Решение № 204 от 13.02.2026, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 204 гр. Велико Търново, 13.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря СВЕТЛА М. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ Гражданско дело № 20254110102531 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на С. Г. И. срещу „***“ АД, с която се иска да бъде прогласена недействителността на договор за потребителски кредит от разстояние № *** от *** г., евентуално – недействителността на чл. 19 и чл. 29 от посочения договор.

Ищцата твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит от разстояние № *** от *** г., по силата на който е получила сумата от 1 200.00 лева. Заявява, че в погасителния план са посочени като дължими две общи суми – първата в размер от 1 276.85 лева, включваща главница и лихва и втората в размер от 2 248.85 лева, включваща главница, лихва и неустойка.

Счита, че договорът е недействителен, тъй като при сключването му не са спазени редица изисквания на ЗПК. В тази връзка, на първо място, сочи, че в нарушение на закона при формиране на ГПР не е включена предвидената неустойка при непредставяне на обезпечение, която представлява сигурна печалба за кредитора. На второ място, твърди, че не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Намира, че уговорката за представяне на обезпечение и тази за неустойка при непредставяне на обезпечение са нищожни.

Ответникът оспорва предявения иск. Заявява, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора, предвиждаща начисляване на неустойка, е валидна, а сключеният договор отговаря на изискванията на ЗПК. Твърди, че ищцата е разполагала с достатъчно време, за да упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързана от оспорената клауза за неустойка.

1

Ответникът подава и насрещна искова молба, с която предявява иск за осъждането на ищцата за сумата от 350.00 лева, представляваща част от неизплатено задължение за главница по договора за кредит, на основание чл.

79, ал. 1 ЗЗД, а евентуално – на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК.

В насрещната искова молба се твърди, че ищцата не е изпълнила задължението си да върне предоставената й в заем парична сума, както и че към настоящия момент същата е направила плащания в общ размер от 850.00 лева. Заявява се, че понастоящем общото задължение по кредита е в размер от 2 877.76 лева, от които 998.89 лева – главница, 40.85 лева – възнаградителна лихва, 266,65 лева – неустойка и 1 571.37 лева – други разходи. Сочи се, че ако договорът бъде приет за недействителен, ищцата дължи чистата стойност на кредита в размер на 350.00 лева.

Ответницата по насрещния иск оспорва същия. Заявява, че договорът за кредит е недействителен, а ищецът не е доказал настъпването на предсрочна изискуемост на вземанията по същия. Твърди, че дори при недействителност на договора не е налице неоснователно обогатяване в претендирания размер.

В проведеното открито заседание страните не изпращат представители, като с писмени молби поддържат заетите от тях становища.

Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С първоначалната искова молба е предявен установителен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, а с насрещната искова молба – осъдителен иск по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240 ЗЗД.

По делото не се спори, а и от представените писмени доказателства се установява, че на *** г. между С. Г. И. и „***” АД е сключен договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние, по силата на който на ищцата е отпусната сумата от 1 200.00 лева, която последната се е задължила да върне на 3 месечни вноски в срок до 1.9.2024 г. при фиксирана лихва в размер от 36.00 % и годишен процент на разходите в размер от 42.58 %.

Съгласно чл. 19 от договора, в случай че страните са договорили обезпечение, кредитополучателят следва в 3-дневен срок да предостави на кредитора банкова гаранция или да осигури поръчител. В случай, че в посочения срок кредитополучателят не предостави съответното обезпечение на кредита, същият дължи на кредитора неустойка в размер от 0.9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е представено обезпечение, платима заедно с всяка отделна погасителна вноска /чл. 29/. Съгласно чл. 30 от договора при неизпълнение на което и да е свое задължения по договора кредитополучателят дължи и неустойка в размер на 1 % от размера на просрочената сума на ден.

Според представения по делото погасителен план по договора е начислена неустойка в размер на 501.61 лева, платими с погасителната вноска.

Не е спорно също, че заемната сума от 1 200.00 лева е получена от 2 ищцата.

Сключеният между страните договор е потребителски, поради което същият намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, с оглед на което преценката относно действителността на съглашението следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът.

В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесният договор отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в разпоредбите на чл. 9 – 11 от ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК , годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В случая в договора за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 42.58 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , като този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК . Въпросният размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно начислената неустойка, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК . Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая посоченото вземане е разход, свързан с предмета и с управлението на договора, като същото на практика води до оскъпяването на кредита и представлява скрита възнаградителна лихва.

Така, въз основа на ангажираните доказателства, съдът приема, че уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение представлява разход по договора, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР като 3 индикатор за общото му оскъпяване – аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК .

Съобразно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК , ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК /. В настоящия случай сумата по договора за кредит е в размер на 1 200.00 лева, като само начислената неустойка, която е в размер на 501.61 лева, представлява 41 % от сумата по кредита, без да се включват останалите суми, формиращи ГПР. Както вече беше посочено, така уговорените неустойка има характер на скрита възнаградителна лихва, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК . Това, от своя страна, обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК/ и липса на основание за дължимост на вземането.

С оглед гореизложеното, макар формално договорът за кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК , вписаните в него параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителния размер на ГПР в договора за кредит, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от сключена сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит, на основание чл.

22 от ЗПК, поради неспазването изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.

Предвид гореизложеното, предявеният иск с правно основание чл. 26, ал.

1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване недействителността на договора за потребителски кредит е основателен и следва да бъде уважен.

По предявения насрещен осъдителен иск съдът приема следното:

Основателността на предявения насрещен иск е обусловена от установяването при условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца по същия на следните правопораждащи факти: 1/ наличие на сключен между страните по делото договор за потребителски кредит със соченото съдържание; 2/ усвояване на сумата от страна на ответника съгласно условията на договора. При установяване горните предпоставки, в тежест на 4 ответника по насрещния иск е да докаже, че е платил.

В случая вече беше посочено, че по делото не е спорно, че между страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който на С. Г. И. е предоставена сумата от 1 200.00 лева, която последната се е задължила да върне на 3 месечни вноски в срок до 1.9.2024 г.

Както става ясно по-горе, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, като в тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК. Следователно и предвид обстоятелството, че по процесния договор за потребителски кредит С. Г. И. е извършила плащания на обща стойност от 850.00 лева /видно от признанието на кредитора и представената счетоводна справка/, следва да се приеме, че ищецът по насрещния иск се легитимира като кредитор на вземане в размер на 350.00 лева, представляващо остатъкът от чистата стойност на кредита дължима и непогасена главница по договора за потребителски кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното изплащане на задължението. Възражението, че ищецът по насрещния иск не е доказал настъпването на предсрочна изискуемост на вземанията по договора е неоснователно, доколкото кредиторът не се позовава на предсрочна изискуемост, а на настъпил краен падеж на задължението.