Решение № 563 от 24.11.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 563 гр. София, 24.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Димитър Г. Цончев

Адриана Ат. Велева при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Адриана Ат. Велева Въззивно гражданско дело № 20251800500428 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 12 от 31.01.2025 г., постановено по гр. д. № 334/2023 г. по описа на РС – Сливница са отхвърлени, предявените от С. Г. Я. срещу „Юск Бул“ ЕООД, установителни искове за признаване за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сума в размер на 2 604,29 лева, от които – 2 275.40 лева – незаплaтено трудово възнаграждение за периода м.09.2021 г. до м.12.2022 г. и 328.89 лева – незаплатено допълнително трудово възнаграждение /бонуси/ за периода м.01.2022 г. до м.12.2022 г., и двете дължими във връзка с трудов договор № 24/03.02.2020 г., ведно със законна лихва върху вземанията от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда - 24.01.2023 г., до окончателното изплащане, за които вземания е издадена Заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 66/2023 г. по описа на РС – Сливница.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство, в която се излагат съображения за неправилност на обжалвания акт. Изразява се несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че в процесния случай работодателят има автономна преценка за определяне на допълнителното възнаграждение, която не подлежала на съдебен контрол. Също така според жалбоподателя от доказателствата по делото се установявало, че ищецът отговаря на всички заложени от работодателя критерии за увеличение на заплатата, като се 1 доказвало и обстоятелството, че отсъствието му се дължало на претърпяната трудова злополука. Поддържа се възражението за наличие на дискриминационна клауза във вътрешните правила на работодателя за увеличаване на трудовото възнаграждение, което останало необсъдено от първоинстанционния съд. С тези аргументи по същество е отправено искане за отмяна на обжалвания акт и постановяване на ново въззивно решение по съществото на спора, с което предявените искове да бъдат уважени.

Претендират се разноски и за двете инстанции.

В законоустановения срок е подаден отговор от дружеството ответник, с който въззивната жалба се оспорва.

За да се произнесе въззивният съд взе предвид следното.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо. Налице са и специалните предпоставки за допустимост на установителния иск по чл. 422 от ГПК – възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, а искът е предявен в законоустановения едномесечен срок, съгласно дадените от съда указания.

С доводи за необоснованост решението на първоинстанционния съд не е обжалвано, поради което въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи на районния съд, за които във въззивната жалба липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без изрични възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя (чл. 269 от ГПК, Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, по тълк. дело № 1/2013 г, ОСГТК). Следва да се отбележи също, че във въззивната жалба, изложената от РС – Сливница, фактическа обстановка е пресъздадена изцяло, от което следва, че на етапа на въззивното производство безспорни между страните са следните обстоятелства:

Страните по делото са били обвързани от сключения между тях трудов договор № 24/03.02.2020 г., съгласно който ищецът като работник е започнал работа при ответника, като работодател на дата 03.02.2020 г., на длъжност „склададжия“, при месечно трудово възнаграждение в размер на 1 546.43 лева, ведно с допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 0.6 % от основното месечно възнаграждение за всяка прослужена година при пълно работно време от 8 часа дневно.

Трудовият договор е прекратен на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, със Заповед № 330/07.02.2023 г., считано от 08.02.2023 година. Не се спори, че в дружеството ответник са приети Вътрешни правила за увеличение на основното трудово възнаграждение, считано от 01.09.2021 г., като увеличението може да бъде най-много с 10 %. Това увеличение, обаче, не е безусловно, доколкото са предвидени условия, при наличието на които работникът не получава увеличение на заплатата, а именно - нисък процент 2 изпълнена работа/ефективност под 70 % за периода април – август 2021 г./, проблеми с отношението и дисциплинарни предупреждения, работници, които ще се освобождават, ползващите болничен отпуск за периода 01.01.2021 г. до 31.08.2021 г. повече от 15 дни /с изключение на ползващите отпуск по болест поради коронавирус, карантина от корона вирус и отсъствие, поради трудова злополука/. Предвидено е и годишно увеличение на заплатата, за което като критерии е поставена единствено ефективността на работата за периода април – август 2021 година. Подобни правила са приети и за увеличение, считано от 01.09.2022 г. к ъ д е т о максимален процент на увеличение не е посочен, но отново като критерии са заложени следните условия: определен процент ефективност, работникът да не е отсъставал повече от 12 дни по болест за периода 01.09.2021 г. до 31.08.2022 г., при същите изключения, и да не е нарушавал трудовата дисциплина и правилата за безопасност при ответника.

Безспорно също така е и обстоятелството, че на 05.08.2021 г. ищецът е претърпял трудова злополука, приета за такава с Разпореждане № 5104-22-62 от 12.08.2021 г. на НОИ /л. 44/.

Установява се, че финансовата година при ответника започва на 01-ви септември от предходната календарна година и приключва на 31-ви август в съответната календарна година. Следователно финансовата 2022 година е с период от 01.09.2021 г. до 31.08.2022 г., а финансовата 2023 г. е с период от 01.09.2022 г. до 31.08.2023 година. Доколкото твърдението на ищеца е, че претендираната сума от 2 275,40 лева, представляваща незаплатено трудово възнаграждение, му се дължи за периода от м.09.2021 г. до м.12.2022 г., то следва да бъда установено, че през двете финансови години (2022 г. и 2023 г.) ищецът, като работник в предприятието на ответника, е отговарял на всички критерии за увеличаване на работната заплата.

По отношение на първия период, т.е. за претендираното увеличие за времето от месец септември 2021 г. до края на месец август 2022 г. в първоинстанционното производство са приети като писмени доказателства три болнични листа /л.57-59/, от които се установява, че в периода от 01.01.2021 г. до 31.08.2021 г. ищецът е отсъствал, поради временна неработоспособност общо 34 дни, както следва – считано от 09.02.2021 г. до 18.02.2021 г. – 10 дни; от 19.02.2021 г. до 28.02.2021 г. – 10 дни и от 29.03.2021 г. до 11.04.2021 г. – 14 дни. Посочените болнични са за дати предхождащи 05.08.2021 г., поради което с категоричност не могат да бъдат обвързани с претърпяната трудова злополука. Следователно не може да се приеме, че през финансовата 2022 г. и в частност в периода от 01.01.2021 г. до 31.08.2021 г.

(заложен във вътрешните правила) ищецът е отговарял на всички поставени от работодателя изисквания за увеличение на работната заплата.

По отношение на втори период – от м.09.2022 г. до м.12.2022 г., възнаграждението на ищеца е увеличено със 7%, считано от 01.09.2022 г., съгласно Заповед № 338/30.08.2022 година. За посочения период ищецът е бил в болничен поради „общо заболяване“ два пъти /л. 62 и 63/ както следва – от 05.04.2022 г. до 11.04.2022 г. за 7 дни и от 12.04.2022 г. до 09.05.2022 г. за 28 дни. За установяване на твърдението на ищеца, че отсъствието му от работа в посочения в болничните период се дължи на травмата получена при трудовата злополука от 05.08.2021 г. в първоинстанционното производство е допусната и 3 приета съдебно медицинска експертиза. Съгласно заключението на вещото лице медик, така издадените болнични са във връзка с претърпяната от ищеца трудова злополука на 05.08.2021 г., като отразяват нетрудоспособност в резултат на травма на десния крак, датираща от 05.08.2021 г., призната за трудова злополука. Въпреки това останалите твърдения на ищеца, във връзка с ефективността на положения от него труд и оттам за наличието на основание възнаграждението му да бъде увеличено не със 7%, а с 10% (за финансовата 2023 г.), остават недоказани по делото.

С оглед така установената фактическа обстановка, въззивният съд намира претенцията на ищеца за установяване дължимостта на сумата от 2 275.40 лева за неоснователна. В тази връзка първоинстанционният съд е изложил подробни съображения за изводите си от правна страна, които напълно се споделят от настоящия състав и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд.

Предвид доводите във въззивната жалба следва да бъде посочено следното.

Според нормата на чл. 128 КТ, работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по чл. 128 КТ в тежест на работника, респ. служителя, е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/ действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал реално уговорения труд, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено.

В настоящия случай в подписания между страните индивидуален трудов договор не се уговорени конкретни условия, при които основното възнаграждение ще бъде увеличено. Липсват и договорки за предоставяне на допълнително трудово възнаграждение (с изключение на тези за придобит трудов стаж и професионален опит). Представената по делото Процедура за увеличение на работната заплата, представлява вътрешен акт на предприятието по смисъла на чл. 37 КТ, не е предмет на договаряне между страните, както и не представлява едностранно изменение на съдържанието на трудовото правоотношение от страна на работодателя по смисъла на чл. 188, ал. 3 КТ. Процедурата е част от вътрешните правила за организация на работната заплата в предприятието, които съгласно чл. 22 Наредба за структурата и организацията на работната заплата, се утвърждават от работодателя и не могат да противоречат на нормативните актове и на условията, договорени в колективния трудов договор. С предвидените в процедурата критерии и условия за увеличаване на работната заплата, не се променя размерът на трудовото възнаграждение, а само се определят основанията и начинът, по който ще бъде изчислявано занапред, в случай че работникът е изпълнил условията за увеличение. Предвид това настоящият състав намира, че в правомощията на работодателя е да реши дали, кога и при какви условия ще бъде увеличена основната заплата на работника, като това решение не противоречи нито на закона, нито на принципите за възмездност на труда. В случая става въпрос за решение в кръга на работодателската 4 целесъобразност като част от управленската функция на трудовия процес, поради което не подлежи на съдебен контрол. В този смисъл - Решение № 176 от 10.01.2019 г. по гр. д. № 3658/2017 г. на ВКС, Определение № 596 от 30.04.2014 г. по гр. д. № 107/2014 г. на ВКС.

С оглед изложеното въззивният съд намира и, че не може да въздейства върху преценката на работодателя дали са изпълнени всички критерии за увеличаване на работната заплата, като следва да се отбележи, че в настоящия случай по отношение на първия претендиран период, категорично се установи, че ищецът не отговаря на едно от поставени условия, а именно – отсъствал е поради временна неработоспособност общо 34 дни (с 19 повече от допустимото съгласно Процедурата).