Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 351 от 16.08.2023, Районен съд - Несебър

Съд
Районен съд - Несебър
Дело
Гражданско дело 1139/2022
Вид
Решение № 351
Подписан
16.08.2023
В сила
22.01.2024
Състав
Петър Славов Петров

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 351 гр. гр.Несебър, 16.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – НЕСЕБЪР, III-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Петър Сл. Петров при участието на секретаря Радостина Г. Менчева като разгледа докладваното от Петър Сл. Петров Гражданско дело № 20222150101139 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът З. Ц. Ц. с ЕГН **********, постоянен и настоящ адрес: град *******, твърди в исковата молба, че между нея и ответника „**********“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град **********, представлявано от И.М.Д. и Д.В.Н., е сключен Договор № **** за предоставяне на потребителски кредит от 23.01.2019г., по силата на който ищецът се е задължил да върне сумата в размер на 400 лева – главницата по кредита, и договорна лихва в размер на 20,12 лева, чрез заплащане на 2 погасителни вноски, като е уговорен падежът само на първата – 23.02.2019г.; уговореният годишен лихвен процент е 5,03%, а годишният процент на разходите (ГПР) е 49,06%. В чл.5 от договора е уговорено също кредитът да бъде обезпечен с поръчителство, предоставено от ***** в полза на ответника-кредитополучател, като кредиторът се е задължил да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя. Ищецът установил, че наред с главницата и договорната лихва, ответникът му е начислил и сумата в размер на 99,88 лева като такса за банкова гаранция към дружеството партньор, каквато не е уговаряна с договора. Ищецът е заплатил в полза на ответника сумата в размер на 526 лева, от които 400 лева главница, 20,12 лева лихва, 5 лева такси, и 99,88 лева такса банкова гаранция към партньор. Ищецът счита, че не е следвало да заплаща такса банкова гаранция в размер на 99,88 лева, поради което счита, че тя е недължимо платена, доколкото тя е свързана с усвояването и управлението на кредита и не се допуска съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК. Тази сума не е 1 предвидена в годишния процент на разходите съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, а и не е предвидена в договора. Изразява становище и за недействителност на целия договор за кредит по смисъла на чл.22, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 и т.11 от ЗПК предвид, че ГПР в случая не изразява общите разходи по кредита и не е ясен начина, по който е формиран, и липсата на пълно съдържание на погасителния план.

Моли за осъждане на ответника да му заплати сумата в размер на 99,88 лева, представляваща платена без основание в полза на ответника такса за банкова гаранция към фирма-партньор по Договор № **** за предоставяне на потребителски кредит от 23.01.2019г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска. Претендира разноски.

В отговора на исковата молба ответникът е изразил становище, според което счита, че предявеният от ищеца иск е за прогласяване недействителността на процесния договор за предоставяне на кредит на основание чл.22 от ЗПК, който иск оспорва и счита, че същият е едновременно недопустим и неоснователен, което е процесуално невъзможно.

Излага твърдения за нередовност на исковата молба, но доводите за това за свързани с основателността на иска предвид, че според ответника искът не е подкрепен с доказателства относно твърденията на ищеца. По същество изразява становище за действителността на договора за кредит и че по силата на него ищецът-потребител не е извършвал плащане на недължимо платени суми. Сумите, които ищецът е поел задължение да заплати със сключването на договора, са за главница в размер на 400 лева и договорна лихва в размер на 20,12 лева, като клаузата, с която е уговорена лихвата и нейния размер не противоречи на добрите нрави, а погасителният план съдържа периодичността на плащанията, които следва да бъдат направени за погасяване на кредита, в т.ч. размерът на съответната погасителна вноска и падежа. Уговореният ГПР пък от 49,06% не противоречи на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Сключването на договор за гаранция от кредитополучателя не е задължително условие за сключването на договора за кредит, но и че в случая от ищеца се изисква сключването на договор за гаранция, като ищецът сам е избрал в електронния формуляр като обезпечение поръчителство от ******, не се е възползвал от правото си по чл.29 от ЗПК в срок от 14 дни от сключването да се откаже от договора, което право е предвидено и в чл.9 от процесния договор за кредит. Възнаграждението за предоставената от ****** услуга за гаранция не се включва в размер на ГПР. Моли искът да бъде отхвърлен.

Ищецът не се явява в съдебно заседание и не изпраща представител. С отделни писмено становище и молба, подадени от упълномощен адвокат, същият заявява, че поддържа исковата си молба с изложените в нея доводи и искане, като счита иска за основателен и доказан. Процесуалният представител на ищеца моли ответникът да бъде осъден да му заплати адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.

В съдебно заседание ответното дружество не се представлява нито от законен нито от процесуален представител. С отделна писмена молба, подадена от юристконсулт, същият поддържа становището си за неоснователност на иска, както и че поддържа 2 доводите, изложени в отговора на исковата молба, противопоставя се в полза на упълномощения от ищеца адвокат да се присъжда адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

Въз основа на събраните по делото писмени доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:

На 23.01.2019г. в между „**********“ ЕООД, от една страна в качеството му на кредитор, и З. Ц. Ц. (тогава с фамилно име А.), от друга страна в качеството й на кредитополучател, е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит, предоставен от разстояние № ****, по силата на който кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя сумата по кредита в размер на 400 лева. Между страните не се спори, респ. признава се от кредитора и от кредитополучателя, че първият е изпълнил задължението по договора и е предоставил на ищеца уговорената сума по кредита.

Потребителят от своя страна се е задължил да върне главницата по кредита ведно с договорната лихва, или общо сумата в размер на 420,12 лева, чрез заплащане на 2 броя погасителни вноски, първата от която е с падежна дата 23.02.2019г., а втората – 25.03.2019г.

Уговореният лихвен процент по кредита е 5,03%, който е изчислен на базата на фиксиран годишен лихвен процент от 13,50%, а ГПР е 49,06%. В чл.5 от договора за кредит страните са уговорили, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от ***** в полза на дружеството, която уговорка след като бъде одобрена от страна на кредитора, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. С тази разпоредба е декларирано от кредитополучателя, че същият потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит.

Според смисъла на чл.5.3. от Общите условия, уреждащи отношенията между „**********“ ЕООД и неговите клиенти по повод предоставяните от дружеството потребителски кредити, обезпечението, предоставено от Гарант във формата на договор за поръчителство, или обезпечението, предоставено въз основа на договор за поръчителство, от поръчител – предложено от кредитоискателя и одобрено от дружеството физическо лице, са за да се повиши вероятността кредитът да бъде одобрен. Предвидено е преди сключването на договора за кредит кредиторът да оценява кредитоспособността на потребителя, а съгласно чл.5.2. от ОУ при оценка на кредитоспособността, кредиторът взема предвид и предложеното от потребителя в полза на кредитора обезпечение по кредита. Одобряването от страна на кредитодателя на искането за потребителски кредит на кредитоискателя е условие за сключването на самия договор за кредит (чл.6.1. от ОУ).

Освен връщане на главницата по кредита – 400 лева, и лихва – 20,12 лева, без да е уговаряно между страните, след сключването на договора кредиторът е начислил на кредитополучателя и сумата в размер на 99,88 лева, за която е посочил че се дължи като „такса за Банкова Гаранция към фирма-партньор“.

3

На 22.02.2019г. З. Ц. А. е заплатила в полза на „**********“ ЕООД сумата в размер на 265 лева, а на 05.03.2019г. му е заплатила сумата в размер на 260 лева, или общо сума в размер на 525 лева. По този начин е погасила изцяло претендираното от кредитодателя по договора за кредит като парично задължение в общ размер на 520 лева.

По делото не е установено да е сключен договор между ищцата и трето за спора лице – „******“, съответно ищцата да е поела задължението за заплащане на начислената от ответника такса, нито, че ответното дружество при получаването на сумите да е действало като представител на „******“ ЕАД и да е превеждало в негова полза някаква част от тях.

При така приетото за установено от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набирани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключването на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл.9, ал.4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 от ДПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

При съобразяване с трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на наведени от страните основания в следните хипотези: 1) при нарушаване на добрите нрави – т.3 от ТР № 1/15.06.2010г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013г. по търг. дело № 1050/2011г. на ВКС, II т.о.; Решение № 252/21.03.2018г. по търг. дело № 951/2017г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247/11.01.2011г. по търг. дело № 115/2010г. на ВКС, II т.о.; Решение № 125/10.10.2018г. по гр.д.№ 4497/2017г. на ВКС, III г.о.; 2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23/07.07.2016г. по търг. дело № 3686/2014г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188/15.12.2017г. по търг. дело № 2613/2016г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142/01.08.2018г. по търг. дело № 1739/2017г. на ВКС, II т.о.; 3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства – Решение № 204/05.10.2018г. по гр.д.№ 3342/2017г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/10.08.2015г. по гр.д.№ 5252/2014г. на ВКС, IV 4 г.о.; Решение № 384/02.11.2011г. по гр.д.№ 1450/2010г. на ВКС, I г.о.

В случая не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. Според чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина (бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита), следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването на абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него) и как се формира същият от 49,06%. Посочената лихва по кредита от 5,03%, изчислена на базата на годишната фиксирана лихва от 13,50%, не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 49,06% и общата сума на плащанията от 420,12 лева, не съответстват на действителните. В тази сума не е включено допълнителното плащане по договора за гаранция, което, както се посочи и по-горе, е задължително условие за предоставянето на кредита. С това допълнително плащане се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68т, ал.4 от ЗЗПт, във връзка с чл.68д, ал.1 от ЗЗПт. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.