Решение № 9023 от 15.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 9023 гр. София, 15.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 120 СЪСТАВ, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АНЧ. КОСТАДИНОВА като разгледа докладваното от ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20251110110545 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.124 и сл.ГПК.

Образувано е по искова молба вх.№ 63493/21.02.2025 г. на М. А. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. София, кв. Т, бл.366А, вх. В, ет. 8, ап. 73, чрез ЕАД ЕИ, БУЛСТАТ ..........., със съдебен адрес: гр.

П, ул. „Борба" N° 3, срещу „ИАМ“ АД, ЕИК ................, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Д Неру“ №28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от ГТ и АМ и „ФБ“ ЕООД, с ЕИК:

.............., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д Неру“ №28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от ПБД, с която са предявени субективно съединени искове с правно основание: установителен по чл. 124 от ГПК във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК и чл. 10 от ЗПК за прогласяване нищожност на договор за паричен заем № 5152629 от 25.06.2024г., сключен с първия ответник „ИАМ" АД, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит, и както и установителен по чл. 124 от ГПК във връзка с чл. 26 ал. 1, предложения 1 и 3 от ЗЗД във връзка със ЗЗП за прогласяване нищожността на акцесорния договор за предоставяне на гаранция № 5152629 от 25.06.2024г., сключен чрез „ИАМ" АД с втория ответник „ФБ" ЕООД, като лишен от правно основание, уговорен е неравноправно в ущърб на потребителя, противоречи на добрите нрави.

В исковата молба се твърди, че сключения между ищеца и първия ответник договор за паричен заем № 5152629 от 25.06.2024 г., е нищожен, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 45,00 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение.

Сочи, че тъй като договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден по аргумент от чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва, респективно на клаузата за ГПР, която е съществен елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка. Твърди, че не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК в договора за потребителски кредит да е разписан действителния размер на Годишния процент на разходите. Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 54,54 % е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на 1 клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Счита, че уговореното възнаграждение за фирмата - гарант е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите.

Поради невключването на възнаграждението в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните и представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. Позовава се на преюдициално заключение по дело С-453Д0, в което било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 54,54 % съставлява невярна информация, която е заблудила потребителя относно действителния размер на разходите, който той ще следва да направи по време на действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 54,54 % ГПР. Твърди, че не му е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване на договора какъв е размера на всички разходи, за която той следва да заплати, нито тази информация произтича по прозрачен за него начин от условията на договора и поради незапознаването му с Основните характеристики на услугата, поради което не е могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи, които следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс.

Ищецът твърди, че Кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 2500 лв. с посочен лихвен процент от 45 % и ГПР 54,54%, с общ размер на всички плащания 2860,05 лв. Поради това, че кредиторът не е представил вярна информация, потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка. Неговата неинформираност е довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение.Твърди, че Кредиторът е нарушил правата на потребителя, тъй като не е включил в договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР, като сочи, че принципът за обективност и прозрачност на уговорките по потребителските сделки, регламентирано в чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирано в чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, съгласно договорните клаузи следва да се съставят на ясен и разбираем език е тълкувано с преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС. Счита, че според Съда на ЕС яснотата и разбираемостта не се отнася само формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но и до свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици от поемането на задълженията им и връзката на всяка уговорка с другите договорни клаузи.

По отношение на Договора за предоставяне на гаранция ищецът твърди, че същият е нищожен, тъй като в конкретния случай и уговорката за заплащане на възнаграждение за гаранция не е породила правни последици, поради следните съображения това, че поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.

Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. Твърди, че клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от 2 свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Твърди, че възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действаше добросъвестно. Счита, че е изпълнен общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/ тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна й непораждаща правни последици за потребителя.

Твърди, че договорът за гаранция, като такъв с акцесорен характер, може да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. Тъй като счита, че кредитната сделка е нищожна, поради което не е породил правно действие и сключения договор за учредяване на поръчителско правоотношение.

Моли съда да прогласи за нищожни процесните договори на посочените основания и да му присъди разноски.

Ответната страна „ИАМ“ АД в отговора по исковата молба, подаден в срока по чл.131, ал.1 ГПК, оспорва исковете като неоснователни. Излага подробни доводи за неоснователност на исковата молба, като оспорва и наведените доводи за нищожност на договора за кредит. Сочи, че кредиторът не е задължен да включва в размера на годишния процент на разходите по договора за кредит разходи по договора за предоставяне на гаранция, а единствено следва да предостави информация за обезпеченията в стандартния европейски формуляр и в договора. Моли съда да отхвърли иска срещу него и да му присъди разноски.

Ответната страна „ФБ“ ЕООД е депозирал отговор на исковата молба, като оспорва исковата претенция спрямо него като недопустима, а евентуално и неоснователна. Счита, че е налице превратно упражняване на права. Моли съда да прекрати производството в тази част като недопустимо. Счита иска за неоснователен. Оспорва твърденията в исковата молба, че договорът за предоставяне на гаранция може да съществува валидно единствено при действителен главен дълг.

Оспорва доводите, че договорът за предоставяне на гаранция е лишен от основание, както и че противоречи на добрите нрави. Твърди, че процесният договор не нарушава правните принципи и е сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта. Сочи, че дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция е определено след извършена преценка на риска, като до момента на сключване на договора и по време на неговото изпълнение и действие до приключването му, спор между страните не е съществувал. Моли съда да отхвърли исковата претенция и да му присъди разноски.

Софийски районен съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото е представени заверени от ищеца копия на Договор за паричен заем № 5152629 от 25.06.2024 г., сключен с „Изи Кредит Мениджмънт“ АД, Договор за предоставяне на гаранция № 5152629 от 25.06.2024 г., сключен с „ФБ“ ЕООД, като всички те са без физически подпис на потребител по тях.

Ответниците не оспорват сключването на процесните договори при сочените от ищеца условия. Не оспорват, че в ГПР не е включено дължимото към поръчителя възнаграждение. Считат обаче, че същото не следва да бъде включено в ГПР, тъй като не е било известно на кредитодателя към момента на сключване на договора за заем.

Съдът е допуснал по искане на ищеца изготвяне на счетоводна експертиза, но същият не е внесъл определения от съда депозит за вещо лице, поради което и такава не е изготвена и делото е разгледано без събиране на това доказателство.

Спорният момент в отношенията между страните е дали разходите, които потребителят е следвало да направи във връзка с Договора за паричен заем за обезпечаване на вземането по този договор чрез сключване на Договор за предоставяне на гаранция с трето лице за Договора за паричен заем, следва да бъдат включени в годишния процент на разходите. Ответниците оспорват това твърдение, поради което съдът дължи извършване на проверка относно това доколко сключването на договора за предоставяне на поръчителство обуславя възможността за сключване на самия договор за кредит и дали се явява условие за това.