Решение № 1032 от 09.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1032 гр. Пловдив, 09.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Г.еоргиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20255330103599 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Р. Т. К., ЕГН**********, с адрес ******, против „Кредит Инс” АД, ЕИК 205997727, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цар Борис ІІІ“ № 85, ет. Мецанин, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 25,56 евро, с левова равностойност от 50 лв., частичен от 1645,43 евро, с левова равностойност от 3218,19 лв., недължимо платена в полза на ответното дружество по такса гарант по договор за паричен заем № ******., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 25.02.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

С протоколно определение от 11.02.2026 г. е допуснато на основание чл.

214, ал. 1 от ГПК изменение на предявения осъдителен иск, чрез увеличаване размера на същия от 25,56 евро, с левова равностойност от 50 лв., частичен от 1645,43 евро, с левова равностойност от 3218,19 лв., на сумата от 567,53 евро, с левова равностойност от 1110 лева.

Предвид ноторния факт за смяна на националната валута в Република България на дата 01.01.2026 г. от лева в евро и с оглед разпоредбите на Закона за въвеждане на еврото в Република България и Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета от 8 юли 2025 година относно приемането на еврото от България, считано от 1 януари 2026 г., прието в съответствие с чл. 140, параграф 2 от Договора за функционирането на Европейския съюз, и 1

Регламент на Съвета на Европейския съюз, приет в съответствие с чл. 140, параграф 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз, всички суми, присъдени с настоящото решение са посочени в евро. За прецизност и с цел осъществяване на връзка с начина на формулиране на претенциите в исковата молба и параметрите на иска, с който съдът е сезиран, то навсякъде в мотивите, както и в диспозитива на настоящото решение, търсените суми ще се отразяват освен в евро, но и в левовата им равностойност.

В исковата молба се твърди, че между К., като заемател и „Кредит Инс“ ООД, понастоящем със сменена правноорганизационна форма на акционерно дружество, като заемодател, бил подписан договор за паричен заем № ******. за сумата от 1500 лв./ 766,94евро, при 36% годишна лихва, както и 1110 лв./ 567,53 евро такса, начислена за това, че заемодателят следвало да избере дружество гарант, което да поеме задължение да обезпечи връщане на вноските по кредита. Поддържа се, че договорът бил такъв за потребителски кредит, като същият бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Излагат се аргументи и за нищожност на таксата за гаранта, поради нарушение на чл. 10а ЗПК, доколкото се касаело за „услуга“, свързана с усвояването и управлението на кредита. От фактическа страна се сочи още, че ищцата била заплатила следните суми по кредита:

276,80 лева/141,53 евро на 16.12.2017г., 300 лева/153,39евро на 14.05.2018г., 250 лева/127,82евро на 22.08.2018г., 250 лева/127,82евро на 27.09.2018г. С влязла в законна сила заповед № ******. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 7767/2018г. по описа на Районен съд - Пловдив, II брачен състав, ищцата била осъдена да заплати на ответното дружество по процесния договор, следните суми: 1375 лева/703,03евро главница, ведно със законната лихва от 14.05.2018г. до окончателното й изплащане; 482,98 лева/246,94евро договорна лихва върху главницата за периода от 06.10.2017г. до 09.05.2018г.; 1017,50 лева/520,24евро договорна такса „Гарант“ за периода от 06.10.2017г. до 09.05.2018г.; 27,54 лева/14,08евро законна лихва за забава за периода от 07.12.2017г. до 09.05.2018г. и деловодни разноски от 398,06 лева/203,52евро. За същите бил издаден изпълнителен лист, като за събирането на сумите по него било образувано изп.д. № ******. по описа на ****** Д. М. с район на действие Окръжен съд - Пловдив. В хода на изпълнителното производство, по банков път в полза на ответното дружество, К. била заплатила 1000 лева/511,29евро на 20.10.2022г. и 2641,39 лева/1350,52евро на 14.08.2023г. Впоследствие изпълнителното производство било прекратено. Така общо платената сума по договора била в размер на 4718,19 лева/2412,37евро.

Развиват се аргументи за допустимост на производството, като се изтъква, че с оглед актуалната практика на СЕС по дела №№ С-49/14, С600/19 и С-531/22, както и на ВКС, когато потребител е осъден със съдебен акт да заплати на кредитно дружество парични средства произтичащи от неравноправни клаузи по договор за потребителски кредит, която неравноправност не била изследвана от съда, то е допустимо да се предяви иск за тяхното връщане, независимо от влизането в сила на съдебните актове.

2

Предвид изложеното се предявява настоящия осъдителен иск и се моли за неговото уважаване и присъждане на сторените разноски. За връщане на недължимо платените парични средства от доверителката ми след като била покрита заемната сума (чл.23 ЗПК). Това настъпило към момента на заплащане на сумата от 1000 лева/511,29евро на 20.10.2022г. Тя била недължимо платена, защото договорът е недействителен от една страна и от друга - клаузата е нищожна поради противоречието й с материалния закон.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Кредит Инс” АД със становище за недопустимост на процеса, а в условията на евентуалност за неоснователност и недоказаност на предявения иск.

Поддържа се, че настоящия иск е недопустим, той като за процесните суми била издадена влязла в сила заповед за изпълнение, която се приравнявала на съдебно решение. В този ред на мисли спорът за действителността на кредитното правоотношение и дължимостта на суми по него не можел да се пререшава. Не се оспорва сключването на договор за потребителски кредит № ******., както и превеждането на сумата на кредитополучателя, в която насока се описва реда за неговото сключване. Твърди се, че ищецът е имал възможност да избере опция дали да предостави банкова гаранция, дали кредитът му да бъде гарантиран от дружеството, както и да използва необезпечен кредит. Имал и опция на избор за срока, в който следва да предостави обезпечение, като нямало разлика в условията на договора при трите избора, а единствено в срока на разглеждане на заявката за потребителски кредит. Ищецът избрал възможността да обезпечи задължението, като сключи допълнителен договор за предоставяне на поръчителство с дружество поръчител „Бикнел Корп“ ООД, като този избор бил изричен, самостоятелен и доброволен и след предоставена ясна, разбираема и точна информация с цел вземане на информирано решение.

Поради това възнаграждението, дължимо по договора за поръчителство не следвало да се включва в разходите по кредита, а същото представлява дължимо възнаграждение за услуга, предоставена от дружеството поръчител по самостоятелно правоотношение за обезпечаване на вземанията. Ответникът приемал плащане с титуляр поръчителя по самостоятелно правоотношение, възникнало по силата на договор за предоставяне на поръчителство, а обединените погасителни планове били създадени с цел улеснение на потребителя, като било направено разграничение между кредитор и поръчител или дружество гарант. Твърди се, че в договора нямало никаква неяснота каква сума следва да се върне. Твърди се, че обстоятелството дали посочения ГПР отговаря на действителния такъв е относимо към действителността единствено на клаузата за вземания, свързани с ГПР и не следва да влече недействителност на целия договор. Обстоятелството дали предвидената такса за поръчителство следва да бъде включена в ГПР също било относимо единствено към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло. Посоченият в договора размер на ГПР съответствал на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 и не го надвишавал, поради което не са налице основания, които да доведат до недействителност на процесния договор. Заради горепосоченото се счита, че са неоснователни твърденията на 3 ищеца за нищожност на процесния договор. Същият бил изготвен на ясен и разбираем език и съдържал всички необходими реквизити по ЗПК. Сочи се, че твърденията за незаконосъобразност на договорната лихва по кредита са изцяло неоснователни. Размерът бил съобразен с изискванията на ЗПК и бил резултат от съзнателния и свободен избор на договарящите, като размерът на същата бил съответен на насрещната престация на дружеството и на риска, който е поет от него. Прави се възражение за претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира следното от фактическа и правна страна:

По допустимостта на иска:

При отчитане на становището на страните относно допустимостта на процеса и при съобразяване с практиката на СЕС досежно защитата на потребителите при влезли в сила актове, по които не е извършвана проверка за неравноправни клаузи, вкл. и служебно от съда, а имено решенията по дела C600/19, C-869/19, C-531/22 и др., както и практиката на ВКС - Решение № 491 от 23.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1767/2023 г., IV г. о., ГК, Определение № 1199 от 9.05.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1304/2023 г., II т. о., ТК, Определение № 1246 от 7.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 489/2023 г., I т. о., ТК и др., настоящия съдебен състав намира иска за допустим. Въпросната практика на СЕС сочи, че не се допуска национална правна уредба, която предвижда, че когато длъжникът не е подавал възражение срещу заповед за изпълнение, и поради това че силата на пресъдено нещо, с която се ползва тази заповед, имплицитно обхваща действителността на съответните клаузи, впоследствие съдът да не може да контролира евентуалния неравноправен характер на клаузите от договора, които са послужили като основание за издаването на тази заповед. Изискването за ефективна съдебна закрила налага съдът да може да прецени, включително за първи път, евентуалния неравноправен характер на договорните клаузи, послужили като основание за издаването на заповедта за изпълнение, когато такава проверка не е била направена по-рано, включително и служебно. При настоящата хипотеза, сумите, дължими по процесната клауза са включени в обхвата на заповед № ******. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 7767/2018г. по описа на Районен съд - Пловдив, II брачен състав, и издадена въз основа на нея изпълнителен лист № ****** г. За последното не се спори, а и се установява от представеното копие на изпълнителния лист. Към момента на издаване на влязлото в сила изпълнително основание, не е била приета разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК (ДВ, бр. 100 от 2019 г.), задължаваща заповедния съд да извършва служебна проверка относно неравноправността на клаузи от договори, сключени с потребител. Следователно подобна проверка не е била осъществявана на по-ранен етап, поради което е допустимо с настоящия иск да се иска имплицитно да се установи неравноправен характер на разглежданата клауза с оглед връщане на неоснователно платени суми по нея. Предвид изложеното исковата претенция се намира за допустима, като същата следва да се разгледа по същество.

4

По основателността на иска:

Не се спори, а и се установява по делото от представените писмени доказателства – Договор за паричен заем № ****** г., че между Р. Т. К., като заемател, и ответника „Кредит Инс“ ООД, понастоящем със сменена правноорганизационна форма на акционерно дружество, като заемодател, е възникнало облигационно правоотношение по силата на посочения в исковата молба договор за потребителски кредит, при което ищецът има качеството на кредитополучател, а ответникът на кредитодател. По силата на договора за кредит на ищеца била предоставена в заем сумата от 1500 лв./ 766,94евро, срещу задължение да я върне в рамките на 12 месечни вноски. С договора била уговорена и възнаградителна лихва при ГЛП от 36%, без да е посочен ГПР по кредита. Видно от съдържанието на договора /чл. 4/ за кредитополучателя било предвидено задължение за заплащане на сумата от 1000 лева/511,29евро, представляваща „такса гарант“, дължима на кредитодателя, за това, че поема ангажимент да осигури дружество гарант, което да гарантира връщане на вноските по кредита. Таксата е платима разсрочено едновременно с месечните вноски по погасителния план.