Решение № 243 от 17.11.2025, Районен съд - Павликени

РЕШЕНИЕ

№ 243 гр. Павликени, 17.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАВЛИКЕНИ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЦВЕТОМИЛ ГОРЧЕВ при участието на секретаря Магдалена Панова като разгледа докладваното от ЦВЕТОМИЛ ГОРЧЕВ Гражданско дело № 20254140100093 по описа за 2025 година

Предявени са първоначален установителен иск е с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 22 ЗПК, във връзка с чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК и насрещен такъв по чл. 55, ал.1, предл. 3 ЗЗД.

Производството по делото е образувано по искова молба на М. Ц. Д., чрез пълномощник – адвокат Ц. С. Д., ***АК, срещу „Кинти БГ“ ЕООД.

Процесуалният представител на ищеца развива съображения, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № *** от 20.11.2024 г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер на 5000.00 лева главница, със срок за издължаване на кредита 24 месеца, считано от датата на усвояване на кредита, лихва 1 151.55 лева при годишен лихвен процент 41%, като лихвеният процент на ден се равнява на 0.1138%, годишен процент на разходите - 49,65 %, като за целия срок на договора ищеца следва да върне сума в размер на 6 151.55 лева, която сочи, че включва главница, лихви и разходите, които могат да възникнат във връзка с кредита. Твърди се в исковата молба, че реално усвоената сума е 5 000.00 лева, която се оспорва, че 1 ищецът дължи на ответното дружество, включително със законна лихва за забава. Изложение са твърдения, че разпоредбата на чл. 20 от процесния договор предвижда обезпечава с поръчителство за пълния размер на кредита, като ищеца е длъжна в срок от 3 дни сключване на договора, да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, което да отговаря на подробно изброени условия в ал. 3., както и че с оглед Част III, т.4.3 от СФЕ, ако не бъде изпълнено това изискване в предвидения срок, ищецът дължи неустойка в размер на 25.00 лева плюс 0.170 % за първия ден и 0.170 % за всеки следващ ден, през който кредитът е необезпечен. Сочи се, че общият размер на неустойката на месец възлиза на 129.00 лева или 3 096.00 лева за целия срок на договора, като видно от погасителния план ищецът твърди, че се установява, че такава неустойка се начислява. Посочва, че процесният договор противоречи на закона и морала, и че е сключен при неравноправни условия между потребителя и доставчика на финансова услуга, тъй като клаузите в него не са индивидуално договорени, а е сключен при общи условия, т.е. при предварително определени от страна на ответника договорни клаузи и ищецът не е имала възможност да повлияе на съдържанието му.

Позовава се на разпоредбата на чл. 22 ЗПК, касателно твърдяната недействителност на процесния договор. Намира за нарушени разпоредбите на чл. 10, ал.1 чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20, чл. 12, ал.1 т. 7-9 ЗПК, твърди липса на императивни изисквания посочени в нормите, обуславящи изначална недействителност, като сочи, че се дължи връщане единствено на чистата стойност. Твърди, че е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в общата дължима сума по кредита не е включено допълнително плащане за неустойка за неизпълнение задължението за предоставяне на обезпечение, съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР ЗПК намира, че е следвало да бъде включена при изчисляване на ГПР, като по този начин се сочи, че е нарушена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

На следващо място са посочени твърдения, че липсва ясно разписана методика, касателно формирането на ГПР по начин ищецът да разбере ясно и точно оскъпяването по кредита и това което дължи. Твърди се, че клаузата на чл. 20 от процесния договор, касателно задължението за учреждяване на обезпечение е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави и е неравноправна, тъй като по съществото си е неустойка, представляваща скрито възнаграждение, доколкото излиза извън обезпечителната й функция, 2 тъй като се дължи за неизпълнено поето задължение за предоставяне на обезпечение от чието неизпълнение се сочи, че ответното дружество не търпи вреди. Процесуалният представител на ищеца намира, че изискванията визирани в процесната норма са практически неизпълними за потребител, търсещ бързо финансиране, като поставяйки изначално неизпълними изисквания се твърди, че се цели обогатяване. Сочи, се на следващо място, че в разрез с нормата на чл. 10а, ал.2 ЗПК в чл. 37 от договора са предвидени множество такси, свързани с усвояването и управлението на кредита, твърди, че на основание чл. 10а, ал.4 ЗПК таксите са недължими, тъй като в договора не е посочен вид, размер и действие, за което се начисляват. В заключение намира, че от изложените обстоятелства се установява, че ищецът е поставен в подчертано неравностойно положение спрямо ответното дружество и няма информация с каква сума е оскъпяването по кредита му, намира, че това противоречи на чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО. До съда е отправено искане да бъде постановено решение, с което да бъде обявен за недействителен договор за потребителски кредит № ***/20.11.2024 г. сключен между страните по делото. Претендира се да бъдат присъдени направените от ищеца разноски по делото.

Препис от исковата молба е връчен редовно на ответника, който в срока по чл. 131 ГПК е депозирал отговор на исковата молба. Процесуалният представител на дружеството не оспорва наличието на облигационно правоотношение между страните по така посочения договор за кредит, като сочи, че отпусната с него сума е в размер на 5 000.00 лева. Процесуалният представител на ответното дружество признава изцяло предявения от ищеца иск. Обективира съображения, касателно недължимост на претендираните разноски от ищеца, позовавайки се на нормата на чл. 78, ал.2 ГПК, в условията на алтернативност релевира възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар с подробна аргументация, касателно размера му.

В срока за отговор на исковата молба ответникът е предявил насрещен осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ищеца по първоначалния иск да му заплати сумата от 4 228.00 лева, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното 3 изплащане на сумата. Сочи, че сумата в размер на 4 228.00 лева е разликата между усвоената от ищеца по първоначалния иск сума в размер на 5 000.00 лева и постъпилите две плащания в общ размер на 772.00 лева, от които 386.00 лева на 16.12.2024 г. и 386.00 лева на 11.02.2025 г. Твърди, че страните не спорят, че ответникът по този иск е усвоил сума в размер на 5 000.00 лева, от която е погасил сума 772.00 лева. Твърди, че при уважаване на главния иск, с оглед разпоредбата на чл. 23 ЗПК му се дължи връщане на чистата стойност на кредита. Претендира разноски.

Ответникът по насрещния иск признава същия за основателен до размера от 3928.00 лева, представляваща остатък от усвоената главница в размер на 5 000.00 лева, като твърди, че освен посочените в насрещната искова молба две плащания е погасила и още една вноска в размер на 300.00 лева на 08.04.2025 г., като сочи, че предстои и заплащане на четвърта вноска.

Причина за пропускане на вноски се твърди да е финансовото й затруднение.

Моли за разсрочено плащане на задължението, предвид направеното признание за основателна претенцията на ищеца по насрещния иск в размер на 3 928.00 лева.

Ищецът по този иск признава, че след завеждане на производството е получил и сумата от още 300 лева и дължимата му сума възлизала на 3 928.00 лева. Възразява по искането за разноски и това за разсрочване.

Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по делото доказателства, прецени ги по реда на чл. 12 и чл. 235 ГПК поотделно и в тяхната съвкупност , приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявените искове са процесуално допустими и основателни.

В съдебното заседание по делото с оглед на направените от страните признания на исковете и постъпилите искания от противната страна по чл. 237 от ГПК за постановяване на решение при признание на иска, което не 4 противоречи на закона и на добрите нрави и е в интерес на страните, Павликенският районен съд е прекратил съдебното дирене за произнасяне със съдебно решение съобразно направените признания.

Съгласно чл. 237 от ГПК когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието, като в мотивите на решението е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска. Такава е и настоящата хипотеза, исковете са подкрепени с обилни писмени доказателства, а признатите права не противоречат на закона и на добрите нрави.

По искането по чл. 241 ГПК:

Ответната по насрещния иск страна - М. Ц. Д., чрез пълномощника си е направила искане за разсрочване на изпълнението на решението. Въпреки, че не представя декларация за имотното си състояние, съдът счита, че няма пречка да уважи искането й по чл. 241 ГПК, което е процесуално допустимо.

При определяне размера на сумата, която ответната страна следва да изплаща месечно, съдът съобрази служебно известната му информация за наличието на множество задължения по кредитни правоотношения, като предвид размерът им тя не би могла да изпълни доброволно изцяло задължението по процесния договор за кредит, без по този начин да бъде поставена в невъзможност да осигури средства за издръжка както на себе си, така и на своето семейство. Поради тези съображения задължението следва да бъде разсрочено, като Д. следва да заплаща месечно сумата от 327.33 лв., за срок от 12 месеца.

По разноските:

С оглед изхода на делото следва на основание чл.78, ал.1 от ГПК да се присъдят разноските на ищеца съразмерно уважената част на исковата 5 претенция. Ищцата е направила разноски за платена ДТ в размер на 369,91 лева и с оглед уважаване на иска, следва ответникът да заплати на ищцата направените разноски вцялост по посочената от ищцата банкова сметка.

Претендират се и адвокатски възнаграждения:

По делото от ищцата е представено пълномощно без да е посочена уговорена или заплатена сума и списък за разноски по чл. 80 от ГПК за претендирано адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 2 от ЗА. Съгласно тази разпоредба ако насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение като сумата следва да се присъди в негова полза. Този размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №1 от 09.07.2004г за възнагражденията за адвокатска работа би следвало да е 916 лв, който съдът намира за несправедлив, несъразмерен с фактическата и правна сложност на делото, броя на проведените съдебни заседания, участието на адвоката в делото: предявяване на искова молба, участие в 1 съдебно заседание, малък брой на писмените доказателства и признание на иска. Съдът определя адвокатско възнаграждение при отчитане на реалната фактическа и правна сложност на делото, в размер на 200 лв. Следва ответникът да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищцата тази сума по посочената от него банкова сметка.

По искането на ответника:

Длъжникът е потребител, а спорът е за съществуването на задълженията му към кредитната институция, произтичащи от недействителен на осн. чл. 22 ЗПК, договор за потребителски кредит при приложение на разпоредбата на чл.23 ЗПК. Присъждането в негова тежест на процесуалните разноски, съобразно уважената част от заявлението, при прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, в случая би било в противоречие с целта на Директива 2008/48/ЕО, тъй като би било пречка за потребителя да упражни предоставеното му от директивата право на ефективен съдебен контрол.

6

В постановеното по преюдициално запитване във връзка с приложение на чл.6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С- 259/19 на СЕС, се приема, че чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати, вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл е и постановеното по преюдициално запитване на СРС решение от 21 март 2024 г. по дело С- 714/22 на СЕС, че чл.6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорната клауза, поради неравноправния й характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично.