Разпореждане № 2684 от 14.05.2026, Районен съд - Монтана

РАЗПОРЕЖДАНЕ

ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПАРИЧНО ЗАДЪЛЖЕНИЕ по чл. 410 от ГПК гр. Монтана

Районен съд – Монтана, Шести състав в проведеното на 13.05.2026 г. закрито разпоредително заседание по частно гражданско дело № 2104 по описа на съда за 2026 г., докладвано от ИСКРЕН БОРИСОВ, районен съдия, като разгледа подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 и сл. ГПК

Подадено е заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК от „ПРОФИ КРЕДИТ“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение срещу Н. М. Б..

Със заявлението се иска присъждане на сумите: главница в размер на 569.42 €, ведно със законна лихва от 12.0 5.2026 г. до изплащане на вземането; договорно възнаграждение в размер на 510.40 €; възнаграждение за закупенa и използванa допълнителна услуга Фаст в размер на 286.79 €; възнаграждение за закупенa и използванa допълнителна услуга Флекси в размер на 305.57 €; такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, в размер на 255.65€;

158.57 € – мораторна лихва;

Съдът намира, че следва да отхвърли предявените суми, освен главницата по договора по следните съображения:

Съдът служебно следи за наличието или обоснована вероятност за наличието на нищожни клаузи по потребителските договори и ако намери, че са налице такива, то вземанията, основани на тях, се приемат за недължими аргумент от чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК вр.чл.7 ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че по отношение на процесния договор за кредит приложение намират разпоредбите на ЗПК, доколкото по своята същност облигационното правоотношение между страните представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Специалният закон въвежда императивни изисквания към съдържанието на тези договори, като отклонението от част от тях води до недействителност на съглашението на основание чл. 22 ЗПК. Видно от разпоредбата на чл. 11, ал. 1, 1 т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, Когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Сключеният договор за заем между „ПРОФИ КРЕДИТ“ ЕООД и длъжника има характер на потребителски договор, като е отпусната сума в размер на 2200 лева. В договора за кредит страните е уговорен фиксиран лихвен процент – 41,00 % и ГПР - 49,15 % и лихвен процент на ден - 0,11%.

На следващо място са уговорени допълнителни пакети Фаст и Флекси в общ размер на 2002.00 лева, като при закупуването на които кредитополучател получава приоритетно разглеждане на кредита и възможност за промяна по погасителния план – отлагане на вноски.

Търсената сума за възнаграждение за допълнителни услуги съдът намира, че се основава на нищожни клаузи, доколкото начислени по този начин - към месечните погасителни вноски, се явяват дължими в нарушение на принципа за справедливост в гражданските отношения и води до скрито оскъпяване на заема. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В чл. 10а ал. 2 ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Настоящия състав счита, че включените в процесния договор - пакет от допълнителни услуги представляват действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, поради което не може да се приеме, че са същински допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК.

Също така с този пакет се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите реално надхвърлят определения фиксиран процент от 50,00 %, т. е. са над максимално допустимия петкратен размер, определен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото отпусната сума е в размер на 2200 лева, а цената за пакетите е в размер на 2002.00 лева, което се равнява на над 90,00 % от главницата, без да е включена във фиксирания лихвен процент, 2 който е 41,00 %, а съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включен и той.

Така се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не съставляват плащане за услуга, а прикрити разходи по кредита, с които се надхвърлят допустимите разходи по чл. 19, ал. 4 ЗПК. А съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК - всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.

Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че процесния договор не отговаря на императивните изисквания на закона.

Макар и в договора да са посочени както размерът на кредита, ведно с всички дължими от потребителя суми, така и годишният процент на разходите, който е под предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер, то така посоченият ГПР не отговаря на действителния, тъй като в него не са включени разходите за допълнителни услуги.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че договорът за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

С оглед гореизложеното, съдът намира, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл.

22 ЗПК - поради неспазване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Настоящият състав споделя взетото принципно решение в Определение № 527 от 09.06.2022 г. по гр. дело № 151/2022 г. на ВКС, ГК, в което ВКС посочва, че: „приемането на норми като визираните в чл. 19, ал.

4 и ал. 5 ЗПК, не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои случаи и в каква степен договерни възнаградителни вземания за лихви при кратно надвишаване на определеният от МС процент на законна лихва, противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на годишния процент на разходите. Когато законодателят, ръководейски се на свой ред от изтъкнатите по-горе принципи, които прилага и съда, въведе норма като коментираната във въпроса, нейното нарушаване влече нищожност поради противоречие със закона, което именно прaвно положение съдът императивно е длъжен да съобразява в обсега на дължимата защита и санкция. Това положение не изключва съдебната проверка за съответствие на всеки договор с добрите нрави, включително след влизане в сила на имеративна норма, посочила законодателно максималния праг на търпимост 3 за някои уговорки, в този смисъл и крайна граница за годишния процент разходи по потребителски кредит, чието прекрачване пряко влече нищожност съгласно чл. 22 ЗПК“

На следващо място в Определение № 1369 от 27.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 333/2024 г., II т. о., ТК е прието, че „договорът за потребителски кредит по своето правно естество представлява възмездна правна сделка, годишният процент на разходите изразява насрещната парична престация, която кредитополучателят е длъжен да осъществи (включваща общите разходи по кредита - лихвени и нелихвени разноски, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит; съобразно легалната дефиниция, уредена в чл. 19, ал. 1 ЗПК). Следователно, годишният процент на разходите е част от основния предмет на договора, поради което структурата на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои. Както последователно е разяснявано в задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС (при приложението на чл. 4, § 2, във вр. с чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори), в този случай договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора. Поради тези правни съображения при неяснота относно начина на формиране на стойността на ГПР (в конкретния казус в размер на 49,15 %, при уговорена ставка на възнаградителната лихва от 41,00%) договорът за потребителски кредит е нищожен - с аргумент и от правната норма на чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, т. 10 ЗПК и чл. 147, ал. 1 ЗЗП, предписваш, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин."

С оглед на горното не става ясно как е формирана стойността на ГПР.

В него не е посочена методиката за изчисляването, нито са посочени конкретни лихвени и нелихвени разноски, от които се състои. - в този смисъл също Определение № 602 от 29.11.2023 г. по ч.гр.д. 356/2023 г. на ОС Монтана.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на 4 кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. С оглед на горното съдът намира, че следва да се присъди единствено главницата, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - Решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г.. IV г. о.. ГК С оглед на горното съдът намира, че следва да се присъди единствено главницата, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението, след като искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или то е налице обоснована вероятност за това - В този смисъл Определение № 521 от 26.10.2023 по в.ч.гр.д. 368/2023 г. на ОС - Монтана, Решение № 216 от 10.10.2023 г. по ч.гр.д. 298/2023 на ОС Монтана, Определение № 445 от 19.09.2023 по в.ч.гр.д. 301/2023 г. на ОС Монтана, Определение № 474 от 03.10.2023 г. по ч.гр.д. 331/2023 г. на ОС Монтана, Определение № 527 от 30.10.2023 г. по ч.гр.д. 369/2023 г. на ОС Монтана, Определение № 542 от 06.11.2023 г. по ч.гр.д. 349/2023 г. на ОС Монтана и Определение № 597 от 29.11.2023 г. по ч.гр.д. 357/2023 г. на ОС Монтана.

По отношение на начислената такса за извънсъдебно събиране на вземанията допълнително следва да се отбележи, че извънсъдебното събиране на задълженията изобщо не е услуга, която се предоставя на потребителя. Това е дейност, извършвана от кредитодателя в негов интерес и за охраняване на неговите права, която дейност е свързана с управлението на кредита. Ето защо съдът приема, че уговарянето на тези такси е в нарушение и на чл. 10а ЗПК.

Във Тарифа за извънсъдебно събиране на вземанията е предвидена и еднократна неустойка за забава от 90 дни за продукт потребителски кредит, какъвто е процесният, наречена „такса“, като уговарянето на същата е в противоречие с чл. 33, ал. 1 ЗПК, според който при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а предвиденото обезщетение за забава не може да надвишава законната лихва. Налице е заобикаляне на посочената разпоредба, тъй като се търси още едно обезщетение, наред с дължимото такова за забава, поради което посочената клауза преследва забранена от закона цел. Това е така, тъй като срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а напротив изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. Обезщетение за вреди от забавата в размер на законната 5 лихва вече се претендира от заявителя. Ето защо посочената клауза е в колизия с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и следва да се приеме за нищожна. Тази наказателна клауза е в пряко противоречие на забраната за неоснователно обогатяване, като в същността си представлява неустойка, излизаща извън присъщите от закона функции, което също влече нищожността й.