Определение № 4194 от 19.09.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4194 гр. София, 19.09.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20258002100360 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8653/25.10.2024 година, подадена от Л. К.

Б. и К. А. Б., срещу въззивно решение № 164/02.10.2024 година на Апелативен съд Пловдив, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 342/2024 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Софийския апелативен съд частично е потвърдил и частично е изменил първоинстанционното решение № 604/09.05.2024 година на Окръжен съд Пловдив, ХХІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 756/2023 година, при което по искове с правно основание чл. 5 от ЗЛС, предявен от А. К. Д.А. срещу Л. К. Б. и К. А. Б., първата от тях е поставена под пълно запрещение, а вторият от тях под ограничено запрещение.

В подадената от Л. К. Б. и К. А. Б. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение на Апелативен съд Пловдив е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от А. К. Д. искове с правно основание чл. 5 от ЗЛС за поставянето Л. К. Б. и К.

А. Б. под запрещение да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната 1 жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 и ал. 2 от ГПК.

Ответницата по касационната жалба А. К. Д. е подала отговор с вх.

№ 192/10.01.2025 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение № 164/02.10.2024 година на Апелативен съд Пловдив, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 342/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.

Л. К. Б. и К. А. Б. са били уведомени за обжалваното решения на 04.10.2024 година, като подадената от тях срещу същото касационна жалба е с вх. № 8653/25.10.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Пловдив е изложил съображения за това, че специалната норма на чл. 336, ал.

1 от ГПК предвиждала, че правото да се иска поставяне на едно лице под запрещение принадлежало на съпруга, близки роднини, прокурора и всеки, който имал правен интерес от това. Безспорно А. К. Д. съответно като сестра и леля на Л. К. Б. и К. А. Б. била от кръга на легитимираните от закона близки роднини, разполагащи с правото на иск за поставянето им под запрещение.

Твърдяното от Л. К. Б. и К. А. Б. обстоятелство, че спрямо нея било образувано наказателно производство за измама, било неотносимо както към активната й легитимация, така и към предмета на делото, свързан с тяхното физическо и психическо състояние. Поддържаното във въззивната жалба, че нездрав неин имотен интерес бил провокирал образуването на делото не опровергавал наличието на правен интерес от предявяване на иска. Искът за 2 поставяне под запрещение целял да охрани интересите на страдащите от душевна болест или слабоумие лица, които по тази причина не можели да се грижат за себе си и за своите работи, според както изисквал чл. 5, ал. 1 от ЗЛС, поради което било необходимо дееспособността им да бъдела ограничена или отнета, за да се запазела тяхната лична и имуществена сфера, вземането на съответните на която решения и извършването на действия да се предприемали от настойника или попечителя. Именно съобразно тази цел заинтересовани да предявят иска за поставяне под запрещение били съпругът и близките роднини, които били причастни към състоянието и положението на страдащия от душевна болест или слабоумие, за които правният интерес се презумирал, а при липса на такива или при бездействието им поради незаинтересованост или с оглед фактическите отношения и обстоятелства и в защита на обществения интерес, законът вменявал такова правомощие на прокурора. Преследването на различна от посочената цел, а именно имуществено облагодетелстване на ищеца, на каквато настоявали Л. К. Б. и К.

А. Б., можело да насочи към иницииран симулативен процес, за какъвто, обаче, в производството по поставяне под запрещение не можело да се говори, с оглед участието на контролираща страна и обстоятелството, че съдът следял служебно за интереса на лицето, чието запретяване се искало. Безспорно било, че К. А. Б. страдал от „детска церебрална парализа“, заради което заболяване бил пожизнено инвалидизиран с представеното ЕР № 3574/17.12.1992 година на ТЕЛК. Представени били: епикриза на УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД, Клиника по хематология за проведено на Л. К. Б. лечение в периода 2227.08.2018 година, приета по спешност вследствие анемия, в увредено общо състояние и адекватна, с назначено й медикаментозно лечение и изписана без подобрение; епикриза на ВМА гр. София, Отделение по вътрешни болести за проведено на Л. Б. болнично лечение в периода 11-18.09.2018 година по повод костни увреждания, с констатирано увредено общо състояние, ориентирана, контактна, адекватна, като при проведения консултативен преглед с невролог била установена „съдова деменция“, а физиотерапевтът бил дал препоръки за провеждане на рехабилитационно лечение, назначено било домашно медикаментозно лечение с препоръки към ОПЛ за проследяване съвместно с ревматолог; епикриза на ВМА гр. София, Отделение по физикална и рехабилитационна медицина за проведено в периода 25.09-02.10.2018 година рехабилитационно лечение, с препоръки за редовен прием на изписаната 3 медикаментозна терапия. На тези писмени доказателства кореспондирали показанията на свидетелката О. Д.-дъщеря на А. К. Д. и племенница и първа братовчедка на Л. К. Б. и К. А. Б., според които през 2018 година, когато, според епикризите, се било влошило здравословното състояние на Л. Б., ги били намерили в ужасно състояние, отслабнали поради системно недохранване и от тогава леля й била променена ментално и не можела вече да се грижи за сина си, а той не можел да осъзнае състоянието й и да организира самостоятелно живота им. Не можел да следи за плащането на битови сметки, вследствие на което се били натрупали задължения и били начислени неустойки, както и бил използван заради заболяването си да плаща сметки на чужди хора в с. Ц.. След като физическото състояние на Л. К. Б. се стабилизирало, майката на свидетелката пътувала всеки месец от гр. В. за да ги посещава, да ги води на лекар, да подготвя лекарствата, които К. А. Б. да дава на майка си, като намерили и човек, който да им чисти и готви ежедневно, поддържали контакт по телефона и били единствените загрижени за тях роднини. През 2021 година. К. А. Б. престанал да вдига телефона и не позволявал и на майка си да разговаря с тях и когато майката на свидетелката пристигнала, за да разбере какво се случва, ги намерила в лошо физическо състояние, недохранени. Поради това и защото не можели да поемат изцяло и постоянно грижата за тях, ги били настанили в „Дом за стари хора и пълнолетни лица с деменция „Света Мария Магдалена“ с. Ш., за което били представени договори от 23.11.2021 година Впоследствие, тъй като Л. К. Б. и К. А. Б. искали да останат насаме, им били наели квартира в гр. В., като непрекъснато поддържали връзка по телефона и ги посещавали, пазарувайки и почиствайки им, тъй като нямали навици в това отношение. Били сменили адресната им регистрация, за да могат да ги водят на лекар, тъй като леля й била на постоянно медикаментозно лечение заради анемията, а и за да нямали проблеми при необходимост от посещаване на различни институции. През февруари-март.2023 година Л. К. Б. и К. А. Б. изчезнали от квартирата. С майка й помислили, че били отвлечени, тъй като намерили апартамента отключен, и сигнализирали полицията. После се оказало, че били в гр. П. и, че веднага били сменили отново адресната си регистрация и довършили сделка по продажба на последното останало им жилище, което с майка й се опитвали да спасят, след като преди това ответниците се били разпоредили с други свои имоти, като дали пълномощно на тях, въз основа на което те извършили една 4 продажба. Във връзка с това по делото били приложени справки от АВ гр. С. с данни от персоналните партиди на Л. К. Б. и К. А. Б., според които през 2015 година двамата били продали застроен имот в с. Б. и жилище в гр. П., ул. „О.

П.“, през 2021 година К. А. Б. бил продал свое жилище в гр. П., ул. „И. В.“, а Л.

К. Б. жилище в гр. П. б., на 01.11.2022 година били продали жилище в гр. П., бул. „Ш. с.“, а на 17.02.2023 година К. Б. бил продал жилището си в гр. П., ул.

„И. В.“ на З. Т., видно и от приложения нотариален акт, според който личната му карта с новата адресна регистрация била издадена на 16.02.2023 година ден преди сключване на сделката и непосредствено след връщането му от гр. В. в гр. П.. Според свидетелката С. Б.-племенница и първа братовчедка на Л. К. Б. и К. А. Б., до 2021 година (когато са били настанени в дома в с .Ш.) тя била живяла с тях в съседни входове на един и същи блок, били израснали заедно с К. А. Б., който бил по детски доверчив и наивен. След смъртта на чичо й двамата, докато били добре, си пазарували, а след като леля й изпаднала в деменция К. А. Б. излизал и пазарувал сам, а тя си стояла вкъщи. През септември-октомври 2021 година приятелят й бил видял чужди хора едва ли не да влачат К. А. Б. в АВ, при което охраната била изказала предположение, че са го били хванали за да им препише имот или нещо. През ноември 2021 година леля й я потърсила по телефона, защото К. А. Б. бил болен от цяла седмица, като той отказвал да разговаря с нея, а след няколко дни им била занесла до вратата на апартамента продукти и лекарства. Следващата им среща била през февруари 2023 година, когато двамата се били върнали от гр.

В. в гр. П. и заедно със З. Т. и съпруга й търсели съдействие от нея за квартира, тъй като Т. ги била настанила в квартира, от която били изгонени от хазяина, защото А. К. Д. ги била обявила за издирване и била дошла полиция да ги търси, а нямало къде да живеят, защото лелята им била продала апартамента. К. А. Б. бил много отслабнал от последната им среща. Бил ядосан, упреквайки я за състоянието си. След като им отказала съдействие, нито те нито тя повече ги търсила. По делото била разпитана и свидетелката З.Т., според чиито показания, с К. А. Б. се познавали от 2019 година, когато тя закупила апартамент на горния етаж в гр. П., ул. „И. В.“, а от него впоследствие закупила апартамента на долния етаж. Тъй като той много често идвал там, между тях се било зародило приятелство и тя ги посещавала в апартамента им в гр. П., бул. „Ш. с.“, като, независимо, че живеела в 5

Република И., често идвала в Република България, грижела се за тях, пазарувала им, плащала им сметките, а докато отсъствала поддържали връзка по телефона и възлагала на съседите си да ги наглеждат. К. А. Б. готвел, а майка му Л. К. Б. помагала. И двамата приемали лекарства, имали един и същ личен лекар. Заявявала, че първоначално тя ги водела на лекар, а впоследствие те сами ходели при него. Не знаела защо К. А. Б. вземал лекарства и не знаела какви. Те не искали да живеят в гр. В., където ги била откА.ла и държала А. К.