на първоинстанционния съд, че договорната клауза за заплащане на такса оценка на риска представлява неравноправна клауза, тъй като тя не е свързана с "усвояването на кредита", плащането на която не обуславя дали потребителят ще усвои кредита или не и не е свързана с управлението на кредита. Моли се за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на исковете в цялост.

Претендират се разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба подаден от А. Я. М. с ЕГН ******, чрез особения представител адв. М. Г.. В него въззивната жалба се оспорва като неоснователна и се посочва, че изложените в нея аргументи касаят друг тип договори за потребителски кредит. Твърди се, че процесния кредит се отпуска за конкретна цел – закупуване на стока и същият се усвоявал веднага, със закупуването и получаването на стоката и въобще не били необходими изложените във въззивната жалба „предвиждания за бъдещето“ и „базови и допълнителни допускания“, нито тези предвиждания и допускания се осъществявали от кредитодателя. Твърди се, че договорът за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит, съдържа неравноправни клаузи, които го правили недействителен.

Подадена е насрещна въззивна жалба от А. Я. М. с ЕГН ******, чрез особения представител адв. М. Г. срещу Решение № 2583 от 16.11.2022 г., постановено по гр. д. № 1681/2022 по описа на Районен съд – Бургас, в частта, с която е уважен предявения иск за сумата от 1 929,00 лв.

В насрещната въззивна жалба се излагат съображения, че не е налице валидно връчване на длъжника на уведомлението за сключен договор за цесия. Това било така, защото писмото адресирано до ответника М. от 31.08.2021 г. не е потърсено и не е неполучено от него. Фактът, че исковата молба била получена от особения процесуален представител не бил достатъчен, за да се приеме, че има редовност на връчването и цесията е произвела действие по отношение на ответника. Становището се аргументира с това, че нормата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД е императивна правна норма и поради невъзможността за извършване на фактически действия от страна па особения представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията.

Особеният представител не притежавал пасивна представителна власт да 2 приема волеизявления свързани с промяна в материалното правоотношение.

Моли се за отмяна на решението в частта с която е уважен предявеният иск и за отхвърлянето му в цялост.

Постъпил е отговор на насрещната въззивна жалба подаден от “Агенция за събиране на вземания" ЕАД, в който тя се оспорва като неоснователна.

Изложени са аргументи в подкрепа на извода на първоинстанционния съд, че уведомление за цесията е редовно връчено на ответника по делото. Цитирана е съдебна практика. Моли се за потвърждаване на решението в частта с която в частта с която е уважен предявеният иск и се претендират разноски включително и юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.

Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са допустими, подадени са в законовия срок и отговарят на изискванията на чл. 260-261 ГПК.

Съобразно приетите за разглеждане в едно производство въззивна жалба и насрещна въззивна жалба, предмет на въззивна проверка се явява първоинстанционното решение в цялост.

При служебната проверка по чл. 269 ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което жалбата следва да бъде разгледана по същество.

Съдът като прецени материалите по делото, прие следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба подадена от “Агенция за събиране на вземания" ЕАД против А. Я. М..

Ищецът твърди, че на 27.12.2017 г. между А. Я. М. и „*****“ ЕАД е бил сключен договор за потребителски кредит в размер на 1 929 лв., с която сума е заплатена на търговеца закупена от ответника стока (Samsung Galaxy Note 8 Gold), а последният се е задължил да върне дължимата сума ведно с договорна лихва в размер на 570,09 лв., или общо 2 499,09 лв., на месечни погасителни вноски, дължими през периода 05.03.2018 г. – 05.04.2019 г.

Твърди се също така, че до момента длъжникът не е платил дължимите по договора суми в пълен размер, като непогасени са останали процесните суми.

На следващо място се твърди, че с Приложение № 1/31.08.2021 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 31.08.2018 г. вземанията на „*****“ ЕАД, произтичащи от гореописания договор за потребителски кредит, са били прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ООД, като на ответника е било изпратено уведомление за цесията, което се е върнало невръчено, поради което се моли да бъде прието, че уведомлението за цесията е връчено на ответника като приложение към исковата молба.

В законоустановения срок по делото е постъпил писмен отговор от назначения особен представител на ответника, в който искът е оспорен като недопустим и като неоснователен. Твърди се, че ищецът не е активно легитимиран да предяви настоящия установителен иск. Оспорена е валидността на прехвърлянето на вземането на „*****“ ЕАД от А. М.. Твърди се също така, че цесията не е съобщена на ответника и не е произвела действието си, както и че съобщението не може да бъде връчено на ответника чрез назначения му особен представител. На следващо място се твърди, че договорът за кредит съдържа нищожни клаузи – неравноправни и неясни за 3 потребителя, а именно клаузите за такса за оценка на риска в размер на 231,48 лв., за годишен лихвен процент в размер на 24,04 % и за годишен процент на разходите в размер на 44,02 %. Посочено е, че тези клаузи са нищожни на осн. чл. 26 ЗЗД, тъй като накърняват добрите нрави, както и поради прекомерност. С оглед на това е оспорен и размерът на претендираното задължение, като е заявено, че евентуално дължимата главница е в размер на 1 929 лв. Твърди се и че в случая е налице начисляване на лихва върху лихва, което е недопустимо, както и че е недопустимо начисляването на възнаградителна лихва и на лихва за забава за един и същи период.

За да се произнесе по въззивната жалба, настоящият съдебен състав обсъди доказателствата по делото, във връзка с доводите на страните, при което приема от фактическа и правна страна следното:

По делото е представено копие на Договор за потребителски кредит № ****/27.12.2017 г., сключен между „*****“ ЕАД -кредитор и А. Я. М. потребител, с който на ответника е предоставен потребителски кредит в размер на 1 929 лв. за закупуване на стока – мобилен телефон SAMSUNG, като е уговорено, че сумата ще бъде преведена по сметка на продавача на стоката за заплащане на нейната цена, а ответникът се е задължил да погаси кредита в срок до 05.04.2019 г. В чл. 7.1 на договора за кредит е уговорено заплащането на еднократна такса за оценка на риска в размер на 231,48 лв., която се финансира от кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски по погасителния план. Съгласно чл. 9 от договора за кредит, кредитополучателят дължи заплащане на лихва върху предоставения му кредит в размер на 24,04 % годишно, а при просрочие потребителят дължи и лихва за просрочие в размер на законната лихва върху просрочената сума за периода на просрочието. В чл. 11 е изложен и договореният между страните погасителен план, съгласно който кредитът е следвало да бъде погасен на 14 месечни вноски, дължими през периода 05.03.2018 г. - 05.04.2019 г. В чл. 10 на договора е посочено, че годишният процент на разходите по кредита е в размер на 44,02 %, а общо дължимата от потребителя сума е в размер на 2 499,09 лв.

По делото е представен Рамков договор за продажба на вземания (цесия) от 31.08.2018 г., сключен между „*****” ЕАД (продавач) и „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД (купувач), с който страните са се споразумели, че продавачът ще прехвърля регулярно на купувача своите вземания по договори за потребителски кредит, сключени с физически лица – потребители по смисъла на ЗПК, като конкретните вземания ще бъдат индивидуализирани в отделни Приложения № 1 към договора, които ще представляват неразделна част от договора и ще имат значение на допълнителни споразумения към него.

Представено е и извлечение от Приложение № 1/31.08.2021 г. към горепосочения договор за продажба и прехвърляне на вземания, в което под № 2427 фигурира вземане по договор № ****/27.12.2017 г. с длъжник А. Я.

М. , с отпусната главница в размер на 1 929 лв., общо дължимо по кредита – 2 730,57 лв. и остатък на дължима сума към 02.08.2021 г. – 3 482,79 лв.

4

Видно от изготвената по делото експертиза, сумата от 1 929 лв. е била преведена от кредитора на търговеца „****“ ЕООД, от когото ответникът е закупил мобилния телефон. Вещото лице е установило, че ответникът не е извършил никакви плащания за погасяване на задължението си по договора за кредит, съответно няма погасени суми по него. В експертизата също така е посочено, че главницата по отпуснатия кредит възлиза на 2 160,48 лв., като в нея са включени цената на стоката в размер на 1 929 лв. и еднократната такса за оценка на риска в размер на 231,48 лв. Вещото лице е изчислило и дължимите лихви по договора за кредит.

Чл. 11, т. 10 ЗПК не изисква в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, включвани в ГПР и математическият алгоритъм за изчисляване на ГПР. Първо чл. 11, т. 10 ЗПК изисква да се посочат не всички разходи част от ГПР, а допусканията използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи част от ГПР.