Решение № 4274 от 22.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4274 гр. София, 22.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20251100508188 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 3431/28.02.2025 г. по гр. д. № 20241110152806 по описа за 2024 година на Софийски районен съд, 128-ми състав: е отхвърлен иска на Е. В. В., ЕГН **********, с адрес гр.София, ул.****, насочен срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.****, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н., за прогласяване за нищожен на договор за потребителски кредит № 1296089/23.10.2023 г. на основание чл. 22 вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Прогласен е иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предявен от Е. В. В., ЕГН **********, с адрес гр.София, ул.“****, срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.****, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н., за нищожна клаузата на чл. 5 от договор № 1296089/23.10.2023 г. за предоставяне на потребителски кредит.

Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх. № 96206/18.03.2025 г. по регистъра на СРС от ищеца по исковете – Е. В. В. с ЕГН ********** в частта, с която е отхвърлен предявения установителен иск за прогласяване на нищожността на процесния договор за кредит. Моли съса са отмени постановеното решение в обжалваната му част и да бъде постановено ново, с което да се уважи передявения главен установителен иск. Претендира разноски.

Въззиваемият-ответник „Фератум България“ ЕООД, в предоставения срок не е представил отговор.

Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Предявените искове имат за предмет прогласяване нищожността на възникнало 1 между страните облигационно правоотношение, а в условията на евентуалност - на отделна клауза от него.

По делото ред СРС не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че ищеца и ответното дружество са страни по договор за предоставяне на потребителски кредит № 1296089/23.10.2023 г. Въз основа на него, ответникът е предоставил на ищеца в заем сумата от 2000.00 лв., която последният следва да върне на 6 месечни погасителни. Заемът е отпуснат при 23.98% годишен лихвен процент и 49.05 % ГПР.Представени са неоспорени разписки за плащане на суми по договора.

Съгласно чл. 5 от договора за заем, същият се обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank, като заемателят е декларирал, че сам е посочил поръчителя и е запознат, с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител. Първоинстанционният съд правилно посочва, че, не е спорно възникването на облигационното правоотношение между страните, както и неговото съдържание.

С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът намира от права страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият въззивен съд намира постановеното решение за неправилно.

При исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на "получаване без основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, вкл. в случаите на нищожни договори (т. 1 на ППВС № 1/1979 г.). Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото.

По правилността на решението в обжалваната част:

За да се уважат така предявените искове в тежест на ищеца по делото е да установи, че оспорените клаузи по договора страдат от пороците, за които е навел твърдения и същите са от естество до обосноват извод за нищожността им, че тази нищожност на клаузите води до нищожност на целия договор, че е платил процесните суми по нищожни клаузи от договора и към момента на извършване на плащането не е имало основание за същото.

При така депозирания отговор в тежест на ответника е да докаже, че основанието на което е извършено плащането, е съществувало към момента на престацията, че е изпълнил задълженията си за преддогворони и договорни отношения.

Спорен въпрос по делото е дали клаузата за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави и дали нищожността на същата и на неустойките водят до нищожност на целия договор за кредит, съществуване на основание за плащане суми на основание на същите:

Кредитополучателите-физически лица по договор за кредит, които не придобиват средствата за осъществяване на търговска дейност, са потребители на финансова услуга и за тях разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) намират приложение – аргумент от § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. В случая кредитът е предоставен на ищеца за задоволяване на лични нужди, поради което и разпоредбите на ЗЗП са приложими. Съдът следи служебно за нищожността на клаузи в договор за кредит поради тяхната неравноправност. При констатирано наличие на обстоятелства по делото, обуславящи такава неравноправност съдът – както първа, така и втора инстанция, дължат с оглед принципа на състезателност уведомяване на страните че ще се произнесе по неравноправния характер на 2 тези клаузи, като им даде възможност за изразят становище и да ангажират доказателства.

Само ако потребителят при тази хипотеза изрично посочи, че не желае съдът да се произнася по неравноправния характер на клаузата, то съдът е освободен от задължението да го направи. Съгласно разпоредбата на чл. 143 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като примерно са посочени някои неравноправни клаузи. Законодателят е посочил и че клауза, която е индивидуално уговорена, дори и да е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, то същата не е нищожна. Останалите неравноправни клаузи, обаче, са нищожни съобразно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.

За да се приеме, че нищожността на отделни клаузи от договора води до нищожност на целия договор следва да се установи, че прилагането на договора без тези клаузи е невъзможно съобразно чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Под прилагане на договора без нищожните клаузи следва да се разбира възможността за изпълнение на останалите условия по договора като не се променя характера на договора. Преценката дали договорът може да се приложи без нищожните клаузи включва обсъждане на евентуално предположение дали договорът би бил сключен и без нищожните му клаузи от гледна точка на възможността на средния потребител да съобрази икономическите последици от сделката съответно нищожните клаузи да могат да бъдат заместени по право от повелителни законови разпоредби или от диспозитивни правни норми. Заместването с императивна разпоредба е уредено изрично в чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Диспозитивните норми в облигационното право намират приложение при липса на уговорка между страните, поради което след като клауза от договора е нищожна, тя не се счита за част от договорното съдържание, като за уреждане на отношенията между страните се прилага законовата норма. Договор, който не може да се изпълнява без нищожните клаузи е нищожен в своята цялост. ( В този смисъл Решение № 146/01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. на ВКС, І-во Т. О).

Договорът за заем с уговорена възнаградителна лихва е двустранен и възмезден.

Клаузата за възнаградителната лихва по договор за кредит е съществен елемент от него, защото урежда възнаграждението за кредитодателя. Премахването изцяло на клаузата за определяне на възнаградителната лихва по договора за кредит би променило възмездния му характер. Следва да се посочи, че в случая съгласно приложимия закон за кредитиране на потребители за недвижими имоти /ЗКПНИ/ лихвата е задължителна част от съдържанието на договора. При така възприето съдът приема че не може да се обоснове извод, че договорът би се сключил и без да е уговорено такова възнаграждение. Този извод се налага при съобразяване на събраните доказателства по делото, от които се установява, че ответникът е търговец, който по занятие предоставя кредити, тоест целта на договора за кредитодателя е печалба. Съглашението за възнаградителна лихва по договор е съществено за договора защото е за основен елемент по него – насрещна престация на заемате. Това съглашение не може да бъде заместено от норми на закона, защото такива не са въведени от законодателя, включително и такива на основание на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. При така възприето съдът приема, че ако по делото се установи нищожност на клаузата от договора, уговарящ размер на възнаградителната лихва ( в случая е в абсолютна стойност като процент и с посочена левовата му равностойност към момента на сключване на договора), то договорът ще е нищожен в своята цялост.

Съглашения в договор за кредит, които определят основния предмет на договора и които са ясни и разбираеми, независимо дали са индивидуално уговорени, не създават неравнопоставеност между страните по договора. Клаузата за възнаградителната лихва по договор за кредит е съществен елемент на договора за кредит, защото урежда възнаграждението за кредитодателя. Изискването на яснота и разбираемост на същата е изпълнено, ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител (относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен) разполага с 3 възможност да разбере икономическите последици от сключването на договора. При договори, при които размерът на възнаграждението на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент към момента на сключване на договора е спазено изискването за яснота и разбираемост. Заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. (В този смисъл Решение № 9/27.02.2020 г. по т. д. № 62/2019 г. на ВКС, І-во Т. О.; Решение № 384/29.03.2016 г. по т. д. № 2520/2016 г. на ВКС, IІ –ро Т. О.;

Решение № 205/ 07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, ТК, І-во Т. О.; Решение № 144/08.11.2017 г. по т. д. № 2155/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ-ро Т. О., Решение № 87/06.11.2019 г. по т. д. № 848/2017 г. на ВКС, ТК, Т. О.)

Договорната свобода позволява страните да уговарят възнаградителна лихва, включително и над размера на законната лихва за забава. Ограничение на договорната свобода е посочено в чл. 9 от ЗЗД – съглашението да не противоречи на закона и на добрите нрави. Волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, но до момента такъв не е регламентиран в нашето законодателство. За процесния договор обаче, приложими са разпоредбите на Закона за кредитиране недвижими имоти на потребители /ЗКПНИ/, поради което и ограничението по закон е да не се надвишава ГПР от 50%.

Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, като е предписал за нарушаването им правна последица, идентична с тази при нарушението на закона. Добрите нрави съществуват като общи принципи или произтичат от тях и за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за валидност на договорна клауза за възнаградителна лихва произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.