Решение № 1274 от 25.11.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1274 гр. Варна, 24.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ ТО, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Тодорова

Членове:

Мая Недкова

Цветелина Г. Хекимова при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова като разгледа докладваното от Светлана Тодорова Въззивно гражданско дело № 20243100501729 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 57542/15.07.2024г. на П. И. И. с ЕГН ********** с адрес *************, чрез пълномощник адв. В. Г. ВАК срещу Решение № 2128 от 07.06.2024г., постановено по гр.д. № 15370/2023г. по описа на ВРС, с което е отхвърлен предявения от П. И. И. ЕГН ********** срещу „ИВТУР“ ООД ЕИК 103298344 със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Морска сирена“ № 25, ет. 7, ап. 44, иск за ОСЪЖДАНЕ на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 2 064.68 лв., представляваща дължимо обезщетение за забава за периода 28.11.2020г. – 14.08.2023г. в размер на законната лихва върху главницата от 7 218.18 лв., присъдена на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД с влязло в сила Решение № 262384 от 29.07.2021 г. по гр.д. № 3493/2020 г. на ВОС.

В жалбата си П. И. счита, че решението на ВРС е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон. Конкретно жалбоподателят поддържа тезата, че обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД за забавено изпълнение на парично задължение, макар и дължимо в размер на законната лихва от деня на забавата, по своята същност не е лихва. Сочи, че лихвата е възнаграждение, а вземането по чл.86, ал. 1 ЗЗД е обезщетение за вредите, претърпени за времето на забавата. Лихвата е договорна и се дължи по силата на съглашение между страните, дори и при точно изпълнение /по банков кредит/, докато обезщетението се дължи по силата на закона без да е договорено и само при забавено изпълнение.

Вредите са равни на размера на лихвеният процент, действащ по време на 1 забавата, но този начин на изчисляване не променя характера на обезщетението и не го прави лихва, т.к. процентът определя само размера, но не и правната същност на обезщетението. Позовава се на Решение №111/27.10.2009г. по т.д. №296/2009г. на ВКС, 1-во т.о., с което изрично е разяснено, че обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД не следва да се квалифицира, като лихва, която е базата за неговото определяне при неизпълнение на парично задължение и възниква само при поискване - чрез самостоятелен иск за обезщетение за вредите от забавата /какъвто е настоящият случай/ или като последица от уважен иск за главницата. Оспорва се извода на съда относно погасяване на вземането по давност като отново се цитира касационна практика по въпроса "по какъв начин се изчислява давността за вземане по чл.86, ал.1 ЗЗД и погасява ли се цялото вземане, ако искът е предявен три години след възникването му", разгледан с Решение №167/08.11.2013г. по т.д.

№657/2012г. на ВКС, 1-во т.о. Настоява, че обезщетение за забава в размер на еднодневната законната лихва възниква с началото на всеки ден, в който изискуемо парично вземане /главно вземане по см. на чл. 119 ЗЗД/ не е изпълнено, и се натрупва до момента, в който това главно вземане бъде реализирано. Липсва правна обосновка и логика да се приеме, че обезщетението за забава за даден период възниква и е изискуемо в пълен размер още на първия ден /началната дата/ на този период, при положение, че той още не е изтекъл, респ. след като това вземане възниква ежедневно, ежедневно изтича и погасителната давност за него, с начална дата три години преди да бъде прекъсната - в случая с предявяването му като иск. Настоява се бъде прието, че процесното вземане, представляващо обезщетение за забава съизмеримо със законната лихва, не е погасено за периода от 28.11.2020г. до 28.11.2023г. и предвид извършеното плащане на главницата. Искането е за отмяна на решението и постановяване на друго, с което да бъде уважена заявената осъдителна претенция. Настоява се за присъждане на разноски.

В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна „Ив Тур“ ООД ЕИК 103298344 представя писмен отговор, в който като развива подробни мотиви счита жалбата за неоснователна. Настоява за потвърждаване на обжалвания съдебен акт.

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, като взема предвид оплакванията по въззивната жалба, събраните по делото доказателства и съобрази закона счита, че жалбата е основателна по следните съображения :

Правомощията на въззивният съд съобразно разпоредбата на чл.269 от ГПК са да се произнесе служебно по валидността на първоинстанционното решение и допустимостта в обжалваната му част, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението, при условията на ограничен въззив.

Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно. Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което въззвивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.

Не е било спорно между страните, а се установява и от представените по гр.д. № 15370/2023г. по описа на ВРС писмени доказателства, че с Решение № 262384 от 29.07.2021 г. по гр.д. № 3493/2020 г. на ВРС е прогласена 2 нищожността на договор от 24.09.2012 г. за поддръжка и управление на общите части на ЕС на апартаментен хотел „Ялта“ – „жилищен комплекс от затворен тип“ в к.к. „Златни пясъци“, сключен между ищеца П. И. И. и ответника „ИВТУР“ ООД, като последният е осъден да му заплати сумата от 7 218.18 лв., платена при начална липса на основание годишна такса за поддръжка за периода 2015 г. – 2019 г., на основание чл. 55 ЗЗД. Не се спори, че решението е потвърдено от ВОС и ВКС и е влязло в сила, като на 14.08.2023 г. ответникът е заплатил на ищеца размера на присъдената главница.

В производството, приключило с обжалвания в настоящата инстанция съдебен акт, ищецът П. И. И. претендира от ответника „ИВТУР“ ООД заплащането на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 7 218.18 лв. за периода от 28.11.2020 г. до 14.08.2023 г. - датата, на която доброволно ответникът е погасил главницата, въпреки че се твърди, че вземането е изискуемо от 13.03.2020 г., която е датата на депозиране на исковата молба за главното вземане.

Принципно допустимо е предявяването с исковата молба само на иск за лихви и на самостоятелен иск за обезщетение по чл. 86 ЗЗД за неизпълнение на задължението за заплащане на главница или друго акцесорно вземане – напр. неустойка, присъдени с решение по друго дело (Решение № 50 от 12.03.2010 г. по т. д. № 485/2009 г., ВКС, ІІ т. о.) По същество : Основанието на главното вземане е чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, която разпоредба предвижда, че подлежи на връщане даденото при начална липса на основание.

В Тълкувателно решение № 5/21.11.2019г., пост. по тълк.дело № 5/2017г., ОСГТК на ВКС, е прието, че задължението за връщане на дадено при начална липса на основание, след като е безсрочно, може да се иска от кредитора веднага. То възниква от момента на получаване на недължимото и от този момент става изискуемо, както е изяснено и в т.7 от ППВС №1/1979г.

Началото на изискуемостта е начало и на погасителната давност, на осн. чл.

114, ал.1 от ЗЗД, но не води автоматично да забава на длъжника. За забава на длъжника по безсрочното задължение е необходимо той да бъде поканен от кредитора да изпълни съгласно чл. 84, ал.2 от ЗЗД, както и да е налице вина за неизпълнението, съответно за късното изпълнение. В обобщение, при връщане на дадено при начална липса на основание, от момента на разместване на имущественото благо, вземането е изискуемо, но длъжникът ще изпадне в забава и ще дължи обезщетение от момента, в който е получил поканата на кредитора.

Не е било спорно, че такава покана за плащане е била отправена с депозиране на исковата молба за присъждане на главното вземане на дата 13.03.2020г., от когато длъжникът е поставен в забава по отношение на задължението за плащане на главното вземане, за което дължи на кредитора обезщетение за забавено плащане, определено по размер на законната лихва за забава, на осн.чл. 86 от ЗЗД.

От този момент започва да се начислява обезщетението за забава в размер на еднодневната законна лихва всеки ден, в който главното вземане не е изпълнено и се натрупва до момента, в който то бъде реализирано. Затова не може да приеме за правилен извода на исковия съд, че давността за вземането за обезщетение за забава е изтекла изцяло на 13.03.2023г.

3

Съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД вземанията за лихви се погасяват с изтичане на тригодишна давност. Това означава, че при заявяване на вземането по исков ред ще бъде погасена по давност сумата, формирана от задълженията за лихва в периода три години преди подаване на исковата молба, или в конкретния случай в периода, предшестващ датата 28.11.2020г., доколкото исковата молба е депозирана в регистратурата на съда с вх. № 89538/28.11.2023г.

С оглед безспорния факт на пълно издължаване на сумата чрез плащането й на 14.08.2023г., то липсва основание за начисляване на лихва след тази дата, а такава не се и търси от ищеца.

Изчислен служебно, на осн.чл. 162 от ГПК, с помощта на онлайн калкулатор Calculator.BG размерът на законната лихва за забава в плащането на главницата от 7 218.18 лева възлиза на сумата от 2 064.68 лева за периода 28.11.2020г.-14.08.2023г. Това обоснова основателността на исковата претенция и уважаването й изцяло.

Като е достигнал до противоположни правни изводи, първоинстанционният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен и постановен нов, с който заявената искова претенция бъде уважена изцяло.

С оглед резултата от произнасянето в настоящата инстанция в полза на въззивника (ищеца) следва да му бъдат присъдени сторените разноски пред исковия съд в размер на държавна такса от 82.59 лева и 500 лева – адв. възнаграждение, както и разноските пред въззивната инстанция в размер на 41.29 лева – държавна такса и 500 лева – адв. възнаграждение. Липсва основание за намаляване на размера на договореното и платено от въззивника адвокатско възнаграждение, тъй като същото адекватно овъзмездява извършената от адвоката работа в производството, както и поради отчитане на обстоятелството, че въвеждащия възражението въззиваем е оценил труда на адвоката си, договаряйки и приемайки заплащането му в същия размер.

С оглед изложените съображения, ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД РЕШИ:

ОТМЕНЯ изцяло Решение № 2128 от 07.06.2024г., постановено по гр.д.

№ 15370/2023г. по описа на ВРС, с което е отхвърлен предявения от П. И. И.

ЕГН ********** срещу „ИВТУР“ ООД ЕИК 103298344 със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Морска сирена“ № 25, ет. 7, ап. 44, иск за ОСЪЖДАНЕ на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 2 064.68 лв., представляваща дължимо обезщетение за забава за периода 28.11.2020г. – 14.08.2023г. в размер на законната лихва върху главницата от 7 218.18 лв., присъдена на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД с влязло в сила Решение № 262384 от 29.07.2021 г. по гр.д. № 3493/2020 г. на ВОС, както и в частта за разноските, като вместо него ПОСТАНОВЯВА :

ОСЪЖДА „ИВТУР“ ООД ЕИК 103298344 със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Морска сирена“ № 25, ет. 7, ап. 44, да заплати на П.

И. И. ЕГН ********** сума в размер на 2 064.68 лв., представляваща дължимо обезщетение за забава за периода 28.11.2020г. – 14.08.2023г., определено по размер на законната лихва върху главницата от 7 218.18 лв., присъдена на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД с влязло в сила Решение № 262384 от 29.07.2021 г. по гр.д. № 3493/2020 г. на ВОС.

4

ОСЪЖДА „ИВТУР“ ООД ЕИК 103298344 със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Морска сирена“ № 25, ет. 7, ап. 44, да заплати на П.

И. И. ЕГН ********** сторените разноски пред исковия съд в размер на държавна такса от 82.59 лева и 500 лева – адв. възнаграждение, както и разноските пред въззивната инстанция в размер на 41.29 лева – държавна такса и 500 лева – адв. възнаграждение.