Решение № 3922 от 21.12.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3922 гр. София, 21.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Цветомира П. Кордоловска

Дачева

Теодора Иванова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно гражданско дело № 20211100507807 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

С Решение № 20258850 от 23.11.2020 г. по гр. д. № 12302/2019 г. по описа на СРС, ГО, 141 състав съдът е признал за установено по реда на чл.

422 ГПК, че С. Г. Т., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, гр. София, ул. *******, сумите, за които е издадена заповед за изпълнение от 05.06.2017 г. по ч.гр.д. № 33828/2017 г. по описа на СРС, 141 състав, както следва: - на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ - сумата 1 544,83 лева представляваща цена за доставена топлинна енергия за абонатен № 317511 за периода от м.04.2014 г. до м.04.2015 г., и сумата 49,06 лева, представляваща цена на услуга за дялово разпределение за период от м.05.2013 г. до м.04.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 26.05.2017 г. до погасяването на вземанията, като е отхвърлил исковете, предявени по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79 ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ за установяване на дължимост на вземане за стойност на доставена топлинна енергия за разликата до пълния предявен размер от 2 656,33 лв. и за периода от м.05.2013 г. до м.03.2014 г., и за установяване на дължимост на вземане за стойност на цена на услуга за дялово разпределение за разликата до пълния предявен размер от 79,66 лв., и с правно основание чл. 86 ЗЗД за установяване на дължимост на сумата 559,71 лв., претендирана като мораторно обезщетение за забава за периода 15.09.2014 г. - 27.04.2017 г. върху главницата за стойност на доставена топлинна енергия, и за установяване на дължимост на сумата 22,57 лв., претендирана като мораторно 1 обезщетение за забава за периода 15.09.2014 г. - 27.04.2017 г. върху главницата за цена на услуга за дялово разпределение.

Със същото решение С. Г. Т. е осъдена на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на „Т.С.” ЕАД, сумата 208,37 лева, представляваща разноски, сторени в исковото производство, и сумата 55,90 лева - разноски, сторени в заповедното производство, а „Т.С.” ЕАД е осъдено да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на С. Г. Т. сумата от 155,90 лева, представляваща разноски, сторени в исковото производство.

Недоволен от решението в отхвърлителната част е останал ищецът „Т.С.” ЕАД , който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника си юрк. Т.Ж. го обжалва с оплаквания за неправилност и постановяването му в нарушение на материалния закон. По-конкретно поддържа, че сумите не са погасени по давност, тъй като съдът не е взел предвид, че сумите по Обща фактура от 31.07.2014 г. стават изискуеми на 15.09.2014 г., като от този момент следва да тече давностния срок, а предмет на първоинстанционното производство е фактура, издадена на 31.07.2014 г. Искането му към въззивната инстанция е да отмени решението на СРС в частта, в която установителни искове при квалификацията на чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД са отхвърлени и да уважи претенциите до пълния заявен размер. Претендира разноски за юрк.възнаграждение.

Въззивна жалба срещу решението в уважителната му част е подадена и от ответницата в първоинстанционното производство С. Т., която го обжалва при твърдения, че решението в тази му част е неправилно и е постановено в противоречие с материалния закон и при наличие на съществени процесуални нарушения. По-конкретно поддържа, че ищецът не е установил, че е налице облигационна връзка между страните за доставка на ТЕ. Искането към съда е да отмени решението в обжалвана част и да отхвърли исковете изцяло.

Претендира сторените в производството разноски.

Третото лице - помагач на ищеца „Т.С. “ ЕООД не взема становище по въззивните жалби и не представя доказателства.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на 2 посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 от ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

Предявеният пред първоинстанционният съд иск е осъдителен при правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, за осъждане на ответницата за суми, начислени й като стойност на получена и разходвана от нея топлинна енергия на процесния адрес.

Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в исковата молба, а в тежест на ответника е да установи положителния факт на плащането й.

Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главните страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна собственост и от това, че в исковия период въззивникът подава в нея топлоенергия за битови нужди. От писмените доказателства, представени пред СРС се установява, че процесният недвижим имот е предоставен в обезщетение на Г.М.П. срещу отчужден имот. Видно от Удостоверение за родствени връзки от 26.10.2020 г., Г.М.П. е починал на 31.03.2004 г., като е оставила за свои наследници по закон - съпруга и две деца. От представената разпечатка от информационния масив на Дирекция „Общински приходи“ на СО за процесния имот се установява, че по реда на чл. 14 от ЗМДТ, ответницата е подал декларация, с която е обявила придобиването на имота на 01.01.2012 г. по силата на договор за покупко продажба, обективиран в Нотариален акт № 63/2012 г. Предвид липсата на други данни за промяна в собствеността върху имота след 01.01.2012 г., и от анализът на събраните по делото доказателства съдът намира за обоснован извода на първостепенния съд, че ответницата притежава качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.) , който предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател, не 3 променя смисъла, който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.

Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.

Договорът за възлагане на услугата топлинно счетоводство сключен между етажната собственост, от една страна, и помагача на ищеца, от друга, има действие и по отношение на ответницата. Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.

На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия , предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по делото за възражение от ответницата по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са обвързващи между ищеца и ответницата. Следователно решението е обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията, предмет на осъдителните искове).

Решението е обосновано и правилно и в частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена на топлинна енергия в размер на 1 544,83 лева и за периода от месец април 2014 г. до месец април 2015 г.

Изводът на СРС е направен при съвкупна преценка на събраните по делото писмени доказателства, включително чрез заключението на съдебнотехническата експертиза.

4

От заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд СТЕ, която съдът кредитира като обективна и компетентна, се установява, че сумите за топлинна енергия за имота на ответницата са начислени в съответствие с действащата към съответния период нормативна уредба.

От заключението на вещото лице по СТЕ се установява, че количеството топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, се измерва чрез т.нар. общ топломер, монтиран в абонатната станция.

Показанията се отчитат ежемесечно. На ответника е начислявана топлинна енергия за отопление от отоплителни тела, за топла вода на база брой ползватели и топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация.

Технологичните разходи са приспаднати за сметка на ищеца. Отчетените стойности са потвърждавани от потребителя С. Т. чрез подписване на документите за главен отчет на УДР.

Доколкото купувачът дължи цената на реално потребената енергия, то при определяне дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите на прогнозния дял /по фактури/, а тези, които се формират в резултат от изравняване, т.е сумите по изравнителните сметки, които намират изражение в издадените от ищеца за всеки отчетен годишен период общи фактури.

Според заключението на вещото лице по СТЕ се установява, че размерът на потребената топлинна енергия за процесния период е в размер от 2 656,33 лв.

Относно възражението на ответника, че част от задължението е погасено по давност настоящият съдебен състав намира следното:

Давността за вземането за главница е тригодишна, тъй като същото е периодично /арг. чл. 111 б. „в“ ЗЗД/.

Съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск, а съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. В настоящия случай заявлението е подадено на 26.05.2017 г.

Задълженията на ответника за периода от м.май 2013 г. до м. февруари 2014 г. включително, са възникнали като срочни - заплащат се в 30-дневен срок след изтичане на месеца, за който се отнасят, съгласно клаузата на чл.