Решение № 8 от 07.01.2022, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№8 гр. Перник, 07.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: ПЕТЪР В. БОСНЕШКИ

Членове:

МИХАИЛ АЛ. МАЛЧЕВ

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА при участието на секретаря ЕМИЛИЯ Г. ПАВЛОВА като разгледа докладваното от ПЕТЪР В. БОСНЕШКИ Въззивно гражданско дело № 20211700500633 по описа за 2021 година

С Решение №260112 от 07.06.2021год., постановено по гр. дело №180/2020г. на Районен съд- Радомир, е признато за установено, че ищецът К.С. Б., с ЕГН:********** и адрес: ***, със съдебен адрес: ***, не дължи на ответника „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, с ЕИК:********** и със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.

„Люлин-9“ бл.963, ет.1, офис 11, следните суми по Договор за потребителски заемглавница в размер на 387.55лв., договорната лихва, представляваща печалба на дружеството в размер на 47.45 лв. за периода от 30.11.2007г. до 18.01.2008г., законната лихва за забава върху главницата по т.9а от Договора, за периода от 21.12.2007г. до 10.11.2010 г. в размер на 142.58 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението- 01.12.2010г., до изплащане на вземането, както и разноски по делото в размер на 25 лв. /двадесет и пет лева/ и адвокатско възнаграждение в размер на 100 лв. /сто лева/.

Със същото решение, изменено впоследствие по реда на чл.248 ГПК, ответникът „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, е осъден да заплати на ищеца К.С. Б., сумата от 316,64лв., представляваща направени разноски по делото.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, с която се възразява, че същото е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, поради което се иска неговата отмяна и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен. Жалбоподателят възразява, че неправилно е приложено Постановление №3/1980г. на Пленума на ВС, като не е отчетено, че по време на висящо изпълнително производство давност не тече. Поради това и към 17.01.2017г., когато е образувано изп.д.№500/2017г. по описа на ЧСИ Н. М., погасителната давност за процесните вземания не е изтекла.

1

В срока по чл.263, ал.1 e подаден отговор от въззиваемата страна К.С. Б., с който се иска да бъде постановено решение, с което първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, като иска и присъждане на направените разноски пред въззивна инстанция.

При извършената служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът установи следното:

С обжалваното решение първоинстанционният съд се е произнесъл по съществото на първоначалната искова молба, като не са отчетени конкретизациите по молба на ищеца от 29.06.2020г. По повод двукратно оставяне без движение ищецът е конкретизирал, че иска да бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответника следните суми по Договор за потребителски кредит: главница в размер на 626,96лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и разноски в размер на 125,00лв., сумата от 171,16лв. такса в полза на ЧСИ, сумата от 350,00лв. за адвокатско възнаграждение и сумата от 66,00лв. за други такси, за които е издадена Заповед по чл.410 ГПК, по ч.гр.д. №362/2010г. по описа на РРС и изпълнителен лист от 05.07.2010г., въз основа на който е образувано изп. д.№ 20178410400500/2017г. по описа на ЧСИ Н. М..

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл.439 ГПК, с искане да бъде признато за установено по отношение на ответника, че ищецът не му дължи процесните суми, за които е издадена Заповед по чл.410 ГПК, по ч.гр.д. №362/2010г. по описа на РРС и изпълнителен лист от 05.07.2010г.

Принципно допустим предмет на иска по чл. 439 от ГПК са вземанията, обективирани в изпълнителното основание - заповедта за изпълнение, а оттам "пренесени" и в изпълнителния лист, издаден въз основа на заповедта за изпълнение. Съгласно постоянната съдебната практика не са допустим предмет на иска по чл.439 ГПК различни суми, необективирани в изпълнителния лист, и начислени в изпълнителното производство като различни лихви, разноски, такси и други дължими суми като адвокатско възнаграждение, възнаграждение за вещи лица, пазач и т. н.

В настоящия случай изпълнителният лист е издаден за главница в размер на 626,96лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и разноски в размер на 125,00лв., като ищецът е претендирал недължимост на всички суми по изпълнителния лист.

Първоинстанционният съд се е произнесъл по отношение само на част от главницата в размер на 387,55лв., като за разликата до пълния предявен размер на иска от 626,96лв. няма произнасяне. В същото време това се констатира служебно от въззивния състав, като страните са пропуснали преклузивните срокове по чл.250 ГПК за допълване на решението.

Съгласно Решение № 69/18.05.2010г. по т.д. № 693/2009г. на ВКС, II т.о., липсата на произнасяне по иск или част от него води до недопустимост на произнасянето по него и от въззивния съд.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд разглежда служебно валидността на решението, допустимостта му - само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен и дължи произнасяне само по наведените в жалбата доводи - чл. 269 ГПК.

Съгласно съдебната практика въззивиният съд дължи произнасяне с решението си само в пределите на въззивната жалба, с която е сезиран и върху предмета на първоинстанционното решение, т.е. той може да се произнася само по онези части от първоинстанционното решение, които са били обжалвани с въззивната жалба, съответно не може да разглежда доводи по искания, които не са разгледани от първата инстанция. В този смисъл е и Решение №230/10.11.2011г. по гр. д.№ 307/2011г. на ВКС, II г.о.

Предвид гореизложеното съдът намира, че следва да обезсили Решение №260112 от 07.06.2021год., постановено по гр. дело №180/2020г. на Районен съд- Радомир, в частите му, с които е признато за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 47,45лв., 2 представляваща договорната лихва, представляваща печалба на дружеството за периода от 30.11.2007г. до 18.01.2008г., сумата в размер на 142,58лв., представляваща законната лихва за забава върху главницата по т.9а от Договора за периода от 21.12.2007г. до 10.11.2010г.

Същите вземания не са обективирани в процесния изпълнителен лист, не са допустим предмет на иска с правно основание чл.439 ГПК, поради което и съдът следва да прекрати производството по делото като недопустимо в тази му част.

Съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в частта, с която е признато за установено, че ищецът не дължи на ответника следните суми по Договор за потребителски заем- главница в размер на 387,55лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението- 01.12.2010г. до изплащане на вземането, както и разноски по делото в размер на 125,00лв.

Не се спори по делото, а и от приложените по делото доказателства е видно, че въз основа на процесния изпълнителен лист и по молба на жалбоподателя е образувано изп. д.№ 338/2010г. по описа на ЧСИ А.В.. С молбата е поискано извършването на конкретни изпълнителни действия, като има и възлагане по реда на чл. 18, ал.1 ЗЧСИ. Видно от приетите доказателства по същото са извършвани изпълнителни действия, последното от които е на 06.04.2011г.

Въз основа на същия изпълнителен лист и по молба на жалбоподателя от 17.01.2017г. е образувано ново изп. д.№ 20178410400500/2017г. по описа на ЧСИ Н. М.. Видно от същото изпълнително дело по него са извършвани множество изпълнителни действия, прекъсващи давността, като последното изпълнително действие е молба на взискателя за насрочване опис на движими вещи от 16.11.2020г.

Съгласно чл. 439 от ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението - т.е. чрез иск длъжникът оспорва вземането и материалната незаконосъобразност на изпълнението, като същият може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

По аргумент от разпоредбата на чл. 416 от ГПК с изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК и влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК настъпва стабилитетът на последната и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират.

Предвид гореизложеното и в съответствие с разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК, правнорелевантни в настоящото производство са само фактите, които са настъпили след 05.07.2010г., когато е влязла в сила заповедта за изпълнение и е издаден изпълнителен лист.

Именно от този момент започва да тече срокът на новата погасителна давност относно вземанията, посочени в заповедта за изпълнение и в издадения въз основа на нея изпълнителен лист.

С влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години. В този смисъл са Решение № 37 от 24.02.2021 г., на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV ГО;

Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV ГО, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II ТО, Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО.

Предвид гореизложената фактическа обстановка съдът намира, че с образуване на изп. д.№ 338/2010г. по описа на ЧСИ А.В. погасителната давност за процесните вземания е прекъсната, тъй като в молбата са посочени конкретни изпълнителни действия.

Впоследствие по същото изпълнително дело са извършвани и други изпълнителни действия, прекъсващи давността, последното от които е на 06.04.2011г. Не се спори, че същото изп. д.

3

№ 338/2010г. по описа на ЧСИ А.В. е перемирано на 06.04.2013г. на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК.

Към този момент е било в сила Постановление № 3/18.11.1980г. на Пленума на ВС, съгласно което давност не тече по време на висящо изпълнително производство.

Следователно давността по отношение на процесните вземания е започнала да тече едва след 06.04.2013г.

Настоящият въззивен състав намира, че към 17.01.2017г., когато е образувано второто изп. д.№ 20178410400500/2017г. по описа на ЧСИ Н. М. петгодишната давност за процесните вземания не е била изтекла. Видно от същото изпълнително дело по него са извършвани множество изпълнителни действия, прекъсващи давността, като последното е молба на взискателя за насрочване опис на движими вещи от 16.11.2020г.

Предвид гореизложеното съдът намира, че давността за вземанията по процесния изпълнителен лист не е изтекла. Предвид гореизложеното съдът намира, че следва да отмени решението в допустимата му част и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли исковете като неоснователни.

По разноските:

В съответствие с изхода на делото съдът намира, че следва да отмени обжалваното решение и в частта му за разноските, включително и Определението №260370/18.08.2021г. на РРС, с което обжалваното решение е изменено в частта му за разноските. Вместо това съдът намира, че следва да осъди ищеца да заплати на ответника сумата от 424,00, представляваща направени разноски в първоинстанционното производство, от които сумата от 400,00лв. за адвокатско възнаграждение и сумата от 24,00лв. за прилагане препис от изпълнителното дело. На ответника следва да бъде присъдена и сумата от 475,00лв., представляваща направени разноски във въззивното производство, от които сумата от 450,00лв. за адвокатско възнаграждение и сумата от 25,00лв. за държавна такса.

Съдът намира, че следва да отмени обжалваното решение и в частта му, с която въззивникът „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД е осъден да заплати по сметка на РРС сумата от 50,00лв. за държавна такса. С определение на РРС от 29.07.2020г. ищцата е била освободена от заплащане на държавна такса на основание чл.83, ал.2 ГПК, поради което и разноските за държавна такса следва да останат за бюджета на съда предвид ал.3 на същата разпоредба.