Решение № 1944 от 06.08.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1944 гр. Бургас, 06.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПАНАЙОТ СТ. АТАНАСОВ при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА като разгледа докладваното от ПАНАЙОТ СТ. АТАНАСОВ Гражданско дело № 20262120101606 по описа за 2026 година

Производството е образувано по повод исковата молба на А. Д. А., от гр. Б***, против „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище гр. София, с която моли да бъде прогласена недействителността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № L363665/29.08.2024 год., поради противоречието му на закона.

Ищецът е изложил следните фактически и правни твърдения: между страните е възникнало облигационно правоотношение, въз основа на договор за потребителски кредит, за сумата от 2500 лева, при уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 32 % и ГПР в размер на 60.92 %; с договора е уговорена и еднократна такса за разглеждане в размер на 855,10 лева, платима чрез месечните погасителни вноски; тази такса не представлява реално възнаграждение за самостоятелна услуга, а е пряко свързана с отпускането и управлението на кредита и представлява част от цената на кредита; размерът на таксата е изключително висок и надвишава една трета от предоставената главница, което я прави явно несъразмерна и икономически необоснована; таксата не изпълнява функция на компенсация за реално извършена услуга, а 1 представлява механизъм за скрито оскъпяване на кредита; тя противоречи на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, поради което таксата е нищожна, като противоречаща на императивна правна норма; таксата не е включена в ГПР, той не отразява действителната цена на кредита, тъй като не включва всички разходи, които потребителят реално заплаща; налице е невярно и заблуждаващо представяне на икономическата тежест на кредита; непосочването или неточното посочване на ГПР има същия правен ефект като липсата му и води до недействителност на договора; според съдебната практика, такси, които по съществото си представляват разход по кредита, следва задължително да бъдат включени в ГПР, независимо от формалното им наименование; такси за разглеждане, административни такси и др. подобни плащания представляват прикрита форма на възнаграждение за кредитора и водят до заобикаляне на закона; когато тези разходи не са включени в ГПР, се нарушава принципът на прозрачност и потребителят се поставя в заблуждение относно реалната цена на кредита; клаузата за такса за разглеждане е неравноправна по смисъла на чл. 143, ЗЗП, тъй като създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните; клаузата не е индивидуално уговорена, а е част от стандартни условия, изготвени едностранно от кредитора, а потребителят няма реална възможност да влияе върху съдържанието й; процесният договор противоречи на императивни разпоредби на закона, заобикаля законовата забрана за събиране на такси и не съдържа коректно посочен ГПР, поради което е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК.

Ищецът е ангажирал доказателства; моли за присъждане на деловодните разноски.

Правното основание на предявения установителен иск е чл. 124, ал. 1, ГПК във вр. с чл. 22 и чл. 23, ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. второ, ЗЗД.

С проекта си за доклад на делото – определение рег. № 3242/29.06.2026 год., съдът е обявил на страните, че ще се произнесе по валидността на процесния договор за кредит, произтичаща от спазване нормативните изисквания на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, вкл. и поради наведените от ищеца възражения за недействителността му.

Ответникът е оспорил основателността на иска; изложил е следните фактически и правни твърдения: част от процесния договор за кредит са и общите условия – Рамково споразумение № 881175837, което е подписано 2 електронно между страните; договорът за кредит е сключен от разстояние, при спазване изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ; ищецът е кандидатствал за потребителски кредит, като е предоставил необходимите лични данни, избрал е размер на искания кредит, срок за погасяване, вид кредитен продукт, както и условията, при които желае да ползва кредита, потвърдил е, че е получил е и се е запознал с преддоговорната информация по чл. 8, ЗПФУР, запознал се е и е приел рамковото споразумение на ответника за предоставяне на потребителски кредити; страните са се съгласили да бъдат обвързани от електронни изявления, отправени една спрямо друга, и са приели, че изявленията им, подписани с обикновен или усъвършенстван електронен подпис, ще имат значението на саморъчно подписани изявления; договорът и приложенията са подписани електронно, написани са на ясен и разбираем език, при шрифт, отговарящ на изискванията на ЗПК; не е вярно, че в ГПР по договора за кредит не е включена като разход таксата за разглеждане; в т. 8. 9. на Рамковото споразумение са посочени разходите, които са включени в ГПР, и таксата за разглеждане е включена в общите разходи по кредита; ГПР включва фиксиран ГЛП и таксата за разглеждане; ищецът е знаел точния обхват на задължението си при сключване на договора; чл. 19, ал. 4, ЗПК въвежда изискване за максимален размер на ГПР, който към датата на сключване на договора за кредит е 68.15 % ; ГПР по договора е 60.92 %, т. е. в рамките на допустимия максимален размер; няма скрито оскъпяване или допълнителни разходи, които не са включени в ГПР; клаузата за такса за разглеждане е действителна, тъй като е такса за допълнителна задължителна услуга, която не е свързана с усвояване или управление на кредита, а именно: определяне на персонален кредитен лимит с цел дефиниране за клиента какъв е максималният размер на кредити, които може да получи, поддържане на клиентски профил в приложението на кредитора, преглед на документи, периодично актуализиране на клиентски данни и др.; таксата за разглеждане е изрично посочен разход в кредитната документация, който разход е включен в ГПР и е посочена в погасителния план като част от месечната вноска; клаузата за такса за разглеждане не е неравноправна, тъй като е уговорена индивидуално, не е във вреда на кредитополучателя и не го поставя в явно неблагоприятно положение, тъй като оскъпяването по кредита е в рамките на законоустановеното; дори клаузата за такса за разглеждане да е недействителна, това не води до нищожност на целия договор за кредит, тъй 3 като разпоредбата на чл. 10а, ал. 2, ЗПК не е включена в хипотезите по чл. 22, ЗПК

В писмения си отговор по делото ответникът е признал обстоятелствата за сключения между страните на 29.08.2024 год. Договор за кредит № L363665, за сумата от 2500 лева, със срок на погасяване 36 месеца, с фиксиран ГЛП 32 % и ГПР 60.92 %, с договорена такса за разглеждане в размер на 855,10 лева и обща сума, дължима от ищеца, 4753,42 лева.

Ответникът е ангажирал писмени доказателства; моли за присъждане на деловодните разноски.

Съдът, след запознаване със становищата на страните, при съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен материал, като съобрази приложимите нормативни разпоредби, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото не се спори, че на 29.08.2024 год. между ищеца А. А. и ответника „Юте Кредит България“ ЕООД е бил сключен договор за потребителски кредит – с № L363665, за сумата от 2500 лева, с уговорени възнаградителна лихва от 32 % и ГПР от 60.92 %. В договора е посочено, че потребителят дължи и такса за разглеждане в размер от 885,10 лева, която следва да бъде платена ведно с месечните погасителни вноски, съгласно погасителния план към договора. Общо дължимата сума по договора е определена на 4753,42 лева, платима разсрочено на 36 месечни вноски през периода 25.09.2024-25.08.2027 год., според приложения към договора погасителен план. Страните не спорят, че процесният договор е сключен по реда на ЗПФУР; към него са представени СЕФ и Рамково споразумение за потребителски кредити № 881175837/29.08.2024 год., които не носят саморъчен или електронен подпис на страните.

При така изложената фактическа и правна обстановка съдът намира предявения установителен иск за основателен. Предвид въведеното от ищеца твърдение за недействителност на договора по чл. 22, ЗПК, в тежест на ответника е провеждане на главно и пълно доказване на обстоятелството, че сключеното между страните кредитно съглашение отговаря на императивните изисквания на чл. 10 и сл., ЗПК. Съдът намира, че такова доказване не е проведено. Съгласно разпоредбата на чл. 22, ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 74 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред законовите правила, чието неспазване има същата последица за действителността на договора за потребителски кредит, е и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10, ЗПК, според която договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1, ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Според § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. На основание чл. 19, ал. 2 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно Приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Правилото на чл. 19, ал. 4, ЗПК предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Съгласно член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно тази разпоредба, посочените общите разходи по кредита включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, ако сключването на 5 договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.

Съгласно т. 1 от Решение на Съда на Европейския съюз от 21.03.2024 год. по Дело C 714/22 член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 год. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C 686/19, EU:C:2020:582, т. 3 1 и цитираната съдебна практика), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerova, C 377/14, EU:C:2016:283, т. 84). Националният съд следва да провери дали закупуването на съответните допълнителни услуги представлява условие за получаването на кредита, или е задължително за получаването му при договорните клаузи и предлаганите условия, и от друга страна, дали действително става въпрос за допълнителни услуги, уговорени към разглеждания в главното производство договор за кредит, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.