Решение № 1017 от 23.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1017 гр. София, 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 13-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СТАНИСЛАВ Б. СЕДЕФЧЕВ при участието на секретаря АНИ Д. КОВАЧЕВА като разгледа докладваното от СТАНИСЛАВ Б. СЕДЕФЧЕВ

Административно наказателно дело № 20251110208148 по описа за 2025 година

РЕШЕНИЕ

№ гр. София, 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, 13 състав, в открито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

СЪДИЯ: СТАНИСЛАВ СЕДЕФЧЕВ при секретар А.Ковачева, като разгледа докладваното от съдията а.н.д. № 8148 по описа за 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 72, ал. 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), вр. чл. 145 и сл. от Административно процесуалния 1 кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на Б. А. Г. срещу Заповед за задържане на лице. № 464зз-275 от 11.05.2025 г., издадена от В. Е. М., полицай в ОСПС– СДВР.

В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалвания акт, като се оспорват изложените в него основания за издаването му, поради което се иска отмяната му.

В съдебно заседание жалбоподателят чрез своя процесуален представител поддържа жалбата и претендира разноски.

Ответната страна в заседанието, в което е даден ход по същество не се явява и не изпраща представител. По делото са депозирани писмени бележки.

Съдът, като обсъди становищата на страните и доказателствата по делото прие за установено следното:

Със заповед № 464зз-275 от 11.05.2025 г., издадена от В. Е. М., полицай в ОСПС– СДВР., на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР жалбоподателят Б. А. Г. задържан за срок до 24 часа. В процесната заповед било посочено, че задържането на жалбоподателя е във връзка с чл. 198 от НК – отнемане на чужда вещ чрез заплаха.

Заповедта за задържане била връчена на жалбоподателя, за което свидетелства разписката към нея. Жалбоподателят бил задържан в 03:30 ч. и освободен в 21:45 същия ден.

Жалбата срещу законността на задържането е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 АПК от лице с правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна.

Съгласно чл. 168, ал. 1 АПК в производството по съдебно оспорване на индивидуални административни актове, каквато е заповедта по чл. 72 ЗМВР, съдът преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК, а именно: дали актът е издаден от компетентен административен орган, в установената форма и при спазване на административнопроизводствените правила по издаването му, правилно ли са приложени съответните материалноправни разпоредби и съобразен ли е актът с целта на закона.

С нормата на чл. 72 ЗМВР е регламентирано правомощието на полицейските органи в условията на оперативна самостоятелност да задържат за срок до 24 часа лицата, по отношение на които са налице обстоятелствата на чл. 72, ал. 1, т. 1-7 ЗМВР.

Оспорената заповед за задържане е издадена от В. Е. М., полицейски служител от ОСПС–СДВР – компетентен административен орган съгласно чл. 72, ал. 1 във вр. чл. 57, ал. 1 от ЗМВР.

Съгласно разпоредбата на чл. 74, ал. 2 ЗМВР задължителните реквизити, които трябва да съдържа заповедта за задържане са: името, длъжността и местоработата на служителя, издал заповедта; фактически и правни основания за задържането; данни, идентифициращи задържаното лице; датата и часът на задържането; ограничаването на 2 правата на лицето по чл. 73 ЗМВР, както и правото му - да обжалва пред съда законността на задържането; - на адвокатска защита от момента на задържането; - на медицинска помощ; - на телефонно обаждане, с което да съобщи за своето задържане;

- да се свърже с консулските власти на съответната държава, в случай че не е български гражданин; - да ползва преводач, в случай че не разбира български език.

Изричното изискване по чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР към момента на задържането в заповедта да бъдат посочени фактическите и правните основания за задържането е проявление на разпоредбата на чл. 5, § 2 ЕКПЧ, която осигурява гаранция всяко арестувано лице да знае защо е лишено от свобода, както и за да му се даде възможност да отрече извършването на престъплението. Посочването им в заповедта, представлява излагане на мотиви и обосновава разпоредителната част на акта. При липса на мотиви, съдът не може да упражни контрол за законосъобразност върху обжалвания административен акт и същият подлежи на отмяна като незаконосъобразен по смисъла на чл. 146, т. 2 АПК, като издаден в нарушение на чл.

74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР. При осъществяване на съдебния контрол за законосъобразност, преценката на решаващия съд е свързана именно с изследване на въпроса, доколко са налице посочените в оспорения административен акт фактически основания за издаване и доколко могат да се свържат с посочените от издателя правни норми.

В Решение от 24.06.2014 г. по делото Петков и Профиров срещу България на ЕСПЧ се приема, че в заповедта за задържане следва да се посочват специфични обстоятелства или действия на задържаното лице, свързващи го с престъпно деяние.

Липсата на описание на относими към случая конкретни факти засяга правото на защита на оспорващия, който следва да знае за кои свои действия и/или бездействия бива задържан от полицейските органи и съответно да организира своята защита чрез оборване на тези обстоятелства, като неспазването на тези процесуални изисквания е самостоятелно основание за отмяна на заповедта.

Същевременно, съгласно трайната съдебна практика, основаваща се на ТР № 16/1975 на ОСГК, мотивите за издаване на административния акт могат да бъдат изложени и отделно от самия акт и да се съдържат и в други документи от административната преписка – докладни, АУАН, нарочно съставени мотиви или други писмени доказателства. В Решение от 25.05.2023 г. на Съда на Европейския съюз, постановено по дело C‑608/21 с предмет преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, се приема, че се допуска прилагането на национална правна уредба, според която основанията за задържане на лицата, заподозрени или обвинени в извършването на престъпление, включително информацията за престъпното деяние, в извършването на което са заподозрени или обвинени, могат да бъдат изложени в документи, различни от акта за задържане.

В случая в оспорената заповед като правно основание за задържането е посочена разпоредбата на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР – данни, че лицето е извършило престъпление, а като фактическо основание е посочено отнемане на чужда вещ чрез заплаха, на което е дадена и съответната правна квалификация чл. 198 от НК. В По настоящото дело е изискан и приложен препис от досъдебно производство, №789/2025 г. по описа на 02 РУ-СДВР, пр.пр. №12138/2025 г. на СРП, в което се съдържат и докладни записки, в които са доразвити фактическите обстоятелства, обусловили необходимостта от издаване на акта, касаещи данни за противоправно отнемане на вещи чрез употреба на принуда, поради което административният акт е надлежно мотивиран, като са спазени съответните административно-производствени правила по издаването му.

3

Задържането под стража на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР за срок не подълъг от 24 часа представлява по смисъла на чл. 22 ЗАНН принудителна административна мярка, която съгласно ЕКПЧ съставлява ограничаване на правото на свобода, допустимо по изключение съобразно чл. 5, § 1, б. „с“ от ЕКПЧ с цел да осигури явяването на лицето пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление. Също така това задържане предоставя възможност на полицейските органи да извършат неотложни действия, чрез които да бъдат събрани достатъчно данни за образуване на наказателно производство или да бъдат опровергани наличните данни за съпричастност на задържаното лице към извършването на престъпление.

За прилагането на тази принудителна административна мярка законодателят не е предвидил необходимост да са събрани доказателства, установяващи по категоричен начин вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на НК, а още по-малко е задължително престъплението да е безспорно и окончателно установено. За целите на задържането по реда на чл. 72 от ЗМВР наличието на такива категорични данни, които да обвързват жалбоподателя със соченото нарушение не са задължителни, като задържането се извършва не поради несъмненост на фактите, а с оглед тяхното изясняване. Понятието „данни“ по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР не съвпада с „достатъчно данни“ по смисъла на чл. 211, ал. 1 НК, нито изисква достатъчно доказателства за извършено престъпление. Необходимо е само да се констатира наличието на данни, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъпление, което не е оборено към момента на взимане на ПАМ.

Това дава право на административния орган при условията на оперативна самостоятелност да наложи мярката, дори без да се поставя условие за точна квалификация на деянието. Въпросът дали задържаното лице е извършител на конкретно деяние и дали то е извършено от него виновно, подлежат на пълно, всестранно и обективно доказване в рамките на наказателното производство.

Необходимо е обаче данните, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъплението да са установени преди извършване на задържането. Противното би породило риск от произвол при прилагането на мярката и необосновано задържане на лица, което противоречи на целта й. Установяването на данните е в тежест на административния орган.

Съдът приема, че в настоящия случай се установи наличието на подобни данни, във връзка с които е образувано и горепосоченото досъдебно производство за престъпление по чл. 198 от НК. Видно от посоченото в докладните записки и от приетите по делото доказателства към момента на задържането на жалбоподателя са били налице изискуемите от закона данни за съпричастността му към отнемане на чужди движими вещи с упражнена принуда спрямо пострадалото лице, което индикира осъществяване от обективна страна състав на престъпление с посочената правна квалификация, т.е. към момента на задържането му е имало изискуемите по смисъла на закона данни, които да дават възможност от вземане на тази ПАМ. С оглед на това според настоящата инстанция е приложен правилно материалният закон, което води до преценка на следващата предпоставка, която да обуславя необходимостта от задържане, а именно неговата съразмерност спрямо преследваните цели.

4

Във всеки конкретен случай следва да се държи сметка и за целта на закона, за конкретните фактически и правни действия, извършени от лицето и за степента на обществената им опасност, в противен случай предоставените със ЗМВР правомощия на полицейските органи биха се превърнали в произвол и злоупотреба с власт.

Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от АПК административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от найнеобходимото за целта, за която актът се издава. В контекста на принципа по чл. 6, ал.

2 от АПК прилагането на ПАМ по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР следва да е оправдано от гледна точка на съразмерността на налаганото ограничение с необходимостта за постигането на законовата цел. Налагането на принудителната административна мярка „задържане за срок до 24 часа“ в случая е оправдано, като задържането е извършено с оглед на обществения интерес за разкриване на извършители на престъпления, който интерес, независимо от презумпцията за невиновност, надделява над правилото за зачитане на личната свобода. По делото се установи, че след задържането на жалбоподателя с него са извършени процесуални действия – обиск, поради което правата и законните интереси на жалбоподателя са засегнати в степен, съответстващ на целите на закона. Следва да се посочи и, че към момента на задържане на жалбоподателя са били налични данни за повишена обществената опасност на поведението му. По тези съображения съдът намира, че в настоящия случай е спазен принципа за съразмерност при упражняването на правомощията на администрацията, като следва да се посочи и, че жалбоподателят е освободен преди изтичане на максималния 24-часов срок.