Решение № 6589 от 03.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6589 гр. С., 03.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

ТЕОДОРА АНГ. КАРАБАШЕВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20211100510458 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 20123655 от 25.05.2021 г., постановено по гр.д.№ 35 018/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 53 състав ответниците С. С. В., ЕГН **********, М. С. В., ЕГН ********** и П. С. Б., ЕГН ********** са осъдени да заплатят на „Топлофикация С.“ ЕАД, ЕИК 831609046 на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД суми от по 242,39 лева – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.06.2017 г. до м.04.2018 г. и по 42,20 лева – мораторна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия от 15.09.2018 г. до 18.06.2020 г., като за разликата над присъдените суми от по 242,39 лева до пълните предявени размер от по 364,20 лева, представляващи стойност на потребена топлинна енергия за периода: м.05.2015 г. – м.05.2017 г. исковете с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ и за разликата над сумите от по 42,20 лева до пълните предявени размери от по 74,36 лева, представляващи обезщетение за забава върху главниците за топлинна енергия в размер на законната лихва за периода т 15.09.2017 г. до 14.09.2018 г., както и исковете за сумите от по 7,10 лева – главница за такса за дялово разпределение за периода от м.03.2017 г. до м.04.2018 г. и за сумите от по 1,70 лева – мораторна лихва върху главниците за дялово разпределение са отхвърлени като неоснователни.

Със същия съдебен акт С. С. В., М. С. В. и П. С. Б. са осъдени да заплатят на „Топлофикация С.“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 227,50 лева – разноски по производството, а „Топлофикация С.“ ЕАД е осъдена да заплати на адвокат И. Н. на основание чл.38, ал.2 ЗАдв сумата 315,00 лева – адвокатско възнаграждение.

Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответниците С. С. В., М. С. В. и П. С. Б. в частта, в която са уважени, предявените срещу тях осъдителни искова за главниците за топлинна енергия и за обезщетението за забава върху тези главни вземания. В жалбата се поддържа, че решението в атакуваната част е неправилно и незаконосъобразно поради нарушение на материалния закон и на съществени процесуални правила. Излагат се доводи, че липсват достатъчно убедителни писмени доказателства, които да обосновават извод за дължимост на сумите предмет на спора; че е абсурдно да се приема, че жалбоподателите са вещни ползватели на имота след като изрично константната съдебна 1 практика приема, че потребител на топлинна енергия е собственик или вещен ползвател на имот, което е доказано с надлежен документ – нотариален акт и подадена декларация за откриване на партида. Твърди се и че първоинстанционният съд неправилно е приложил и института на тригодишната погасителна давност, както и че отхвърлената по давност сума е по-малка от действителната; че по отношение на претендираните суми за лихва ищецът не е ангажирал доказателства относно датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството или по друг начин, респ. не е установил изпадането в забава на ответниците за този период.

Молят въззивният съд да отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените срещу тях искове. Претендират присъждането на направените по делото разноски.

Ответникът по жалбата – „Топлофикация С.“ ЕАД в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на същата. С молба от 20.04.2023 г. е оспорил жалбата в цялост като неоснователна. Претендира заплащането на разноски. Навежда възражение за недължимост и за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивниците.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Нелбо” АД, гр.С. не е взело становище по жалбата.

Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените от „Топлофикация С.“ ЕАД претенции не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирани страни в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.

Първоинстанционният съд е сезиран със субективно и обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ и правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД.

Отношенията между доставчиците и потребителите/клиентите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.

Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията след изм. от 17.07.2012 г., действала в исковия период от м.05.2016 г. до м.04.2018 г. вкл., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Следователно, за да бъде определено едно лице като клиент на топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде установено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение.

От представеното заверено копие от нотариален акт за дарение на недвижим имот № 47, том LІII, дело № 11 288 от 15.07.1992 г. на 1 нотариус при НС при Втори РС гр.С., неоспорено в процеса, е установено, че А.Б.А. е собственик на ½ ид.м. върху процесния топлоснабден имот – апартамент № 28, находящ се в гр.С., ж.к.“********, като съгласно молба на същия до „Топлофикация С.“ АД с вх.№ 8802/03.05.1996 г. /действащ със съгласието на другия съсобственик – К.Л.Р./ партидата на този адрес е била разделена, като на Александър Александров е бил определен аб.№ 301058.

Безспорно е в производството, че А.Б.А. е починал на 02.06.2015 г., като е оставил за негови наследници на закон тримата жалбоподатели - ответници в производството пред СРС: С. С. В., М. С. В. и П. С. Б. – деца на сестра му Х.Б. Б.а, починала преди него – на 2

26.12.1996 г. Фактът на придобиване на вещното право на собственост от страна на последните върху процесния имот на посоченото основание не е спорен в процеса.

Пред първоинстанционния съд ответниците нито са поддържали, нито са ангажирали доказателства, че след придобиването на ½ ид.ч. от имота през 2015 г. същите са се разпоредили с него или че валидно е учредил ограничено вещно право на ползване в полза на трето лице. Като съсобственици на топлоснабдения имот С. С. В., М. С. В. и П. С. Б. имат качеството на клиенти на топлинна енергия в исковия период: м.05.2016 г. – м.04.2018 г. вкл.

Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „19 минути“ и вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г., приложими за периода: м.05.2016 г. – м.07.2016 г. вкл. и Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация С.” ЕАД на клиенти за битови нужди в гр.С., одобрени с решение на КЕВР № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ – бр. от 11.06.2016 г., в сила от 11.08.2016 г., приложими за исковия период от м.08.2016 г. до м.04.2018 г. вкл. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответниците по исковете не твърдят и не установяват да са упражнили това тяхно право срещу Общите условия на „Топлофикация С.“ ЕАД от 2014 г. и 2016 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същите са ги приели.

Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и клиента по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.

Необосновани са наведените в жалбата доводи за липсата на валидно облигационно отношение между жалбоподателите и ищеца, тъй като не се установява те да са поискали откриване на партида за имота на тяхно име. С оглед действащата нормативна уредба във връзка с топлоснабдяването за възникването на облигационно отношение между доставчика на топлинна енергия и собственика на топлоснабден имот в качеството му на клиент на топлинна енергия не е необходимо подаването на молба-декларация за откриване на партида от страна на последния.

Изложените обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за исковия период от време между главните страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот, по силата на което ответниците дължат заплащането на стойността на потребената топлинна енергия за периода – предмет на въззивен контрол: от м.06.2017 г. до м.04.2018 г. вкл. за аб.№ 301058, възлизаща съгласно данните от неоспореното заключение на изслушаната съдебна експертиза, изготвена от вещото лице В.С., което съдът кредитира като обективно, обосновано и компетентно изготвено, на сумата 727,17 лева или по 242,39 лева за всеки ответник.

От обсъжданото доказателство се констатира и че тази стойност не е погасена от потребителите, както и че в последната не са включени суми от изравнителните сметки за доставената топлинна енергия за предходни периоди.

Предвид наличието на главно задължение съдът дължи произнасяне по наведеното от ответниците възражение за изтекла погасителна давност. Настоящата инстанция намира за неоснователни релевираните в жалбата доводи за неправилно приложение на този институт от страна на първоинстанционния съд.

Съгласно задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 3/18.05.